Тайната на сътворението

23

Кирибали сякаш беше сам, но Роб все още виждаше паркираната полицейска кола, притихнала в очакване на края на градините Гьолбашъ.

Турският детектив беше с друг изискан костюм, този път от кремав лен. Носеше британска вратовръзка на сини и зелени райета. Докато минаваше по малкото мостче и се приближаваше към масата, усмивката му стана по-широка и някак змийска.

— Добро утро. Моите полицаи ми казаха, че сте тук.

Той се наведе, целуна ръка на Кристин и си придърпа стол. След това се обърна към чакащия сервитьор и поведението му веднага от раболепно стана заповедно и доминиращо.

— Локум!

Сервитьорът трепна стреснато и кимна. Кирибали се усмихна към масата.

— Поръчах малко локум. Турско лакомство. Тук, в градините Гьолбашъ, трябва да го опитате задължително. Тук е най-добрият локум в Шанлъурфа. Истинските турски сладкиши са нещо специално. Вие, разбира се, знаете историята как е измислен локумът.

Роб каза, че не знае. Това явно достави удоволствие на Кирибали, който обърна стола си към масата и сложи ръцете си с добре поддържан маникюр върху покривката.

— Историята разказва, че някакъв османски владетел бил вечно уморен от постоянните спорове на многото си жени. В харема му царял безпорядък. Затова заповядал на придворния сладкар да измисли сладкиш, който да е толкова хубав, че да накара жените да млъкнат. — Кирибали се облегна за момент назад, тъй като сервитьорът донесе чиния, пълна с поръсени с пудра захар парчета локум. — Сладкарят се справил. Жените така се запленили от новия деликатес, че мирът и спокойствието се завърнали в харема. Но от калоричните сладкиши наложниците станали толкова дебели, че в тяхната компания владетелят ставал напълно импотентен. Затова наредил да кастрират сладкаря.

Кирибали се засмя гръмогласно на собствения си разказ, вдигна чинията и предложи на Кристин.

Роб отново изпита противоречиви чувства към Кирибали. Полицаят беше очарователен, но в него се таеше и някаква злост. Ризата му беше прекалено чиста, вратовръзката му беше твърде британска, красноречието му беше твърде книжовно, заучено и добре овладяно. Но очевидно беше много умен мъж. Роб се зачуди дали Кирибали е близо до разрешаването на случая с убийството на Брайтнер.

Локумът беше много вкусен. Кирибали отново започна да ги гощава с познанията си.

— Нали сте чели „Хрониките на Нарния“?

Кристин кимна и Кирибали продължи.

— Това със сигурност е най-известната литературна отпратка към турския локум. Когато Снежната кралица предлага сладкиши…

— Да, в „Лъвът, вещицата и дрешникът“.

— Точно така! — Полицаят се изкикоти и сръбна превзето чай от стъклената си чаша. — Често се чудя защо британците са такива специалисти в детската литература. Това е една доста странна дарба на тази островна раса.

— Имате предвид в сравнение с американците.

— В сравнение с когото и да било, мистър Лътрел. Преценете сам. Най-известните детски автори са британци — Луис Карол, Беатрис Потър, Роалд Дал, Толкин… Че дори и онази безвкусица за Хари Потър. Всички автори са британци.

През розовите храсти в градините Гьолбашъ най-после полъхна дългоочакван ветрец. Кирибали сякаш не го забеляза и продължи:

— Този успех според мен се дължи на факта, че британците не се страхуват да плашат децата си. А децата обичат да бъдат плашени. Някои от най-известните детски приказки са наистина злокобни, не смятате ли? За луд шапкар, отровен с живак, за самотен майстор на шоколад, който наема на работа малки негърчета…

— Инспектор Кирибали! — вдигна ръка Роб.

— Да?

— Има ли някаква конкретна причина, поради която дойдохте да говорите с нас?

Кирибали изтри женствените си устни с чисто ъгълче на салфетката.

— Искам да си заминете. И двамата, веднага.

— Защо? — запита непокорно Кристин.

— Заради собствената ви сигурност. Защото се забърквате в неща, които не разбирате. Това е… — Кирибали махна широко с ръка, като обхвана старата крепост с коринтските колони, скалите зад тях и тъмните пещери в ниското. — Това е толкова древно място. Тук има твърде много тайни и тъмни страхове, които не можете да проумеете. Колкото повече се замесвате, толкова по-опасно ще става.

— Няма да се оставя да бъда прогонена! — поклати глава Кристин.

— Вие сте много глупави хора — намръщи се Кирибали. — Свикнали сте със… „Старбъкс“ и… лаптопи и… дивани. С удобния живот. Това е древният изток. Той е отвъд вашите разбирания.

