18

Роб се надвеси над улицата. Градът беше оживен и забързан. Продавачи на хляб кръстосваха пълните с народ улици, понесли на главите си големи тави със сладкиши, кифли и сусамени гевречета. По тротоарите бръмчаха мотопеди, като заобикаляха мургави ученички с чанти на гърба.

Роб отново чу гърмежа и се озърна. Пред магазина отсреща някакъв човек режеше баклава с нож за пица. И още веднъж: „Бам!“.

Изведнъж видя мотоциклета. Стар, омазан с машинно масло британски „Триумф“, който гърмеше с ауспуха си. Собственикът му беше слязъл и ядно блъскаше двигателя с лявата си обувка. Роб вече се канеше да се върне в стаята, когато забеляза още нещо.

Полицията. Надолу по улицата трима полицаи излизаха от две спрели коли. Двама бяха в униформи с петна от пот по тях, а третият носеше елегантен син костюм и бледорозова вратовръзка. Полицаите стигнаха до входната врата на блока на Кристин и спряха. Почакаха малко и натиснаха някакъв бутон.

Звънецът в апартамента избръмча силно. Кристин, вече напълно облечена, беше излязла от стаята си.

— Кристин, полицията…

— Знам, знам — каза тя. — Добро утро, Робърт!

Лицето й беше напрегнато, но не и изплашено. Отиде до интеркома и отвори вратата.

Роб нахлузи обувките си. Няколко секунди по-късно полицаите бяха в дневната и стояха лице в лице с Кристин.

Мъжът с елегантния костюм беше на около тридесет години, любезен, изразяваше се добре, но имаше леко заплашителен вид. Той се вгледа любопитно в Роб.

— Вие сигурно сте…

— Роб Лътрел.

— Британският журналист?

— Ами, американец съм, но живея в Лондон…

— Чудесно. Това е невероятно добро съвпадение. — Полицаят се усмихна широко, сякаш току-що му бяха връчили тлъст чек. — Тук сме, за да разпитаме мис Майер за ужасното убийство на приятеля й Франц Брайтнер. Но бихме искали да поговорим и с вас по същата причина. Може би след това?

Роб кимна. Той очакваше среща с полицията, но изпита смътно чувство за вина, задето го бяха хванали натясно точно тук, в апартамента на Кристин, в 9 часа сутринта. Полицаят сигурно усещаше притеснението му и го използваше. Усмивката му беше властна и намекваше, че се досеща за някои неща. Той се приближи внимателно до бюрото и хвърли още един високомерен поглед към Роб.

— Казвам се полицай Кирибали. Тъй като бихме желали да поговорим с мис Майер насаме, бихте ни помогнали много, ако излезете навън за около час.

— Да… добре.

— Но не се отдалечавайте. Само за час. След това ще продължим с вас — усмихна се лукаво полицаят. — Така съгласен ли сте, мистър Лътрел?

Роб погледна към Кристин. Тя кимна нещастно и журналистът се почувства още по-виновен, че трябва да остави археоложката сама с този гаден тип. Но нямаше избор, затова грабна якето си и излезе.

Прекара следващия час, като се потеше върху пластмасов стол в шумно интернет кафе. До него някакъв човек с дрехи на пекар сумтеше и открито сърфираше из сайтове с лесбийско порно. Роб се опитваше да не му обръща внимание.

Американецът умуваше върху числата от бележника на Брайтнер. Пусна ги във всяка възможна търсачка, пробваше различни комбинации и сменяше последователността. Какво означаваха тези числа? Със сигурност бяха следа, дори ключът към загадката. Един от вариантите беше да са страници от книга, но от коя? А и бяха доста големи — 1013-а страница?!

Турският пекар беше свършил с ровенето из нета и се измъкна край Роб с кисело изражение. Роб надзърна в екрана му и отново се втренчи в числата. Какви ли бяха? Може би географски координати или календарни години? Данни от въглеродно датиране? Роб нямаше никаква представа.

