Тайната на сътворението

44

Роб седеше във въртящия се стол до бюрото на Дули. Кабинетът на полицая беше на десетия етаж в лъскава нова сграда с гледка към река Лифи. Гледката от панорамните прозорци беше смайваща. На изток се виждаше как реката се влива в Ирландско море, а на юг зад града се съзираха ниските хълмове Уиклоу. Под ясното небе възвишенията изглеждаха зелени и мирни. Роб присви очи и различи ниската и мрачна сграда на имението „Монпелие“ на върха на гористия хълм на около 20 километра от града.

Гледката на къщата го върна в жестоката реалност. Роб се завъртя в стола и се обърна към стаята. Офисът беше пълен с хора. От ужасната драма по хълмовете беше минал едва час и половина. Междувременно бяха получили кратко съобщение от Клонкъри и видяха, че Лизи е още жива, но не знаеха къде е. Къде ли можеха да бъдат? Роб си гризеше ноктите и отчаяно се опитваше да реши загадката, да сглоби пъзела и да разбере къде е дъщеря му.

Кристин не спираше да говори трескаво, но поразително ясно.

— Сигурна ли сте, че нямате нужда от помощ от медицинския ни екип… — надвеси се над нея Дули.

— Не! — отсече го тя. — Добре съм. Казах ви вече, добре съм. Те не ми направиха нищо лошо.

— Как ви докараха в Ирландия? — намеси се Бойер.

— В багажника на кола и с ферибот. Поне си мисля, че пътувахме с ферибот, ако съдя по ужасната миризма на нафта и солена вода.

— Били сте затворени в багажника?

— Оцеляхме. Става дума за няколко часа в багажника, после пътуването с ферибота и вече бяхме тук.

— Да, и ние предположихме това — кимна Форестър. — Пътували са между Великобритания и Ирландия с коли, ползвали са ферибота и така са избягвали митническия контрол. Госпожице Майер, знам, че това за вас е травмиращо, но трябва да разберем колкото се може повече подробности и факти, при това възможно най-бързо.

— Както вече ви казах, инспекторе, не съм травмирана. Питайте ме каквото искате.

— Добре. Какво си спомняте? Разбрахте ли кога бандата се е разделила? Доколкото ни е известно, за ден или два са ви държали заедно с Лизи във Великобритания. Имате ли идея точно къде?

— Съжалявам. — Роб си даде сметка, че Кристин говори странно, някак отсечено и рязко. — Съжалявам, но нямам никакво понятие къде ни държаха. Може би някъде близо до Кеймбридж. Първото пътуване с кола не беше дълго, продължи може би около час. Двете с Лизи бяхме в багажника. Но след това ни извадиха, както бяхме със запушени уста и с качулки на главата. Чух, че говорят оживено, може би са се разделили след това. Може би ден и половина по-късно. Трудно е да прецениш времето, когато си със запушена уста, с качулка на главата и си много уплашен.

Форестър кимна, без да каже нито дума, и се усмихна извинително. Роб усещаше как той се мъчи да схване логичната последователност на действията.

— Нищо не разбирам — каза Бойер. — За какво беше цялата драма? Защо беше онзи видеоклип с жената, за какво им беше колът в градината, да не говорим за заплахите на Клонкъри да убие момиченцето? Защо е всичко това?

— За него това е възможност да измъчва Роб. С психологически методи — започна Кристин. — Това е стилът на Клонкъри. Той е психопат. Има склонност към драматичните етюди и жестове, обича да театралничи. Не забравяйте, че прекарах известно време с него. И това не бяха най-добрите дни от живота ми.

Роб се втренчи в нея, но тя му върна погледа спокойно.

— Клонкъри дори не ме докосна. Чудя се дали не е асексуален. Но така или иначе съм убедена, че е ексхибиционист. Обича да се фука и да го гледат какво прави. Обича да кара жертвите да страдат, а тези, които ги обичат, също да страдат…

Форестър се изправи и отиде до прозореца. Меките лъчи на ирландското слънце паднаха върху лицето му. Той се обърна и каза тихо:

— А човешките жертвоприношения по традиция са се извършвали пред публика. Де Сейвъри ми обясни. Каква дума употреби… Да, умилостивяващата сила на приношението се дължи на наблюдаването. Ацтеките са качвали жертвите си на върха на пирамидите, така че целият град да може да гледа как изтръгват сърцата от гръдния кош. Нали така?

