Тайната на сътворението

27

Разложеният полумумифициран труп на бебето лежеше на пода. Във въздуха се носеше воня на древна тлен. Около рафтовете и колоните на музейния трезор светеха голи крушки. Приближаващите се мъже бяха едри, въоръжени и ядосани. Роб си помисли, че разпознава някои от тях от разкопките. Бяха кюрди или поне изглеждаха като такива.

Трезорът имаше само една врата, а пътеката към нея беше блокирана от злокобните фигури на новодошлите. Бяха осем-девет души. Някои имаха огнестрелни оръжия — стар пистолет, карабина и чисто нова ловна пушка. Останалите носеха големи ножове, един беше толкова огромен, че приличаше на мачете. Роб погледна Кристин извинително и безпомощно. Тя му се усмихна тъжно и отчаяно, след това пристъпи към него и го стисна за ръката.

Мъжете ги хванаха и ги разделиха. Държаха Кристин за ръцете, а Роб за яката. Най-едрият, който явно беше и водачът им, погледна покрай редицата рафтове и видя счупената урна и жалкото малко телце с леещата се от него вонлива лигава течност. Той просъска нещо на останалите и двама кюрди незабавно се отделиха от групата и тръгнаха по пътеката, може би за да унищожат доказателствата и да направят нещо с осквернената разлагаща се плът.

Нападателите изведоха Роб и Кристин от трезора, като продължаваха да ги държат здраво. Този, който беше хванал Роб, извади пистолет и натика дулото в бузата му. Студената цев миришеше на смазка. Други стиснаха Кристин за ръцете. Онзи с ловната пушка вървеше накрая заедно с още двама.

Къде ли ги водеха? Роб усещаше, че кюрдите също са уплашени, може би дори колкото него и Кристин. Но наред с това тези мъже бяха изпълнени с решителност и не спираха да бутат и дърпат пленниците си покрай дългите лавици с находки, покрай демоните на пустинята, римските военачалници и ханаанските богове на бурите. Покрай Анзу, Ищар и Нимруд.

Изкачиха стълбите и излязоха в главната зала на музея. Кристин ругаеше храбро на френски и Роб почувства порив да я защити и в същото време се засрами от себе си. Той беше мъжът, трябваше да направи нещо, нещо героично. Да изрита ножовете от ръцете на кюрдите, да се обърне, да събори нападателите на земята, да хване Кристин за ръката и да я издърпа навън към свободата.

Но в истинския живот такива работи не се случваха. Вместо това ги влачеха като уловени животни към неизбежната им участ. Но каква беше тя? Дали ги бяха отвлекли за откуп, терористи ли бяха тези хора, какво се случваше? Роб се надяваше, че кюрдите са някакви полицаи, но едновременно с това съзнаваше, че не са. Това не беше арест, тези типове бяха потайни и с виновни изражения на лицата, но можеха да извършат и убийство. В съзнанието на журналиста изплуваха образите на обезглавени тела. На всичките онези нещастници в Ирак, Афганистан и Чечения, притиснати към земята, докато острието на ножа прерязваше сухожилия, артерии и трахея. В главата му ясно звучеше хъркането от предсмъртните, задавени с кръв хрипове на жертвите, телата им се гърчеха, докато най-накрая не се отпуснеха завинаги. Виковете Аллах акбар! Аллах акбар!, лошите записи в интернет и ужасът. Човешко жертвоприношение на живо по световната интернет мрежа.

Кристин продължаваше да ругае, а Роб се дърпаше и се мъчеше да се отскубне, но мъжете го държаха здраво. Не можеше да бъде герой, но поне можеше да вика.

— Кристин! — изкрещя той — Кристин!

— Да! — дочу се зад него.

— Добре ли си? Какво по…

Един от кюрдите го удари през устата и той усети как по езика му се стича гореща солена кръв. Мъжът повдигна окървавеното лице на Роб и отсече:

— Няма говори! Няма говори!

Лицето на водача на групата не беше жестоко. Изражението му беше по-скоро примирено, сякаш това, което правеха, беше задължение, макар и неприятно и нежелано. Нещо наистина ужасно… Като екзекуция.

Роб видя, че един от кюрдите внимателно и бавно отвори външната врата на музея. Очертанията на вратата някак провокираха съзнанието на Роб и пред очите му минаха спомените от последните няколко странни часа — избиването на овцете и козите по улиците на Урфа, мъжете с черните шалвари и как двамата с Кристин се прокраднаха в музея. Където видяха застиналото в беззвучен писък лице на бебето, живо погребано преди дванадесет хиляди години.

Кюрдът до вратата кимна на останалите, че улицата и градината са чисти.

— Върви! — викна водачът към Роб. — В колата!

Мъжете забързано и грубо поведоха Роб към смътно осветения от луната паркинг. До изцапаната с паднали смокини кола стояха още три, но със сигурност не бяха полицейски. Това бяха стари, очукани и прашни автомобили, с каквито улиците на града бяха пълни. Роб усети, че и последните му надежди изчезват.