Той знаеше, че най-добрият начин да решиш подобен ребус е просто да го заложиш в мозъка си и да оставиш подсъзнанието да си свърши работата. Точно като компютър, който си жужи тихо в другата стая. Идеята имаше интересна обосновка. Роб беше чел за един учен, Кекуле, който се опитвал да намери структурната формула на бензена. Кекуле работил упорито месеци наред без никакъв успех, но една нощ му се присънила змия, захапала опашката си — древният символ, наречен уроборос.

Кекуле се събудил, спомнил си съня и разбрал, че подсъзнанието му е намерило отговора. Структурната формула на бензена била като кръг, като змия, стиснала опашка между зъбите си, като уроборос. Кекуле се втурнал към лабораторията си, за да провери тази хипотеза, и установил, че е безспорно вярна.

Ето, това беше силата на подсъзнанието. Може би Роб трябваше да остави проблема да отлежи в избата на мозъка, да ферментира там и изведнъж решението на тайнствените числа на Брайтнер щеше да изскочи в ума му, докато си мисли или върши нещо друго. Докато се къпе, бръсне, спи, шофира или го разпитва полицията…

Полицията! Роб погледна часовника си и установи, че е минал точно един час. Избута стола си назад, плати и закрачи забързано към апартамента на Кристин.

Вратата му отвори един от униформените полицаи. Кристин седеше на дивана и търкаше очи, другият полицай й подаваше кърпички. Роб настръхна.

— Не се притеснявайте, мистър Лътрел. — Кирибали беше зад бюрото, кръстосал акуратно крака при глезените. Тонът му беше формален и арогантен. — Все пак ние не сме иракчани. Но мис Майер явно… доста се разстрои от разговора за смъртта на приятеля й.

Кристин изгледа полицая с ненавист, която Роб долови ясно. След това се прибра в спалнята си и затръшна вратата.

Кирибали изпъна искрящо белите си маншети и махна с ръка към дивана. Роб разбра, че жестът го приканва да седне. Маникюрът на турчина беше безупречен. Другите двама полицаи гледаха отнесено из стаята, мълчаливи и бдящи.

— Значи, вие пишете? — усмихна се Кирибали към Роб.

— Да.

— Колко очарователно. Рядко срещам истински автори. Това е толкова примитивен град. Заради кюрдите, нали знаете… — Той въздъхна и потупа брадичката си с молива. — Те не са точно… учени. Следвах английска литература в Анкара. Това е моето съкровено удоволствие, мистър Лътрел.

— Е, аз съм просто журналист.

— И Хемингуей е бил просто журналист.

— Не, наистина. Аз съм само драскач.

— Вие сте твърде скромен. Вие сте джентълмен на буквите. На английските букви при това. — Очите на Кирибали бяха толкова наситено тъмносини, че Роб се зачуди дали не носи цветни лещи. От цялото му същество лъхаше суета. — Винаги съм харесвал американските поети. Особено жените. Емили Дикинсън, Силвия Плат, знаете ли ги?

Кирибали изгледа Роб с непроницаемо изражение.

— „Като двигател, двигател, който ме отблъсква с пара като евреин… И мисля, ами ако съм еврейка.“1 — Кирибали се усмихна изискано. — Нима това не са сред най-ужасяващите стихове в литературата?

Роб не знаеше какво да каже. Не възнамеряваше да обсъжда поезия с полицай.

— Може би друг път. — Кирибали въздъхна и разклати молива между пръстите си. — Имам само няколко въпроса. Знам, че не сте бил пряк свидетел на предполагаемото убийство. Следователно…

Разпитът продължи, но беше кратък и повърхностен. Почти безсмислен. Кирибали почти не записваше отговорите на Роб, един от униформените полицаи апатично включваше и изключваше диктофон. Кирибали завърши с няколко по-лични въпроса, явно по-скоро го интересуваха взаимоотношенията между Роб и Кристин.

— Тя е еврейка, нали?

Роб кимна. Кирибали се усмихна доволно, сякаш най-големият проблем беше решен, и остави молива, като го изравни прецизно с ръба на бюрото. След това щракна с пръсти, униформените полицаи се надигнаха и тримата тръгнаха към вратата. Кирибали се спря на прага и помоли Роб да каже на Кристин, че може да я повикат отново на разпит „след известно време“. После си тръгна и след него остана само нездрав полъх от одеколона му.

