Тайната на сътворението

31

Същата вечер Роб каза на Кристин, че трябва да отиде до Лалеш, и й обясни защо.

Тя го погледна, без да отвърне нищо. Той повтори, че за да напише статията си, разследването очевидно трябва да завърши в Лалеш. Отговорите на повечето загадки се криеха в йезидитите, а свещената им столица беше единственото място, където би могъл да намери наистина просветени йезидити, учени, които биха могли да разкрият загадката. И очевидно най-добре би било Роб да отиде сам. Той познаваше Ирак, познаваше рисковете, имаше контакти в страната. Документите му биха покрили огромната сума по застраховката, но нямаше как да платят и за Кристин. Затова до Лалеш трябваше да отиде той, при това сам.

Кристин явно се съгласи и прие становището му. След това се обърна и излезе в градината, без да каже и дума.

Роб се смути. Не знаеше дали трябва да отиде при нея, или да я остави сама. Стоеше объркан и замислен, когато Изобел влезе в кухнята, като си тананикаше някаква песен. Възрастната жена погледна Роб, а след това отмести очи към фигурата на Кристин в градината.

— Каза ли й?

— Изглеждаше, че всичко е наред и разбира, но…

— В Кеймбридж също беше такава — въздъхна Изобел. — Когато е разстроена, не започва да блъска и да хвърля предмети по стената, а се затваря в себе си.

Роб се разкъсваше отвътре. Мразеше да кара Кристин да се чувства зле, но предстоящото пътуване беше необходимо, а и в крайна сметка беше чуждестранен кореспондент. Не можеше да избира местата, където го отвеждаха темите му.

— Знаеш ли, леко съм изненадана — каза Изобел.

— От какво?

— Че тя те е харесала. Обикновено не си пада по мъже като теб — красиви и синеоки, които се хвърлят презглава в приключенията. Избира си по-възрастни мъже. Сигурно ти е казвала, че е загубила баща си още като малка. Тя просто е като всяко друго момиче с такава съдба — изпитва влечение към липсващия образ на бащата. Съветници, преподаватели… Защитници.

Изобел погледна Роб в очите. Над водата се разнесе сирената на ферибот и Роб се заслуша как ехото постепенно заглъхваше. След това излезе от кухнята и тръгна към градината.

Кристин седеше сама на пейката и гледаше облените в лунна светлина борове.

— Изобел е голяма късметлийка. Тази къща е толкова красива — отбеляза тя, без да се обръща.

Той седна до нея и я хвана за ръката. Под лунната светлина пръстите й изглеждаха неимоверно бледи.

— Кристин, имам нужда от една услуга.

Тя го погледна въпросително.

— Докато съм в Лалеш… — започна да обяснява Роб. — За Лизи е. Наглеждай я, докато ме няма, дали би могла?

Луната за миг се скри зад облак и върху лицето на Кристин падна сянка.

— Не разбирам. Нали Лизи е с майка си.

— Сали работи много — въздъхна Роб. — А освен това и учи, и се подготвя за изпитите си за адвокат. Просто искам някой, на когото наистина имам вяра, да хвърля по едно око на Лизи. Ще останеш при сестра си в Камдън, нали?

Кристин кимна.

— Това е на няма и пет километра от къщата на Сали. Като знам, че си там, или поне наблизо, ще ми бъде много по-лесно. А и би могла да ми пишеш мейли. Или да ми се обаждаш. Ще звънна на Сали, за да знае коя си. Тя може и да се зарадва на помощта. Може би…

Боровете зашумяха. Кристин кимна отново.

— Ще отида да я видя, добре. И ще ти пиша мейли всеки ден, докато си в Ирак.

Когато Кристин каза „Ирак“, Роб усети, че потреперва от страх. Това беше истинската причина, поради която искаше Кристин да види дъщеря му и да се запознае с нея. Притесняваше се за себе си. Не знаеше дали ще се върне от това пътуване, не знаеше дали ще успее да се прибере и да бъде истински баща. Самоубийственият атентат от Багдад не го оставяше на мира и тровеше спомените му. Тогава беше извадил късмет, но дали щеше да му провърви още веднъж? А ако се случеше така, че не се върне… Е, тогава искаше поне дъщеря му да се е срещнала и запознала с жената, която е обичал.

Ирак. Роб потрепери отново. Това име сякаш концентрираше в себе си всичките опасности, срещу които трябваше да се изправи. Градовете на смъртта и лобните места, където обезглавяваха хора. Това беше страната на заклинанията, на древните камъни и на ужасните открития. И на терористи самоубийци с алено червило.

Кристин го стисна за ръката.

На следващата сутрин Роб стана, без да буди Кристин. Остави бележка на масичката до леглото, а след това се облече, взе си довиждане с Андрея, прегърна Изобел, погали котката и закрачи по огряната от слънцето пътека към кея.

Двадесет и четири часа по-късно, след като смени ферибот, два самолетни полета и направи ужасен преход с такси от летището в Мардин, Роб пристигна на граничния пост в Хабур. Там цареше истински хаос, а въздухът беше мръсен от изгорелите газове на тировете и военните бронирани машини. Пред бариерата между Турция и Ирак се виеше опашка от нетърпеливи бизнесмени и смутени пешеходци, понесли огромни пазарски торби.

Пресичането на границата му отне пет часа потене в жегата. Турските войници го разпитваха два часа. Кой е, какъв е, защо иска да отиде в Ирак, има ли връзка с кюрдските бунтовници и ще взима ли интервюта от лидерите на Работническата партия на Кюрдистан? Глупав ли е, или е просто безразсъден турист? Но не можеха да го държат вечно. Имаше виза, всички нужни документи и факс от редактора си. Най-накрая го пуснаха, бариерата се вдигна и той прекрачи невидимата линия, разделяща двете държави. Първото, което видя, беше веещо се знаме в яркочервено, бяло и зелено със слънце по средата. Това беше флагът на свободен Кюрдистан. Беше забранен в Иран, а в Турция можеше да отидеш в затвора, ако си позволиш да го развееш, но тук, в автономната провинция на Иракски Кюрдистан, се вееше гордо и се издигаше в огряното от слънцето синьо небе.

Роб се обърна на юг. На една дървена пейка седеше беззъб мъж и го гледаше. Куче беше вдигнало крак до стара гума. Пътят напред се провираше между опърлените от слънцето жълти хълмове и се виеше като змия към равнините на Месопотамия. Роб метна сака си на рамо и се приближи към раздрънкано и ръждиво синьо такси.

Небръснатият шофьор го погледна непроницаемо, а едното му око беше закрито от превръзка. Единственият възможен вариант за транспорт беше да хване такси, карано от едноок шофьор. Стана му смешно, но вместо да се изхили, се надвеси към прозореца.

— Селям алейкум. Трябва да отида до Лалеш.