Очевидно намерението на нападателите беше да откарат Роб и Кристин някъде далеч, може би дори извън града, до някаква усамотена ферма и там да ги приковат с вериги към седалките. Роб си представи как ножът се забива в гърлото му, чу виковете Аллах акбар!, но успя да се отърси от видението. Трябваше да запази самообладание, да спаси Кристин и себе си заради дъщеря си.

Дъщеря му, неговата мъничка Лизи. Усети остър пристъп на вина. Предния ден й беше обещал, че до седмица ще се прибере, а ето че можеше да не я види никога повече. Постъпи глупаво, глупаво, глупаво…

Една ръка натисна главата му надолу, за да се наведе и да седне на мръсната задна седалка. Той започна да се съпротивлява, все едно го водеха на смърт. Успя да се извърне и видя Кристин точно зад себе си, а до гърлото й беше опрян нож. Влачеха я към другата кола, а Роб не можеше да направи нищо.

Изведнъж над паркинга проехтя вик.

— Стой!

Времето сякаш застина. Ярки светлини заляха колите с отблясъци.

— На място!

Светлините бяха заслепяващо силни. Роб усети присъствието на много хора, чу вой на сирени. Мярна синьо-червените буркани и разбра, че е полицията. Успя да измъкне едната си ръка от хватката на мъжа, заслони лице и се взря право в прожекторите.

Беше Кирибали с двадесетина полицаи. Бягаха към паркинга, приклякаха, заемаха позиции и вземаха похитителите на прицел. Не бяха обикновени полицаи, тези носеха черни дрехи, имаха почти военно оборудване и дори автомати.

Кирибали крещеше нещо на турски и кюрдски и нападателите на Роб и Кристин започнаха да отстъпват. Мъжът до Роб пусна пистолета си на земята и вдигна ръце. Роб видя как Кристин успя да се отскубне и се затича към полицията, където беше в безопасност.

Самият той освободи и другата си ръка и тръгна през паркинга към Кирибали, чието лице беше безизразно и почти презрително.

— Елате с мен! — заповяда инспекторът.

Отведоха Роб и Кристин до голямо черно беемве, паркирано извън територията на музея. Кирибали седна отпред и се обърна към тях.

— Ще ви закарам на летището.

— Но… — започна Роб и потрепна от болка на мястото, където го бяха ударили.

— Отидох до апартамента на мис Майер и до вашия хотел — прекъсна го Кирибали. — И на двете места нямаше никого. Знаех, че сигурно сте дошли тук. Толкова сте глупави! Толкова глупави хора!

Колата набираше скорост по широкия, осветен от лампи булевард. Кирибали изстреля нещо на турски към шофьора, който му отвърна сервилно. Инспекторът изгледа Роб намръщено.

— В багажника има две чанти с паспортите и преносимите ви компютри. По-късно ще ви изпратим и останалите вещи. Напускате Турция още тази нощ. Това са билетите ви. — Кирибали хвърли два плика на задната седалка. — До Истанбул и оттам до Лондон. Еднопосочни са и са за тази нощ!

Кристин се опита да възрази, но гласът й беше неуверен и трепереше. Кирибали я изгледа с неприкрито пренебрежение и размени няколко думи с шофьора. Вече бяха в покрайнините на града. Полупустинята беше тиха и посребрена от лунните лъчи.

Когато стигнаха до летището, шофьорът извади чантите от багажника и им ги подаде. Кирибали остана в малката зала, докато Роб и Кристин се чекират, а след това посочи към изхода за самолета.

— Не очаквам да видя нито един от двама ви повече. Ако се върнете, кюрдите със сигурност ще ви убият. Дори и да не го направят, аз ще ви хвърля в затвора. При това за много дълго време.

Кирибали чукна пети като пруски офицер при изпълнение на заповед, отново ги изгледа с яд и презрение и си тръгна.

Роб и Кристин минаха през проверките за безопасност и се качиха в самолета. Машината рулира и излетя. Роб се облегна на мястото си, а цялото му тяло се тресеше от болката и адреналина. Сега вече можеше ясно да усети всичко — прилива на емоции, страха и яростта. Същото изпитваше и след атентата в Ирак. Стисна и отпусна мускулите на челюстта си, горната устна го болеше, а един от предните му зъби беше нащърбен. Опита се да се отпусне, но мислите в главата му препускаха. Статията не беше завършена. Той беше журналист, добър журналист и щеше да използва уменията си. Но първо трябваше да овладее гнева, безплодния си гняв и унизеното си мъжко достойнство. Ако някой си мислеше, че може да го уплаши и прогони с пистолети и ножове, просто бъркаше. Щеше да разплете историята и нямаше да се остави да го заплашват. Но първо трябваше да се успокои, нищо, че му идеше да вика. Роб се обърна към Кристин.

Тя го погледна и го заговори директно за първи път след счупването на урната.

— Ханаанци — тихо, но ясно каза тя.

— Какво?

— Древните ханаанци са правели така. Погребвали са децата си живи. — Тя се извърна и втренчи поглед право напред. — Живи и в делви.