Роб се обърна. Кристин стоеше на вратата на спалнята си и изглеждаше спокойна. Отново беше с бяла риза и къси панталони в цвят каки, дрехите й стояха добре.

— Смотаняк!

— Може би — сви рамене Кристин в знак на съгласие. — Просто си вършеше работата.

— Разплака те.

— С разговора за Франц, да… Не бях говорила за него от няколко дни.

Роб взе якето си, но после го остави и погледна бележника на Брайтнер върху бюрото. Не знаеше какво да прави, не знаеше какво го очаква и накъде ще се обърне всичко. Знаеше само, че се е забъркал в тази история и може би дори бе в опасност. Или пак го обхващаше параноята? Роб се загледа във фотографията на странната кула на стената. Кристин проследи погледа му.

— Харан.

— Къде е това място?

— Не е чак толкова далече, на около час път. — Очите й проблеснаха. — Знаеш ли, имам идея. Искаш ли да я видиш? Да излезем от Урфа, по-скоро бих искала да съм някъде другаде, а не тук.

Роб кимна нетърпеливо. Колкото повече стоеше в кюрдската част на Турция, толкова повече пустинята го привличаше. Тъмните сенки на пустошта и тишината на празните долини му харесваха. А точно сега безлюдната пустиня беше доста по-примамлива алтернатива, отколкото да прекара горещия ден в спотайване из Урфа, където беше под наблюдение.

— Да вървим.

Пътуването се оказа дълго. Пейзажът на юг от Урфа беше дори още по-неприветлив от пустинята около Гьобекли. Обширната жълта равнина се простираше чак до мержелеещия се сив хоризонт. Порутените кюрдски села бяха заобиколени от безплодни пясъци, а слънцето изгаряше всичко. Роб смъкна прозореца на колата до долу, но вятърът беше горещ, сякаш към ленд ровъра бяха насочени няколко калорифера.

— През лятото тук може да стигне до 50°С — отбеляза Кристин, докато сменяше предавка. — На сянка.

— Вярвам ти.

— Невинаги е било така. Климатът се е променил преди 10 000 години. Както ти каза Франц…

Около 50 минути двамата говориха за бележника на Брайтнер, за картата и за нечетливите драсканици и, разбира се, за числата. Но нито един от двамата нямаше нови идеи. Подсъзнанието на Роб беше излязло в отпуск, хрумването му за метода на Кекуле не беше проработило.

Минаха край армейски пътен пост. Кървавочервеното турско държавно знаме беше увиснало под обедното слънце. Един от войниците се изправи, провери с досада паспорта на Роб, погледна бегло Кристин през прозореца на колата и им махна да продължават.

Половин час по-късно Роб внезапно видя странната кула да се възправя пред тях. Беше като счупена колона от седеметажна сграда, построена от изпечени на слънце тухли от кал. Беше огромна, но прекършена към върха.

— Какво е това?

Кристин отби от главния път и подкара към кулата.

— Принадлежи на най-стария ислямски университет в света. Харан. Поне на хиляда години е, но сега е изоставен.

— Изглежда като Кулата от картите Таро. Кулата, ударена от мълния.

Кристин кимна разсеяно, докато паркираше и гледаше през прозореца към редица къщурки с куполи от спечена кал вместо покриви. На двора между къщите три деца ритаха парцалена топка, а козите врещяха в жегата.

— Виждаш ли ги?

— Кирпичените къщи ли? Аха…

— Те са тук от третото хилядолетие преди Христа. Харан е невероятно стар. Според легендата Адам и Ева са дошли тук, след като са били изгонени от Рая.

Роб се замисли върху името Харан. То събуждаше някакви далечни спомени за баща му, четящ Библията.

— Споменава се в Битие.

— Какво?

— Книгата Битие — повтори Роб. — Глава 11, стих 31. Аврам е живял тук, в Харан.

— Впечатлена съм — усмихна се Кристин.

