Тайната на сътворението

30

Роб се събуди пръв. Кристин беше до него, но все още спеше. През нощта беше изритала половината чаршафи от леглото. Той се полюбува на потъмнялата й от слънцето кожа, погали я по врата и целуна голото й рамо. Тя промърмори името му насън, обърна се на другата страна и тихо захърка.

Беше почти обед и слънцето нахлуваше през прозореца. Роб стана от леглото и отиде в банята. Докато отмиваше съня от лицето и косата си, се замисли за Кристин и как се беше случило всичко между тях двамата.

Никога преди не беше преживявал нещо толкова романтично. Първо бяха приятели, после започнаха да се държат за ръце, след това започнаха да се целуват, а накрая и да спят заедно, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Съвсем проста и обикновена еволюция на отношенията им. Роб си спомни как преди време се ядосваше, че не може да разбере чувствата й. Сега това му се струваше нелепо.

Връзката им може би изглеждаше обичайна и логична, но беше също така богата и прекрасна. Може би най-доброто сравнение беше с невероятна нова песен, която чуваш по радиото за първи път, реши в крайна сметка Роб. С мелодията на великите парчета е така, чуваш я и си казваш: „Ама защо никой не се е сетил за тази мелодия преди?“. Все едно само някой е трябвало да седне и да запише нотите.

Роб плисна вода върху лицето си и се протегна слепешком за хавлията. Избърса се и излезе от душкабината. Отляво прозорецът на банята беше широко отворен и гледаше към Мраморно море и другите Принцови острови. Виждаха се Яссида и Седефадасъ, а в далечината се различаваха селата и горите на Анадола. По синьото море бавно се носеха яхти с бели платна. Малката баня беше изпълнена с миризмата на нагрети от слънцето борови иглици.

Престоят им в къщата несъмнено беше подпомогнал развитието на връзката им, дори в известен смисъл я беше и предизвикал. Островът беше като райски оазис, пълна противоположност на смутната и агресивна Шанлъурфа. А старата къща на Изобел беше така тиха, спокойна и обаятелна. Винаги огряна от слънцето и задрямала на брега на Мраморно море. Тук нямаше дори коли, които да нарушават спокойствието.

Роб и Кристин възстановяваха силите си тук вече десет дни. Ходиха до другите острови, видяха гроба на първия британски посланик в Османската империя, изпратен от Елизабет I, кимаха учтиво, докато местен гид им показваше дървената къща, в която е живял Троцки, смееха се над чаша кафе в обърнатите към морето кафенета на Буюкада, в ухаещата на рози градина на Изобел пиеха йени ракъ от тежки тумбести чаши, а слънцето залязваше над далечната Троя.

В една такава мека, топла вечер под окиченото със звезди небе Кристин се наведе и го целуна. След това той я целуна, а три дни по-късно Изобел учтиво и деликатно помоли прислужницата да оставя хавлиите на гостите само в едната стая.

Роб влезе на пръсти в стаята. Кепенците проскърцваха от бриза, но Кристин още спеше, а тъмната й коса се беше разпиляла върху възглавниците с калъфки от египетски памук. Роб се облече набързо, взе обувките си и слезе по стълбите бос.

Изобел говореше по телефона. Тя се усмихна и махна на Роб да иде в кухнята, където прислужницата Андрея правеше кафе. Роб си дръпна стол, благодари за кафето, като седна до масата, разсеяно се загледа в розите, азалиите и бугенвилиите в градината. Чувстваше се щастлив.

Котката Езекил, или „Ези“, както й викаше Изобел, гонеше някаква пеперуда по пода на кухнята. Роб се заигра с котката за няколко минути, а след това се облегна, взе вестника от масата, вчерашен „Файненшъл Таймс“, и прочете за кюрдски самоубийствени атентати в Анкара.

Роб остави вестника. Не искаше да знае каквото и да било за подобни случаи. Не искаше и да чува за насилие, опасности и политика. Просто искаше тази идилия да продължава, да остане с Кристин тук завинаги и да доведе и Лизи.

Но идилията нямаше да трае вечно. Стив, редакторът му, вече започваше да звъни притеснен и настояваше Роб или да напише статията, или да отиде в друга командировка. Роб му прати две-три новини от Турция, за да успокои нещата в офиса, но на всички беше ясно, че това е временна отстъпка.

Роб излезе в градината и се загледа към морето. Имаше и друга алтернатива. Да напусне работа, да остане с Кристин, да наеме лодка, да вози туристи и да лови сепии като рибарите от Бургазада. Можеше и да отвори кафене на Яссида, там имаше няколко американци, които се занимаваха точно с това. А можеше и да се разхожда в градината, да зареже всичко и да доизживее дните си под слънчевите лъчи. И някак да доведе и Лизи. Ако дъщеря му беше тук, щеше да се смее и да тича по плажа, а той щеше да е заобиколен от жените, които обича, и животът щеше да е прекрасен.

Роб въздъхна и се усмихна на собствените си разпалени фантазии. Любовта явно размътваше ума му. Той имаше работа и се нуждаеше от пари, значи трябваше да бъде практичен.

Журналистът се загледа в някакъв катамаран в далечината. С вдигнатите си бели платна приличаше на лебед и се носеше плавно по водата.

