Тайната на сътворението

11

Роб звънна в дома на бившата си съпруга на сутринта след купона у Франц. Вдигна дъщеря му Лизи, въпреки че все още не беше наясно как точно се държи телефонната слушалка.

— Мила, хвани я от другия край.

— Тати?

— Говори на другия край на слушалката.

— Здрасти, тате. Здравей.

— Миличка…

Роб почувства остър пристъп на вина само при звука на гласа на Лизи. Но в същото време изпита едва ли не физическо задоволство, че има дъщеря. И го обзе яростно желание да я пази и защитава. После отново се почувства виновен, че не е в Англия, за да е до нея. Но от какво да я пази? Тя беше на сигурно място в предградията на Лондон. Беше добре.

Когато Лизи установи от кой край се държи телефонната слушалка, баща и дъщеря говориха цял час и Роб обеща да й прати по мейла снимки от местата, където е бил. След това затвори с нежелание и реши, че е време да се захваща за работа. Често ставаше така, след като е говорил с дъщеря си — беше като инстинкт, нещо генетично заложено. Припомнянето на семейните му задължения активираше работния му рефлекс — иди, спечели малко пари и нахрани детето.

Беше време да напише статията си. Но бе изправен пред дилема. Как да я напише? Просто като репортаж от разкопките или да задълбае в проблема? Премести телефона от леглото на земята и се замисли. Историята се беше оказала доста по-сложна, отколкото беше очаквал. Многопластова и интересна. Първо, имаше политически елемент — съперничеството между кюрди и турци. Да не забравяме за атмосферата на разкопките и твърде любопитното раздразнение на местните. А онази молитва на смъртта? Ами тайното копаене на Франц през нощта? За какво беше всичко това?

Роб стана и отиде до прозореца. Стаята му беше на последния, осми етаж на хотела. Журналистът отвори прозореца, надвеси се навън и се заслуша в зова на мюезина, раздаващ се от минарето на някоя близка джамия. Песента беше рязка за западния слух, дори варварска, но в същото време някак хипнотична. Това беше неподражаемият звук на Близкия изток. Към първия мюезин се присъединиха още гласове. Призоваването към молитва отекваше из града.

Та, какво да напише за вестника? Част от него желаеше силно да остане и да се зарови още по-дълбоко в историята. Да стигне до дъното. Но имаше ли смисъл? Не беше ли това поредното пренапрягане? Нямаше нужда да го прави вечно. А ако включеше и тези странни и объркани неща в статията, само щеше да я съсипе. Най-малкото щеше неимоверно да я натовари като наратив и да я направи трудна за възприемане. Читателите щяха да останат озадачени и недоволни. Значи отговорът на въпроса какво да напише беше очевиден. Ако просто се придържаше към наистина изумителните археологически факти, всичко щеше да е наред. „Откриха най-стария храм в света.“ Мистериозно погребан преди 2000 години… Това стигаше. Това беше жесток материал. И с няколко хубави снимки на колоните, на барелефите, на ядосаните кюрди, на Франц с очилата и на Кристин в елегантните й панталони, всичко щеше да стане перфектно.

Кристин. Роб се зачуди дали едва потисканото му желание да продължи разследването не се дължи именно на французойката. На с мъка овладяното му желание по нея. Зачуди се дали тя се досеща за чувствата му. Най-вероятно да, жените имат непогрешим нюх. А Роб обикновено си нямаше и понятие. Дали Кристин го харесва? Прегърнаха се веднъж… пък и начинът, по който го хвана под ръка миналата нощ…

Стига толкова. Нахвърля в раницата бележници, химикали и моливи, сложи си слънчевите очила и излезе от стаята. Искаше да посети разкопките за последен път, да зададе още няколко въпроса и да допълни материала. Така или иначе беше тук вече пет дни и беше крайно време да продължи напред.

Пред хотела Радеван се беше облегнал на таксито и спореше яростно с другите шофьори за футбол или политика. Когато Роб излезе от хотела, той го погледна и се усмихна. Роб кимна, след това размениха по няколко празни приказки.