— Аз не. Ще ми се да не помнех нищо от тези глупости. Както и да е, как са могли да бъдат сигурни?

— За кое?

— Как са могли да бъдат сигурни, че това е градът, където Адам и Ева са живели след грехопадението? Защо да не е Лондон или Хонконг?

— Не знам… — Тя се засмя на сарказма му. — Но е доста ясно, както и сам казваш, че ранните Аврамови традиции водят началото си от това място. Аврам е тясно свързан с Шанлъурфа, а е бил призован от Господ в Харан.

Роб се прозя, излезе от колата и се взря през облаците прах. Кристин застана до него и двамата се загледаха как една дръглива черна коза се чеше от краста в ръждив стар автобус. Едната от страните му необяснимо защо беше покрита с кръв. Роб се зачуди дали местните фермери не ползват возилото като кланица. Това място беше странно.

— Значи — започна той, — установихме, че Аврам е дошъл от тук. А той е бил основателят на… три монотеистични религии, нали така?

— Да. Юдаизъм, християнство и ислям. Той е положил началото им. И когато е напуснал Харан, е отишъл надолу към Ханаанската земя, като е разпространявал новото слово Божие, единият Бог от Библията, Талмуда и Корана.

Роб изслуша Кристин със смътно, но натрапчиво чувство на неудобство. Опря се на колата и се замисли. Сещаше се за все повече моменти от детството си. Баща му, четящ Книгата на мормоните, чичовците му, цитиращи Еклесиаста — „Весели се младежо, в младостта си“. Това беше единственият ред от Библията, който някога му беше харесвал истински. Той го произнесе на глас и добави:

— Ами жертвоприношението? Заколението на собствения му син. — Той потърси потвърждение в интелигентното лице на Кристин.

— Спомням си, заколението на Исак — кимна археоложката. — Пророкът Аврам щял да заколи собствения си син като жертвоприношение. Жертвоприношение, изискано от Йехова. Но Бог възпрял ножа му.

— Виж ти. Доста добра постъпка от страна на стареца.

Кристин се засмя.

— Тук ли искаш да стоим, или да те заведа на още по-необичайно място?

— Хей, та ние сме тръгнали да скитаме!

Двамата скочиха в колата, Кристин включи на скорост и потеглиха бързо. Роб се отпусна в седалката и се загледа в пейзажа, който бързо потъваше в облака прах. Редицата ерозирали хълмове често се прекъсваше от странни полуразрушени сгради или от разпадащите се стени на някой османски замък. Понякога се вдигаше прашна вихрушка и като малък смерч се понасяше самотно из пустошта. След това пейзажът опустя още повече. Пътят стана по-каменист, синьото пустинно небе потъмня и придоби тъмновиолетов оттенък. Жегата беше почти непоносима. Колата се тресеше през избледнелите жълти възвишения и по горещите дълбоки коловози. Безкрайната равнина нарядко се нарушаваше от някое дърво.

— Согматар — каза най-после Кристин.

Наближаваха малко село, просто няколко каменни постройки, изгубени в тиха, пуста долина насред ожарената от слънцето, но величествена пустиня. Пред една от постройките нелепо беше паркиран голям джип, имаше и още няколко коли. По пътищата и дворовете обаче хора нямаше. Мястото веднага напомни на Роб — по някакъв странен начин — за Лос Анджелис — големи коли и вечно слънце. Но не се виждаше жив човек. Като град, поразен от чума.

— Някои богати жители на Урфа имат вили тук — каза Кристин. — Но иначе живеят кюрди.

— Защо, по дяволите, някой би искал да живее тук?

— Атмосферата е поразителна. Ще се убедиш.

Те излязоха от колата и прашната топлина ги лъхна като отворена пещ. Кристин поведе, като се катереше през рушащи се стени и намираше пътека покрай разпилени мраморни блокове, покрити с барелефи. Някои от тях приличаха на латински букви.

— Да — изпревари следващия му въпрос тя, — римляните са били тук, асирийците също. Всички са минали по реда си.