Усамотението на Роб беше прекъснато от шум. Той се обърна и видя, че Изобел идва откъм кухнята.

— Току-що получих много интересно обаждане от един стар приятел от Кеймбридж. Професор Хюго де Сейвъри. Чувал ли си за него?

— Не.

— Пише доста, участва и в телевизионни предавания. Но въпреки това е много добър учен. Кристин го познава и мисля, че дори е ходила на някои от лекциите му. Даже сякаш бяха приятели. — Изобел се усмихна весело. — Къде е Кристин всъщност?

— Все още спи дълбоко.

— О, тази любов. — Тя хвана Роб за ръката. — Да идем на плажа, ще ти обясня какво ми каза Хюго.

Плажът беше скалист и малък, но много красив и почти напълно изолиран. Двамата седнаха върху скалите и Изобел разказа за обаждането на Де Сейвъри. Историкът от Кеймбридж й беше споделил за срещата си с полицията и беше нахвърлял и собствените си теории за жестоките убийства из Великобритания, за вилнеещата банда, за връзката с „Клуба на адския огън“ и за доказателствата за човешки жертвоприношения при убийствата.

— Защо Де Сейвъри е звъннал точно на теб?

— Ние сме стари приятели. Аз също съм била в Кеймбридж, нали си спомняш?

— Да, знам, но как всичко това се свързва с това, което открихме ние?

— Хюго знае, че аз съм експерт по турска и шумерска история и по древните религии в Близкия изток. Като йезидитите например. Затова искаше да дам мнението си за една от неговите теории, която пък беше свързана с тях чрез едно странно малко съвпадение. А може и да не е така. — Изобел помълча секунда-две. — Хюго смята, че тази банда, убийците, търсят нещо, което е било от голямо значение за „Клуба на адския огън“.

— Да, това го разбирам, копаели са на места, свързани по някакъв начин с клуба. Но какво са търсили и къде е мястото на йезидитите в тази история?

— Това е само теория и Хюго дори не я е казал на полицията. Но според него може би става дума за Черната книга. Вероятно е бандата да търси точно това…

— Черната книга? Би ли ми обяснила по-подробно?

Изобел разказа накратко историята на Джерусалем Уейли. Като приятелка на Де Сейвъри тя знаеше доста пикантни случаи за „Клуба на адския огън“ и безкрай интересни подробности.

— Когато се върнал от Светите земи, Томас Уейли, или Джерусалем Уейли, както бил известен от този момент нататък, донесъл със себе си една кутия. Сандъче със съкровище може би…

— Какво е имало вътре?

— Колкото знаеш ти, толкова знам и аз. Но е ясно, че го е ценял страшно много и е смятал, че потвърждава някаква теория. В писмата до приятелите си го е наричал „великото доказателство“. Предполага се, че е получил тези неща от стар йезидитски свещеник. Йезидитите имат свещеническа каста, които са носители на устните предания и на историята на народа си. Писмените свидетелства съвсем не са много.

— И в Йерусалим този Уейли се срещнал със свещеника, който му дал нещо, така ли?

— Най-вероятно. Не е сигурно, понеже мемоарите на Уейли са дразнещо неясни. Но някои учени смятат, че става дума за Черната книга на йезидитите. Тайната книга на Култа към ангелите.

— Тоест те са имали нещо като Библия.

— Вече нямат. Но устните им предания разказват, че някога имали голям том със свещени и тайнствени писания, с митовете и вярванията на йезидитите. Съвременните им легенди разказват, че единственото копие от тази книга било взето от някакъв англичанин преди стотици години. Може би Черната книга е била дадена на Уейли от някой низвергнат свещеник, за да я пази. Йезидитите винаги са били преследвани и може би са искали да скрият най-свещената си реликва някъде далеч, на сигурно място. Като например в далечна Англия. Но е факт, че при завръщането си от Леванта Уейли е донесъл със себе си нещо забележително. Още повече че този предмет му е повлиял умопомрачително, той се е пречупил и с нищо не е напомнял за предишния си образ.

— Добре. А къде е Черната книга сега? Ако става дума за нея, разбира се.

— Изчезнала е. Възможно е да е била унищожена или скрита.

Умът на Роб превключи на високи обороти. Той се вгледа в бистрите сиви очи на възрастната жена и попита:

— Как бихме могли да открием какво наистина търси бандата и как бихме могли да проследим тази връзка с йезидитите?

— Лалеш — отвърна Изобел. — Това е единственото място, където би могъл да получиш истински отговори. Това е свещената столица на йезидитите. Лалеш.

Роб потръпна. Знаеше, че трябва да отиде до това място, да получи отговорите и да довърши материала си. Стив го притискаше да напише втора, обобщаваща статия, а за да я завърши, Роб трябваше да събере всички нишки и да открие какво точно представлява Черната книга.

Но също така знаеше и къде се намира Лалеш. Беше чувал това име преди време от други журналисти. И все по неприятни поводи.

— Знам къде е Лалеш — каза той. — Намира се в Кюрдистан, нали? Южно от границата.

Изобел кимна сковано и тъжно.

— Да. На практика в Ирак.