— Да — вметна Кристин. — Точно като погребенията на викингите в кораб. Това са били публични церемонии на принасяне на жертви. В Карпатите са набивали хора на кол също пред очите на всички. Жертвоприношението трябва да бъде наблюдавано. От хората, от кралете, от боговете… Това е театър на жестокостта. Точно това привлича Клонкъри. Продължителната, публична и много изтънчена жестокост.

— Точно това планираше той и за теб, Кристин — каза внимателно Форестър. — Публично набиване на кол в градината на къщата. Но предполагам, че бандата в Ирландия оплеска нещата.

— Как?

— Започнаха да се карат и да стрелят — намеси се Дули. — Според мен без него, без лидера си, бандата излезе извън контрол.

— Има и още нещо — добави Бойер. — Защо Клонкъри е оставил съратниците си в Ирландия, при положение че е знаел, че ще ги хванат или дори застрелят?

— Но това е още едно жертвоприношение — изсмя се горчиво Роб. — Той пожертва собствените си хора. Пред всички. Сигурно е гледал как полицаите от ирландската „Гарда“ ги избиват. Беше поставил камери из цялата къща. Представям си как се е наслаждавал на гледката, докато е наблюдавал всичко на екрана на компютъра си.

Всички се замислиха за основния въпрос, но само Бойер се осмели да го изрече на глас.

— Така. Но къде е Клонкъри? Къде, по дяволите, е сега?

Роб изгледа полицаите един по един.

— Със сигурност трябва да е в Англия — предположи най-накрая Дули.

— Или в Ирландия — отвърна Бойер.

— Според мен може би е във Франция — включи се в догадките и Кристин.

— Моля? — намръщи се Форестър.

— Докато бях завързана и с качулка на главата, го слушах, че постоянно говореше за Франция и за семейството си там. Той ненавижда семейството си, семейните тайни и другите подобни неща. Мрази ужасното си наследство. Не спираше да повтаря колко мрази семейството си и особено майка си… И тъпата къща във Франция.

— Чудя се дали пък… — Бойер се обърна към Форестър със замислено изражение. — Може би жената от видеоклипа, онази, която уби, е била майка му.

— Господи.

Всички в стаята млъкнаха. Роб заговори първи:

— Но нали полицията във Франция държи къщата под око. Не е ли така? Французите наблюдават родителите на Клонкъри.

— Това очакваме да правят — отвърна Бойер. — Но не сме в постоянна връзка с колегите там. А и те няма да тръгнат след майката, ако тя излезе.

— Но как би могъл Клонкъри да стигне до Франция? — избухна внезапно Сали. — С частен самолет? Нали казахте, че следите въздушния трафик!

— Проверихме докладите на службата по въздушен контрол — вдигна ръка Форестър. — Свързахме се с всяко едно частно летище в Източна Англия. Знаем, че бандитите са достатъчно богати, за да си купят самолет. Знаем, че Марзинели е можел да управлява самолет, Клонкъри сигурно също може. Проблемът на това разследване е, че във Великобритания има хиляди частни самолети, а в Западна Европа са десетки хиляди. Ако Клонкъри лети с успех под чуждо име от месеци, че дори и от година, никой няма да тръгне да го проверява задължително. Ще му дадат разрешение за излитане по навик и напълно механично. А другият проблем е, че всички търсят група мъже с кола, качени на частен самолет. Никой не гледа за сам човек, който при това пилотира.

Форестър потри брадичката си замислено.

— Въпреки това не смятам, че французите биха го оставили да мине ей така през пръстите им. Всички по-големи летища и пристанища са предупредени. Но на теория е възможно да е успял да се промъкне.

— Всички тези теории не ни водят доникъде, не смятате ли! — вбеси се Роб. — Клонкъри е може би във Великобритания, в Ирландия или във Франция. Чудесно. Значи трябва да претърсим само три държави. Но дъщеря ми все още е при него, а той може би е убил майка си. Какво ще правим от тук нататък?

— Ами Изобел Превен, вашата приятелка в Турция? Дали не й е провървяло в търсенето на Черната книга? — запита Форестър.

Роб усети прилив на надежда, примесена с отчаяние.

— Снощи получих съобщение от нея. Казва, че е близо до целта си. Това е всичко, което знам.

Сали се приведе напред и слънцето заигра по русата й коса.

— Ами Лизи? Стига с тази Черна книга, на кого ли му пука за нея! Какво ще направи Клонкъри с Лизи? Какво ще направи с дъщеря ми?

Кристин отиде до дивана и прегърна Сали.

