Тайната на сътворението

6

На прашната площадка до разкопките, която служеше за паркинг, Роб даде на Радеван щедър бакшиш и му обясни, че ще се прибере сам. Радеван го погледна, сведе очи към сгънатите банкноти в ръката си, след това забеляза и застаналата зад гърба на журналиста Кристин. Шофьорът пусна широка разбираща усмивка и обърна колата. Докато натискаше газта, се подаде от прозореца и извика:

— Може би утре, мистър Роб?

— Може би утре.

Радеван потегли бързо. Кристин махна на Роб към своя ръждив ленд ровър. Отвори му вратата от вътрешната страна, бързешком разчисти седалката от купчината документи, тетрадки и научни списания, които метна небрежно отзад. След това запали двигателя и автомобилът полетя с доста висока скорост към главния път, като остави зад себе си каменистите възвишения и се насочи към опърленото от слънцето жълто поле.

— Та… какво става?

Роб трябваше да изкрещи въпроса си, за да надвика шума от мотора и хрущенето на камъните под гумите.

— Основният проблем е политиката. Не бива да забравяш, че тук е Кюрдистан… — отвърна тя.

— Знам…

— Кюрдите смятат, че турците крадат наследството им. Че взимат най-ценните неща за музеите в Истанбул и Анкара… Не съм сигурна, че е точно така.

Роб се загледа как водата в един напоителен канал проблясваше под слънцето. Беше чел, че цялата област е част от огромна селскостопанска кампания — големия проект „Анадола“, който целеше да съживи пустинята, като използва водите на Ефрат. Проектът провокираше противоречив отклик, тъй като предполагаше да бъдат наводнени и потопени десетки древни и уникални археологически обекти. Но във всеки случай не и Гьобекли.

Роб погледна към Кристин, която рязко сменяше предавките.

— Но е истина, че правителството няма да остави местните да печелят от Гьобекли Тепе — добави тя.

— Защо?

— Поради напълно основателни археологически причини. Както навярно си подразбрал от намека ми — Кристин се усмихна, гледайки пътя пред себе си, — това са най-значимите археологически разкопки в света. Последното, от което Гьобекли Тепе има нужда, са тълпи туристи. И правителството не слага знаци, оставя пътищата разбити. Което пък означава, че можем да работим на спокойствие.

Тя завъртя рязко волана и натисна газта.

— Не че аз лично имам много какво да правя, при положение че не сме намерили нито един скелет. Да, занимавам се с обща работа, като администратор…

Кристин пое дъх и продължи:

— Но разбирам и гледната точка на кюрдите. Погледни селата наоколо, сигурна съм, че си ги забелязал на идване.

— Минахме през две села — кимна Роб.

— Нямат дори течаща вода. Канализация. Едва ли имат и училища. Покъртително бедни са. А при добър маркетинг Гьобекли Тепе може да се превърне в машина за пари. И да вкара много пари в района.

— А Франц е между чука и наковалнята?

— Направо ще го разкъсат. Притискат го от всички страни. Да води разкопките както трябва, да побърза, да наема местни. Опитват се дори да му отнемат ръководния пост.

— Заради това ли има особено мнение за публичността?

Кристин кимна и продължи да гледа напред.

— Разбира се, той е горд с откритията си. Би искал светът да узнае за тях. Работи тук от 1994 г. — Кристин намали, за да пропусне една коза, а след това отново ускори. — Археолозите пътуват доста. Откакто напуснах Кеймбридж преди шест години, съм работила в Мексико, Израел, Франция. Изследвах човешки останки. Но Франц е прекарал тук повече от половината си професионален живот. Така че, да, той би искал да каже всичко на света! Но ако го направи и Гьобекли стане известен обект, както наистина би трябвало да бъде, тогава някой голям шеф в Анкара може да реши, че трябва да го ръководи турчин. И да обере всички лаври.

Роб се облегна. Сега разбираше ситуацията по-добре. Но това все пак не обясняваше странната атмосфера на разкопките и яда на работниците. А може би просто си въобразяваше?

Смяната на шума от настилката под гумите подсказа, че са излезли на главния път. Двамата посрещнаха гладкия асфалт с облекчение и забързаха към Шанлъурфа през натоварения трафик. Докато изпреварваха бусове с плодове и армейски камиони, се заговориха за интереса на Кристин към човешките останки. Разказа му за работата си с човешки жертвоприношения в Теотихуакан, за командировките си в Тел Гезер и Мегидо в Израел и за неандерталските находки във Франция.

— Древните хоминиди са обитавали Южна Франция стотици хиляди години. Те са били хора като нас, но не съвсем. Хоминиди.

— Неандерталци ли имаш предвид?

— Да. Но може да се нарече и Homo erectus и Homo antecessor. Дори и Homo heidelbergensis. Има и други теории.

— Добре, добре…

— Пак ли ти е безинтересно? Тогава нека ти покажа нещо наистина добро. Ако и то не те впечатли, значи наистина си безнадежден случай — засмя се Кристин.

Тя насочи ленд ровъра към центъра на града. Бетонните къщи се трупаха в пълен безпорядък по околните хълмове, а големите магазини и офиси се редуваха покрай прашните и напечени от слънцето булеварди. Другите улици бяха по-стари и сенчести и докато си пробиваха път през трафика, Роб видя арки с колони на входа на оживен покрит пазар, а старите джамии се криеха зад рушащи се каменни стени. Очевидно Шанлъурфа беше разделен на стар квартал и нови комплекси, които се разпростираха чак до полупустинята.