Приближиха се до голяма тъмна дупка в стара и много ниска сграда, буквално изсечена в повърхността на скалата. Влязоха в схлупената постройка и очите на Роб свикнаха със сумрака едва след няколко секунди.

Вътре вонеше на кози тор. Миризмата беше остра, въздухът — влажен, всичко излъчваше кошмарна воня.

— Това е езически храм. На боговете на луната — обясни Кристин и посочи към няколко грубо издялани фигури по стените, едва видими в сенките. — Това е лунният бог. Ето и рогата му, виждаш ли? Извити са като сърпа на новата луна.

Силно ерозиралото изображение имаше нещо подобно на шлем — два рога описваха полукръг върху главата му. Роб положи длан върху каменното лице. Беше топло и странно лепкаво. Той дръпна ръката си. Разлагащите се изображения на мъртвите богове го гледаха с изронените си очи. Вътре беше толкова тихо, че Роб чуваше как бие собственото му сърце. Шумът на света навън едва се долавяше, дочуваше се само дрънченето на звънците на козите и свиренето на пустинния вятър. Горещите слънчеви лъчи биеха във вратата и от тях мрачната стая изглеждаше още по-тъмна.

— Добре ли си?

— Да, да. Добре съм…

Тя пристъпи към отсрещната стена.

— Храмът датира от второто столетие след Христа. Християнството е превземало района, но тук все още са почитали старите богове с рогата. Това място ми харесва.

Роб се огледа.

— Много е хубаво. Трябва да си купиш имот.

— Винаги ли си саркастичен, когато се чувстваш дискомфортно?

— А кафе със сметана ще си поръчаме ли?

Кристин се изкикоти.

— Искам да ти покажа още нещо.

Тя го изведе от храма и Роб изпита сериозно облекчение, когато излязоха от лепкавия смрадлив мрак. Тръгнаха нагоре по един сипей, покрит с гореща прах. Роб се обърна за миг, за да си поеме дъх, и видя, че от една от къщичките ги гледа дете. Мъничко тъмно личице надничаше иззад счупеното стъкло на прозореца.

— Храмът на Венера — обяви Кристин, щом се изкатери по последната стръмнина.

Роб издрапа по последните метри от сипея и се изправи до нея. Тук горе вятърът беше по-силен, но също така изпепеляващо горещ. Виждаше се на километри наоколо. Пейзажът беше потресаващ — километри и километри безкрайна пустош, изтляла под лъчите на слънцето. Умиращи хълмове от струпани мъртви скали. Възвишенията бяха белязани от черните отвори на пещери. Роб предположи, че това са още храмове и езически светилища, кое от кое по-запуснати и разрушени. Той погледна към повърхността, на която бяха стъпили, и видя, че това е под на храм, останал под открито небе.

— И кога е било построено всичко това?

— Най-вероятно от асирийците или от ханаанците. Никой не знае със сигурност. Много е старо. Гърците са го завладели, след тях и римляните. Със сигурност е било място за човешки жертвоприношения. — Тя посочи към улеи, издълбани в скалата под краката им. — Виждаш ли. Това е, за да се оттича кръвта.

— Ясно…

— Всичките ранни религии от Леванта са били големи почитатели на жертвоприношенията.

Роб погледна към хълмистата пустиня и селцето долу. Детето зад счупеното стъкло го нямаше, прозорецът зееше празен. Едната от колите се движеше по пътя и излизаше от Согматар. Пътят се виеше край стара, сега пресъхнала река, край руслото на една мъртва река.

Роб си представи какво е да те принесат в жертва на това място. Краката ти са завързани с груб сезал, ръцете извити зад гърба, а в лицето си усещаш смрадта от дъха от свещеника. А след това острата болка от ножа, който се забива между ребрата ти…

Той пое дълбоко дъх и с китка изтри потта по челото си. Беше време да си ходят. Махна по посока на колата, Кристин кимна и двамата се спуснаха към чакащия ги ленд ровър. По средата на склона Роб спря и се втренчи в хълма.

И внезапно разбра. Беше открил какво значат числата.

Числата от бележника на Брайтнер. Знаеше какви са.

Загрузка...