— Засега Лизи е в безопасност. Клонкъри нямаше нужда от мен, защото аз съм просто приятелката на Роб. Бях играчка, бонус, лесно можеше да се лиши от мен. — Кристин отново прегърна Сали. — Този тип не е идиот, запомнете това! Той ще използва Лизи и ще я използва срещу Роб. Ще я държи, докато Роб не намери онова, което Клонкъри иска. А той иска Черната книга и смята, че тя е у Роб.

— Но истината е, че аз не знам нищо за нея — каза унило Роб. — Излъгах го, заблудих го, че знам много от нещата, но защо да ми вярва? Той не е глупав, както сама твърдиш.

— Да, но ти отиде до Лалеш — отвърна му Кристин. — И за това го чух да говори. За Лалеш. Колко не-йезидити мислиш, че са били там? За последните сто години сигурно са по-малко от десет души. И точно това го притеснява. Той е обсебен от Книгата и е сигурен, че ти знаеш нещо. Нещо, което си научил в Лалеш. Затова смятам, че засега Лизи е в относителна безопасност.

За момент всички отново замълчаха, но след това разговорът отново се залута между възможностите психопатът да е пътувал със самолет от частни летища или с автомобил и ферибот. Точно тогава лаптопът изпищя.

Клонкъри се беше появил онлайн.

Роб махна безмълвно на хората в стаята и всички се събраха около екрана на компютъра.

Клонкъри беше там, в прозорчето на уебкамерата. Изображението беше ясно и напълно отчетливо. Звукът беше добър, а убиецът се усмихваше и се кикотеше.

— Здрасти отново! Рекох си, че трябва да наваксаме малко. Значи сте успели да хванете неколцината мои сътрудници. Моите братя в Ирландия. Колко досадно! Бях планирал и едно зрелищно набиване на кол. Но вие сигурно сте се досетили. Видяхте ли онзи хубав шиш в градината?

— Видяхме го — кимна Дули.

— Ах, детектив Душичка! Как си? Срамота е, че не успяхме да набучим френската кучка на пръчката. Толкова дялане отиде на вятъра. Трябваше поне да поизмъчвам мръсницата, както отначало възнамерявах. Но пък си имах и други грижи на главата. Всъщност това е без значение, защото все още имам някои приятели. Един от тях е тук. Кажете „здрасти“ на малкото ми приятелче!

Клонкъри се пресегна извън кадър и хвана нещо.

Това беше грубо отрязана човешка глава.

По-точно беше главата на Изобел Превен. Кожата беше бледа, а плътта беше започнала да се разлага. От шията висяха сиви нерви и зеленикави артерии.

— Изобел! Кажи нещо де. Кажи едно „здрасти“ на всички. — Клонкъри мръдна с китка и главата сякаш кимна.

Кристин се разплака. Роб гледаше монитора ужасен.

Клонкъри направо светеше от някаква сардоническа гордост.

— Ето, тя ви казва „здрасти“. Но сега си мисля, че иска да отиде в нейното специално място. Така е, направил съм специално ложе за главата на Изобел, в чест на нейните археологически постижения.

Клонкъри стана, направи крачка напред и изрита главата към другия край на стаята, като я насочи прецизно като футболист. Главата полетя към кошче за боклук и падна право вътре с глух тропот.

— Какъв шут, само, а! Истински „падащ лист“! — извърна се Клонкъри към камерата. — Упражнявах го часове наред. Така, докъде бях стигнал? А, да. До Робърт журналиста. Така наречения журналист. Здравей. Толкова съм доволен, че отново сме заедно. Не се притеснявай, дъщеря ти все още е в безопасност, както ти казах и преди. Виж.

Клонкъри се наведе напред и извъртя уебкамерата така, че да покаже Лизи. Тя все още беше завързана за стола, но беше жива и изглеждаше здрава. После камерата се върна в старото си положение.

— Нали виждаш, Роби, тя е наред. Направо е в цветущо здраве! За разлика от Изобел. Толкова ме е срам, че си направих шегичка с органите й, но просто не устоях на изкушението. Според мен бих бил нелош филмов режисьор. Пък и възможността си беше рядка и не беше за изпускане. Мотая се, значи, аз из тия пикливи турски улички и изведнъж виждам пред себе си Изобел Превен! Великата археоложка! Сам-самичка и с лорнет на носа! По дяволите, какво ли точно са тези лорнети? Затова помислих малко, около секунда. Аз познавам моите приятели археолозите, знам, че Превен е била колега на Де Сейвъри, знам, че е преподавала на многократно награждаваната Кристин Майер, и знам, че е експерт по Асирия и йезидитите в частност. Но пък не би ли трябвало да си стои в Истанбул при вибраторите?