Отляво Роб забеляза сенчест парк с проблясващи езерца и канали и малки китни чайни. Това беше като очарователен оазис в суматохата и мръсотията на големия кюрдски град.

— Това са градините Гьолбашъ — каза Кристин. — А онова там е рибарникът на Аврам. Наричат го Балъклъ Гьол. Местните хора вярват, че пророк Аврам сам е пуснал шаран в езерото. Този град е удивителен… ако обичаш историята. А на мен ми е от любимите…

Колата се промуши през най-тесните улички на стария град. Кристин зави наляво и тръгна по широк път нагоре по хълма. След това намали и паркира ловко пред вратите на засенчена от околните дървета сграда. На табелата пишеше „Музей на Шанлъурфа“.

Във фоайето пиеха чай трима мъже с наболи бради. Те станаха и поздравиха топло Кристин, а тя се пошегува приятелски с тях. Говореше на турски, кюрдски или на местния диалект курманджъ, но във всеки случай на език, от който Роб нямаше и понятие.

След размяната на любезности Кристин продължи напред. Зад вътрешните врати пред тях се разкри централната зала на малкия музей и археоложката заведе Роб до една статуя. Високата около два метра човешка фигура бе издялана от кремав камък, само очите й бяха черни.

— Това — започна Кристин — е изкопано в самия Шанлъурфа преди десет години, когато са полагали основите на някаква банка. Намерили са я близо до езерото с рибата сред останките от неолитен храм на около 11 000 години. Може да се предполага, че това е най-старата статуя, откривана някога. Където и да било. Това е най-старият каменен човек в световната история. И просто си стои тук до пожарогасителя.

Роб погледна статуята и отново усети как го пробожда вълнение. Лицето й изразяваше безгранична тъга или може би ужасно съжаление.

— Очите са от обсидиан — посочи Кристин.

— Права си. Възхитително е.

— Ето, заинтригувах те!

— Но какво, по дяволите, прави тя тук? — избухна Роб. — Щом е толкова стара и ценна, защо не е в Истанбул, защо вестниците не пишат за нея? За пръв път чувам за нея.

Кристин сви слабите си рамене. Под ризата си носеше сребърен кръст, който контрастираше на почернялата й от слънцето кожа.

— Може би кюрдите са прави. Може би турците не искат те да се гордеят с наследството си. Кой знае…

Роб реши да се възползва от момента и отново да отвори темата за враждебната атмосфера, витаеща около разкопките. Докато вървяха през зелената градина на музея, той разказа за странния поглед на турския работник и за омразата по лицата на другите.

Кристин не отвърна и няколко минути остана намръщена, сякаш усилено обмисляше нещо. След това ускори крачка и показа на Роб различните експонати, разпръснати из градината — римски надгробни плочи и османски барелефи. Близо до колата тя посочи странна статуя на човек с разперени крила. Лицето беше тясно и изпито, а очите — присвити. Излъчваше злоба и жестокост.

— Това е открито близо до Гьобекли. Статуя на асирийския дух на пустинята. Демонът на вятъра Пазузу.

Кристин направи пауза, но след това продължи:

— Асирийците и месопотамците са имали стотици демони, теологията им е доста плашеща като цяло. Лилит е женски демон на разрушението, Адраммелек е демонът на жертвоприношението… Много от тях са се свързвали с пустинния вятър и с птиците от пустинята.

Роб беше сигурен, че тя увърта и печели време. Затова просто чакаше отговора на въпроса си. Внезапно Кристин се обърна към него.

— Добре, имаш право. На разкопките… — Археоложката търсеше думите си — има определена атмосфера. Нелепо е. Никога не съм усещала нещо подобно, а съм била по целия свят. Работниците сякаш са ни обидени. Даваме им добри пари, те имат нужда от тях, но въпреки това… са ни обидени. Няма друга дума.

— Да не се дължи на отношенията между турци и кюрди?

— Не. Не мисля, че е това. Или поне не е само това. — Кристин стигна до паркирания под една смокиня ленд ровър. — Има и нещо друго. Постоянно се случват някакви странни инциденти. Стълбите падат, на хората им прилошава и губят съзнание. Това е нещо повече от съвпадение.

— Предположения?

— Понякога си мисля, че местните не искат да правим разкопки тук — започна Кристин с крива усмивка. — Сякаш искат да прекратим и да се махнем. Сякаш…

— Сякаш крият нещо?

Французойката кимна и леко се изчерви.

— Глупаво е. Но да. Сякаш се опитват да скрият нещо.

Роб се замисли над новата информация. Не знаеше какво да прави с нея. Журналистическият инстинкт му подсказваше да задълбае в историята, но имаше само една седмица на разположение.

— Има и още нещо — сепна го Кристин.

— Какво? — Роб задържа вратата на колата полуотворена.

— Франц. Прави свои разкопки. През нощта.

Двамата седнаха в колата и Роб погледна Кристин объркано.

— Излиза и копае през нощта. Само с двама работници. — Тя сви рамене и запали двигателя. — И нямам абсолютно никаква идея защо го прави.