— Искам да отида на лошото място.

— Лошото място? Да, мистър Роб! — засмя се Радеван.

После му отвори вратата с театрален жест и Роб скочи на седалката, като се чувстваше пълен с енергия и решен да приключи всичко час по-скоро. Беше взел правилното решение. Да си напише статията, да вземе фактура за служебните разходи, да се върне в Англия и да настоява да прекара известно време с дъщеря си.

Нищо не се случи, докато караха към Гьобекли. Радеван си чоплеше носа и се оплакваше на висок глас от турците. Робърт гледаше ширналата се към Ефрат пуста равнина, а далеч към хоризонта се синееше планината Торос. Пустинята го плашеше и изнервяше, но въпреки това той беше започнал да я харесва. Толкова стара, зловеща, отмъстителна и силна. Пустинята на демоните на вятъра. Какво ли друго се криеше под ниските й хълмове? Странна мисъл. Роб продължи да се взира в пустошта.

Пристигнаха бързо. Радеван паркира със свирене на гуми и се надвеси през прозореца, докато Роб тръгваше към разкопките.

— Три часа, мистър Роб?

— Да… — засмя се той.

Днес на разкопките кипеше френетично оживление. Роб за пръв път виждаше такава активност. Бяха се появили нови изкопи, нови траншеи се врязваха в хълмовете и разкриваха още колони. Роб осъзна, че благоприятният сезон беше към края си и Франц бързаше да свърши колкото се може повече работа. Сезонът на разкопките беше удивително кратък. През лятото мястото беше твърде горещо, а през зимата — твърде открито. А и археолозите имаха нужда от деветте месеца лабораторни изследвания и анализиране на находките от трите месеца копаене. Такава беше археологическата работа — три месеца с лопатата, девет месеца мислене.

Доста спокойно занимание всъщност.

Франц, Кристин и палеоботаникът Иван спореха в сянката на навесите. Те махнаха за поздрав към Роб и той се настани до тях. Поднесоха чай. Роб харесваше непрекъснатото пиене на турски чай, ритуалното подрънкване на лъжичките в керамичните чаши и сладкия вкус на тъмната местна напитка. А и горещият черен чай беше странно ободряващ под палещото слънце на пустинята.

Докато пиеше първата си чаша, Роб съобщи новостите. Каза на археолозите, че привършва работата си и че това е последното му посещение. Докато говореше, следеше лицето на Кристин. Дали пък не мярна сянка на съжаление, че си тръгва? Може би. Сърцето му заби по-силно, но той си напомни за какво е дошъл — да зададе още няколко последни въпроса. За това беше тук и за нищо друго.

За материала си Роб имаше нужда да постави Гьобекли в историческия контекст. Беше чел още някои книги за най-ранната история на човечеството и искаше да разбере къде е мястото на Гьобекли в нея. Да види как тези разкопки допълват мозайката на човешкото минало, на еволюцията и цивилизацията. Франц откликна с удоволствие.

— Всичко е започнало ето тук. — Немецът махна с ръка към жълтите хълмове наоколо. — Люлката на цивилизацията. Първите писмени паметници са с клиновидно писмо и са намерени недалеч оттук. Топенето на медта произлиза от Месопотамия. А първите истински градове са построени в Турция. Изобел Превен може да ти разкаже много за това.

Роб се обърка за миг, но след това се сети за името. Изобел Превен беше преподавателката на Кристин в Кеймбридж. Роб я беше срещал сред авторите на различни книги по история, Превен беше работила с великия Джеймс Меларт, английския археолог, разкопал Чаталхьоюк. Роб обичаше да чете за Чаталхьоюк, най-вече защото там са разкопавали бързо. Почти всичко е било разкрито само след три години усърден труд с лопатите. Това е било героичното, холивудското време на археологията през 50-те години на XX век.

В наши дни обаче всичко ставаше по-бавно. Сега имаше експерти в най-различни области — археометалурзи, зооархеолози, етно историци, геоморфолози и всичко беше много по-сложно. За разкриването на един голям и богат комплекс отиваха буквално десетилетия.