Клонкъри се изсмя неприятно.

— Така си е. Твърде много съвпадения се натрупаха. Така че, много се извиняваме, но я хванахме, понапляскахме я малко и тя, Роби, ни разказа толкова интересни работи и невероятни подробности. И тогава ме осени, ако мога така да се изразя, пристъп на естетическо просветление. Разиграх нашето малко представление с качулките, тенджерата и чревцата. Надявам се, си го оценил! Така ми се искаше да си мислиш, че под качулката е Кристин и тя умира пред очите ти, докато матката й се вари на супичка. Но след това — и точно тук е красотата на момента — щеше да отидеш до Ирландия и да видиш как Кристин умира отново, при това по изключително грозен начин, набита на кол. Не е ли добро хрумване! На колко хора въобще се удава случай да видят как измъчват любимите им хора до смърт, при това цели два пъти! Първо ги правят на яхния, а след това ги набучват на шиш! Ехе, продуцентите биха платили милиони за нещо подобно. Какъв драматизъм, истински coup de theâtre8.

Клонкъри ръкомахаше оживено и превъзбудено.

— Но това е само половината от замисъла. А какво ще кажете за чистата режисьорска красота на кървавата драма в Ирландия? Нима не съм заслужил дори най-леките аплодисменти за моя достоен за „Оскар“ сценарий?

Клонкъри огледа хората, сякаш наистина очакваше те да избухнат в ръкопляскания и овации.

— О, хайде де. Нима у вас не се прокрадва възхищение от стойностната продукция? С един удар пращам Роб по грешна следа, а в същото време го подлагам на най-лошото психическо изтезание. Той вярва, че ще види как набиват на кол дъщеря му, но се оказва, че на кола е отново Кристин, а междувременно аз съм си тук в пълна безопасност и наблюдавам всичко на модерен телевизионен екран с висока дефиниция. — Усмивката на Клонкъри леко посърна. — Но, разбира се, моите кретеноидни помощници започват да стрелят и прецакват целия замисъл още преди да са успели да набучат Кристин на шиш. Цъ-цъ-цъ… Казвам ви, в наши дни е толкова трудно да намериш качествен персонал. А щеше да се получи така добре. Щеше да е наистина страхотно. Както и да е, докъде бяхме стигнали? До… до там, когато ти…

Гласът на Клонкъри стана неуверен, а очите му за момент се разфокусираха. Изражението му беше странно и някак отнесено. Роб погледна многозначително Форестър, а той му кимна разбиращо.

— Не, аз не полудявам — изкикоти се Клонкъри. — Аз вече съм луд. Вие със сигурност сте забелязали, детектив Форест Гъмп. Но без значение колко съм луд, в същото време съм и няколко пъти по-умен от вас. Аз знам това, което вие знаете. Например вие вече сте достигнали с имбецилните си мозъци до заключението, че съм в Кюрдистан. Това сигурно трябва да е очевидно, тъй като докопах Изобел и панкреаса й. Но трябва да отбележа, че това е ужасно скапано място. Турците са направо зли по отношение на кюрдите. Така е, това е пълна срамота!

Клонкъри поклати глава и издиша бавно.

— Сериозно ви казвам, турците са расисти. А аз мразя расистите. Наистина. Може и да си мислите, че съм безсърдечен психопат, но не е така. Аз направо се отвращавам от расистите. Единствените хора, които мразя повече от тях, са негрите. — Клонкъри се завъртя в стола си веднъж, два пъти, а след това отново се обърна към камерата. — Защо тъмнокожите са толкова бездарни? Момчета, хайде де, поне го признайте. Черничките винаги провалят всичко, не е ли така? Може би това е тайният им план. Да се съберат всички негри заедно и да си кажат — хей, я да видим дали пък не можем да емигрираме някъде на някое хубаво място, че да го обърнем на кенеф? Бихме могли да отидем там, да живеем в коптори и да започнем да обираме хората и да се стреляме. Отново. След това пък ще се оплачем от белите. А пакистанците? Ами арабите? Господ да ни е на помощ! Защо просто не се разкарат и жените им да си носят дрехите от черни найлонови чували, но само у дома? Да спрат да викат от минаретата. Ама на никого не му пука. А какво да кажем за еврейчетата, дето хленчат за Холокоста?

