Тайната на сътворението

7

Главен инспектор Форестър седеше зад разхвърляното си бюро в Ню Скотланд Ярд. Пред него бяха разпилени още снимки на осакатения музеен портиер Дейвид Лоримър.

Фотосите бяха ужасяващи. В гърдите на мъжа бяха брутално и грубо изрязани две звезди.

Звездата на Давид?

Форестър прехвърли в ума си името на портиера. Лоримър. Чисто шотландско име, в никакъв случай еврейско. Защо тогава нападателите го бяха измъчвали по този начин? Нима са мислили, че е евреин? Или пък те самите са били евреи? Или нацисти? Това ли беше надушила журналистката? Неонацистка следа.

Детективът се замисли и отново се загледа в снимките от мястото на престъплението в мазето. Изровената от кирките и лопатите пръст беше лъскаво черна, сякаш полята с глазура. Дупката беше доста дълбока, нападателите определено са търсили нещо, при това усилено. Дали са го намерили? Но ако само са търсили нещо, защо са нападнали и измъчвали бедния портиер, когато ги е прекъснал? Защо не са го отстранили тихо — да го свалят в безсъзнание, да го вържат или евентуално да го убият бързо и чисто, ако това е била целта им? Защо са проявили толкова изобретателна ритуална жестокост?

Форестър поклати глава. Наистина имаше нужда от едно хубаво питие. Вместо това отпи черен чай от керамична чаша с английския флаг, стана и отиде до прозореца си на десетия етаж. От тази височина се откриваше приятна гледка към Уестминстърското абатство и към централен Лондон. Виждаше се огромното стоманено колело на „Лондонското око“ с футуристичните му стъклени кабини, както и островърхите готически кули на сградата на Парламента. Във „Виктория“ строяха нова сграда и детективът се опита да разпознае в какъв стил е. Винаги беше мечтал да стане архитект. Даже като тийнейджър кандидатства архитектура, но се отказа, когато разбра, че се учи цели седем години. Седем години без нормална заплата? Родителите му не одобриха идеята, Форестър също не я хареса и постъпи в полицията.

Но се ласкаеше от мисълта, че има добри, макар и базисни познания по архитектура. Можеше да разпознае сграда, проектирана от сър Кристофър Рен, и знаеше разликата между Рен и Ренесанс. Можеше да отличи постмодернизъм от неокласицизъм. Харесваше Лондон заради архитектурното му богатство и смяташе, че си заслужава да се живее и работи в този град въпреки объркания му ритъм.

Форестър се върна на бюрото си и проучи доклада на старшия следовател. На записите от уличните камери нямаше подозрителни лица, нямаше и други очевидци. Първите 24 часа винаги са златни за едно разследване. Ако през това денонощие не се появяха следи, случаят неминуемо щеше да се затегне.

Точно това ставаше в момента. Криминалистите удряха на камък — нападателите бяха заличили внимателно дори отпечатъците от обувките си. Престъплението беше умно замислено и професионално изпълнено. И въпреки това нападателите бяха отделили време да измъчват и осакатят един стар човек.

Защо?

Форестър отвори „Гугъл“ и се зачуди какво би могъл да потърси. Замисли се за архитектурния стил на „Крейвън стрийт“, където беше музеят на Бенджамин Франклин. По тъмночервените и виолетовите тухли си личеше, че сградите са от ранните години на управлението на крал Джордж III. Най-вероятно са били построени не по-късно от 1750 г. Доста стари сгради.

Дали нямаше улики, свързани с архитектурата на музея? Защо са копали точно в тази къща? Форестър затрака бързо по клавиатурата и скоро попадна на описание на сградата.

Била е построена между 1730 и 1740 г., което според детектива я правеше една от най-старите къщи в района. Облицовката й, узна Форестър, бе автентична, корнизите също, а голямата зала на първия етаж бе със зъборез. Стълбите бяха с гравирани парапети, поддържани от дорийски колони.

Форестър отвори нов прозорец, за да разбере какво представляват дорийските колони и зъборезът.

Нищо интересно.

Останалата част от описанието беше горе-долу същата. „Крейвън стрийт“ беше наистина стара улица. Просто една тясна пряка в хаоса на Лондон от XVII в., когато всички масово са пиели джин. Уличката е била затънтена и е оставала встрани от градската суматоха, създавана от огнегълтачи от Словения, оперни певци от Нова Зеландия, шляещи се наркомани, над които се извисявали дрезгавите викове на файтонджиите около мръсната „Чаринг Крос“.

Тази информация не вършеше особена работа на Форестър. Затова той се запита какъв точно е бил Франклин и дали пък няма връзка между самия него и престъпниците.

Форестър взе чашата си, но се оказа празна, затова я остави и пусна ново търсене, този път с „Бенджамин Франклин“.

Общо взето, знаеше това-онова за него. Че бил важна фигура в историята на САЩ и май открил електричеството с хвърчило или нещо такова.

„Гугъл“ му даде останалото.

Форестър зачете надолу, като се чувстваше леко замаян.

Форестър въздъхна и затвори страницата. Значи този човек е бил личност с разностранни интереси и дейности. Е, и? Какво от това? Защо е трябвало да копаят в мазето му? И защо 300 години след смъртта му портиерът на музея му е осакатен?

Форестър погледна часовника на компютъра си. Имаше нужда да хапне на обяд, а все още не беше свършил почти нищо. Мразеше това чувство — цялата сутрин беше минала без никакъв резултат. Подобни дни го дразнеха много.

Окей, помисли си Форестър, тогава да опита друг подход. Да погледне ситуацията от различен ъгъл. Да потърси по нов начин, да мисли нестандартно.

Детективът написа в „Гугъл“ първото, което му хрумна: „Бенджамин Франклин“, „музей“ и „мазе“.

Ето го, излезе почти веднага. Да!

Форестър настръхна от адреналина. Пред него се отвори сканирана страница от „Таймс“ от 11 февруари 1998 г.

Форестър се облегна в стола си. Мазето е било разкопавано и преди, при това с изненадващи резултати. Нима същите хора са се върнали? А какво ли е онова за „криминална или окултна дейност“?

Окултна…

Усмихна се. Сега щеше да се наобядва с удоволствие.

Беше попаднал на първата следа.