Гьобекли Тепе беше типичен пример. Франц копаеше на него от 1994 г. и Кристин беше подхвърлила, че той ще прекара остатъка от професионалния си живот тук. Един-единствен обект, едно-единствено място и цял професионален живот.

Но пък това беше най-изумителното археологическо откритие в света. Сигурно затова през повечето време Франц се държеше грубо, но точно сега се усмихваше и обясняваше на Роб за ранната история на грънчарството и земеделието, възникнали наблизо, след като комплексът Гьобекли Тепе вече бил заровен.

— Първите признаци за обработване на земята са открити в Сирия — разказваше Франц и гледаше някъде над рамото на Роб. — Гордън Чайлд нарича това „Неолитна революция“, а се е случило недалеч от тук в южна посока по места като Абу Хурейра и Тел Асуад. Така че, както виждаш, люлката наистина е тук. Металообработване, грънчарство, земеделие, топене, писменост… всичко е започнало около Гьобекли. Ja?

— Да, но… — намеси се Кристин — всъщност има някои доказателства за отглеждане на ориз в Корея. През тринайсетото хилядолетие преди Христа. Но това е загадка.

Иван, който до момента пазеше мълчание, също се включи в разговора.

— Има и някои странни доказателства, че грънчарството може да се е появило за пръв път… а след това някак си е спряло… още по-рано. В Сибир.

— Моля? — обърна се към него Роб. — Продължавайте — подкани го, въпреки че Франц изглеждаше леко раздразнен от намесата на колегите си.

— Ъъъъ… — Иван се изчерви — има доказателства от източната част на Сибир, а може би и в Япония, че е съществувала по-ранна цивилизация. Северен народ. Може би е измрял, тъй като доказателствата изчезват. Нямаме идея къде са се дянали.

Франц се намръщи като футболен запалянко, дочул обида за любимия си отбор, и лицето му се наля с кръв, сякаш се беше нажулил с коприва.

— Ja, ja, ja, Иване. Но все пак… но все пак всичко е започнало наистина в тази област. В Близкия изток! Тук! — Германецът подчертаваше думите си, като удряше с длан по масата и лъжичките в чашите и чинийките дрънчаха. — Всичко е започнало тук. Първите пещи за производство на керамични съдове. Открити са в Сирия и в Ирак. Хитите са произвели първото желязо. В Анадола. Първите домашни свине са в Чайоню, първите села са в Анадола, а… разбира се, първият храм…

— Е Гьобекли Тепе!

Всички се засмяха, мирът беше възстановен и разговорите продължиха. Около десет минути Роб старателно преписваше бележките си, а археолозите бъбреха за първото одомашняване на животни и разпространението на „микролити“. Репликите им бяха пълни с научни термини и оставаха неясни за Роб, но на него това не му пречеше. Вече имаше последното парченце от пъзела. Цялостната картина оставаше в тайна, но това само правеше статията по-интересна и това беше достатъчно. А и той беше журналист, а не историк. И беше пратен тук не да доказва теории, а да пресъздаде живо впечатленията си, при това бързо. Как наричаха понякога журналистиката? „Първата скица на историята“, нали така? Ето това правеше Роб и това трябваше да прави — да нахвърля първите груби щрихи на историята.

Роб се огледа. Вече половин час си водеше бележки и обмисляше написаното. Учените го бяха оставили сам и се бяха разотишли по обичайните си дела или по каквото там правеха, когато не се караха и не спореха. Сигурно изследваха пръстта и ронещите се камъни или се бяха затворили във фургоните си и водеха нови спорове.

Роб се изправи и разтри схванатия си врат. Реши, преди да си тръгне, да се разходи наоколо. Метна раницата на гръб, излезе под слънцето и заобиколи най-близката могила, като вървеше покрай изкопите и колоните.