Клонкъри отново започна да се кикоти несвързано.

— Хленчат и се сополивят като някакви момиченца. Холокостът това, Холокостът онова, моля ви, не ме удряйте, това е Холокост. Холокост-шмолокост. Слушай бе, Джони, не е ли време да оставиш това зад гърба си и да го надживееш, а? Не е ли време да продължиш напред? Пък и нима Холокостът е толкова лошо нещо? А? Поне беше по график. Германците определено ги бива да спазват разписания дори когато става дума за конски вагони. Можете ли да си представите какъв хаос щеше да настъпи, ако британци водеха операцията? Те не могат една квартална автобусна линия да поддържат, какво остава за паневропейска железница на смъртта.

Клонкъри заговори престорено с подчертан кокни акцент.

— Бихме искали да ви се извиним заради закъснението на влака за Аушвиц. Осигурен е алтернативен автобусен транспорт. Вагон-ресторантът ще е отворен отново в Треблинка — изхили се той. — Боже господи, британците. Майната им на британците. Арогантни пияни идиоти, които се карат в мъглата. А какво да кажем за янките? Бог да ни опази от янките и задниците им! От тъпите янки с грамаданските им задници. На какво ли се дължи това? Защо ли задниците им са толкова огромни? Нима още не са открили връзката между провала им в Ирак и тлъстите задници? Хей, Америка, ето ти един жокер. Искате ли да знаете какво се е случило с всичките иракски оръжия за масово унищожение? Ами просто някаква дебела кучка е седнала върху тях в „Дънкин Донътс“ в Ел Ей. Само че не го е разбрала, защото задникът й е голям колкото Нептун и нищо не усеща.

Клонкъри отново се засмя, явно доволен от остроумието си.

— Що се отнася до японците, те са просто девиантни тролове с дарба да свързват жички. А китайците? Имат седем начина за приготвяне на броколи, а изглеждат като карикатури. Рибоядни нещастници!

Клонкъри замълча, докато мислеше.

— Но пък поляците доста ми харесват — усмихна се той. — Както и да е, схващате картинката. Знаете какво искам. Разбрахте, че Лизи е при мен и че я държа жива поради една-единствена причина — искам Черната книга. И, Роб, аз знам, че ти знаеш къде е, защото Изобел ми каза, че знаеш. Тя ми разказа какво се е случило в Лалеш. Е, трябваше да й отрежем едното ухо, за да изтръгнем информацията, но в крайна сметка ни каза. Изядох ухото. Не, не съм. Дадох го на кокошките да го изкълват. Не, и това не направих. Кой ли въобще дава и пет пари за тъпото ухо? Но въпросът е, че тя ни каза всичко. Каза ни, че си я пратил тук, за да вземе Черната книга, тъй като сам не можеш да дойдеш, тъй като оня тип от местната полиция, контето Кирибали, ще те хвърли в затвора. Затова си изпратил Изобел Превен да свърши работата. За жалост, аз вече бях тук, извадих й черния дроб с лъжица и го сготвих по провансалски. Така че, Роб, сега имаш още един ден. Търпението ми се изчерпва. Къде е Книгата? В Харан? В Мардин? В Согматар? Къде е? Къде отиваше Изобел? Измъчвахме я колкото можехме, но тя беше една храбра стара лесбийка и не ни разкри последната следа. Така че трябва да я узная. И ако не ми кажеш къде е Книгата в рамките на двадесет и четири часа, идва редът на малката Лизи. Боя се, че ще я натикам в буркан от сладко. Защото търпението ми вече ще бъде свършило.

Клонкъри кимна съвсем трезво и овладяно.

— Знаеш, Роби, че съм разумен човек, но не се оставяй да бъдеш заблуден от очевидната ми добрина. Да си кажа честно, характерът ми не е лесен и понякога ставам малко… избухлив. А сега говоря на теб, Сали, да, на теб, бившата госпожа Лътрел. Скъпата хленчеща Сали — виждам те как надничаш над камерата с малките си свински очички. Слушаш ли ме, Сали? Спри да плачеш, курво, всичко намокри! Имате един ден, двадесет и четири часа, за да премислите всичко, а след това… Е, след това дъщеря ви ще бъде завряна в делва и погребана жива. Така че очаквам много скоро да се чуем пак.

Клонкъри се наведе към бутона за изключване на камерата.

— Или ще стане време да затваряме туршия.