Зад основния терен на разкопките имаше обширно пусто поле, осеяно с кремъчни отломъци. Кристин му беше показала мястото при предишното му посещение. Роб се изуми, като видя, че кремъчни остриета от каменната епоха отпреди 10 000 години просто се въргаляха наоколо. Имаше буквално хиляди такива. Можеше просто да коленичи, да потърси няколко минути и да си намери стар връх на стрела или режещ инструмент.

Роб реши сега да направи точно това. Имаше слабост към сувенирите и коленичи в прахта, въпреки че слънцето изгаряше безмилостно гърба му. След няколко минути му провървя, макар че на това място не беше нужен голям късмет, за да откриеш каквото търсиш. Роб огледа находката си, като внимателно я въртеше между пръстите си. Беше връх на стрела от каменната ера, умело, дори изкусно оформен. Роб си представи човека, който го е изработил преди 12 000 години — дребен, с набедрена препаска и клекнал под палещото слънце. С лък, преметнат през мускулестия му гръб. Примитивен човек. Но точно той беше построил голям храм и го беше гравирал с орнаменти. Това беше парадокс. Пещерен човек, построил катедрала. Но пък беше и добър увод за статията на Роб, чудесна, жива картина.

Роб се изправи и пусна върха на стрелата в един страничен джоб на раницата си. Най-вероятно крадеше древен артефакт и нарушаваше стотици турски закони, но, от друга страна, Гьобекли Тепе надали в скоро време щеше да изпита остър дефицит за кремъчни отломъци. Роб метна раницата на рамо и огледа за последен път вълнообразната равнина. Беше гола, без нито едно дърво и мержелееше под палещото слънце. Някъде там, не чак толкова далеч, беше Ирак. Роб се зачуди дали да не каже на Радеван да го закара до границата. Щяха да стигнат за няколко часа. Но споменът за Багдад проблесна през съзнанието му и лицето на атентатора самоубиец изникна сякаш пред него. Роб преглътна сухо. Изживяването съвсем не беше приятно.

И тогава, точно когато се обръщаше, за да се върне, чу писъка.

Беше ужасен и страшен, сякаш виеше измъчвано животно, сякаш разпаряха с нож жива маймуна.

Роб ускори крачка и чу още викове. Какво ставаше? Някой изпищя отново. Роб се затича, а раницата го удряше по гърба. Беше се отдалечил повече, отколкото си мислеше. Къде ли се падаше основната част на разкопките? Всички могили изглеждаха еднакви. В чистия пустинен въздух гласовете се разнасяха надалеч. Гласове и викове.

Господи! Нещо се случваше. Роб се озърна наляво и надясно и се изкачи на върха на един хълм. И точно надолу видя разкопките и тълпа от хора, събрала се около новия изкоп. Той беше по-тъмен от останалите и доста дълбок. Работниците се бутаха един друг.

Роб се спусна бързо по склона, обувките му се плъзгаха в праха и камъчетата. Стигна до струпалите се хора и си проправи път напред. Подушваше миризмата на пот и страх. Роб изблъска грубо последния човек настрани и погледна в изкопа. Всички се бяха втренчили в траншеята.

В края на рова имаше една от онези смъртоносни на вид пики, жалон, който използваха, за да придържат брезентите. Франц Брайтнер беше нанизан на него и лежеше по очи. Беше прободен през горната лява част на гръдния си кош и от раната шуртеше кръв. Кристин стоеше до него и му говореше нещо. Зад нея Иван крещеше истерично по мобилния си телефон. Двама работници се опитваха да изровят стоманения прът от земята.

Роб погледна Франц. Той сякаш беше още жив, но раната беше страшна, точно през белия дроб. Пробождането беше фатално. В Ирак Роб беше виждал много рани, включително и такива като тази. При взрив на бомба ударната вълна разпращаше настрани летви, греди и метални парчета, а те се забиваха в гърдите и главите на хората, нанизваха ги като на шишове.

Роб знаеше, че Франц няма да оцелее. На линейката щеше да й отнеме поне час, докато пристигне. Едва ли имаше и медицински хеликоптери до Анкара. Франц Брайтнер щеше да умре. Да умре тук, в изкопа, заобиколен от мълчаливите колони на Гьобекли Тепе.