— Но нали споменахте, че може да се наложи да ни разпитате пак…

— Вие не сте заподозрени! — Гримасата на детектива стана заплашителна. — Не ми трябвате.

— Съжалявам, но няма да търпя заповеди. — Кристин стоеше невъзмутима. — Нито от вас, нито от когото и да било.

— Тогава трябва да призова на помощ мъжката логика — обърна се Кирибали към Роб. — Знаем, че жените понякога са…

— Искам да знам какво има в трезора на музея! — внезапно скочи Кристин.

Този изблик накара турския инспектор да замълчи. По лицето му се изписа необичайно и объркано изражение. Той се огледа, сякаш очакваше някой приятел да дойде на масата, но терасата на чайната беше почти празна. Бяха останали само двама дебели мъже в костюми, които пушеха наргилета в един сенчест ъгъл. Те погледнаха апатично към Роб и се усмихнаха.

Кирибали се изправи рязко. Извади турски лири от хубав кожен портфейл и много внимателно остави парите върху покривката.

— Ще го кажа ясно, така че да го разберете. Миналата седмица сте били забелязани, че сте нахлули с взлом на разкопките на Гьобекли Тепе.

Мрачно предчувствие обзе Роб. Ако Кирибали наистина знаеше, значи ги чакаха неприятности.

— Имам приятели в кюрдските села — продължи полицаят.

— Но ние просто търсехме… — опита се да обясни Кристин.

— Вие просто сте търсили Дявола. И една еврейка би трябвало да е по-наясно с тези неща.

Кирибали произнесе последното изречение през стиснати устни и думата „наясно“ прозвуча като змийско съскане.

— Моето снизхождение… и въздържаност не са безкрайни. Ако до утре не напуснете Шанлъурфа, ще се озовете в килиите на турски затвор. А там може би ще откриете, че някои от моите колеги в съдебната система на републиката на Ататюрк не споделят моите хуманитарни възгледи към вашето добруване.

Той им се усмихна по възможно най-неискрения начин и след това си тръгна, като пътьом закачи розовите храсти. Цветовете се приведоха и отрониха няколко алени листенца.

Около минута двамата стояха в мълчание. Роб усети надвисналата опасност, буквално чуваше как предчувствието му натиска клаксона. В какво се забъркваха? Това беше материал за добра статия и журналистическо разследване, но дали си заслужаваше истинската заплаха? Мислите на Роб го отведоха към Ирак и той си спомни за самоубийствения бомбен атентат в Багдад. Виждаше лицето на жената. Терористката беше красива млада жена с дълга тъмна коса, а устните й бяха намазани с яркочервено червило. Терорист с червило. А след това тя му се усмихна едва ли не прелъстително и посегна към детонатора на бомбата, за да избие всички.

Роб потръпна от спомена. Но този ужасен спомен донякъде му даде и решение — беше му писнало постоянно да го заплашват и да го гонят. Може би този път трябваше да остане и да преодолее страховете си.

Кристин очевидно беше на същото мнение.

— Аз няма да си тръгна.

— Ще ни арестува.

— За какво? Че сме карали през нощта?

— Наистина нахлухме с взлом на разкопките.

— Не може да ни хвърли в затвора за такова нещо. Това беше абсолютен блъф.

Роб все още не беше убеден.

— Наистина не знам…

— Но пък колко се е изчерпал вече! Това е просто игра…

— Изчерпал? Кирибали? — Роб категорично поклати глава. — Не, не е така. Поразпитах малко за него, проучих го. Хората го уважават, дори се страхуват от него. Казват, че стреля майсторски, истински снайперист. Съвсем не е безобиден враг.

— Но ние не можем да си тръгнем. Не и преди да разбера още нещо!

— Какво имаше предвид с този трезор на музея, за какво ставаше дума?

Сервитьорът се въртеше наоколо и ги чакаше да си тръгнат, но Кристин поръча още две чаши от сладкия, тъмночервен чай.

— Последният ред от бележника — каза тя. — Там пише Черепите от Чайоню, cf Orra Keller. Спомняш ли си черепите от Чайоню?

— Не — призна си Роб, — разкажи ми.

— Чайоню също е известен археологически обект, стар е почти колкото Гьобекли. Намира се на около 160 километра оттук. Там за първи път са одомашнени прасета.

Сервитьорът донесе на масата още две чаши чай и две сребърни лъжички. Роб се зачуди дали може да получи отравяне от прекаляване с чай.

— Чайоню е разкопан от американски екип — продължи Кристин. — Преди няколко години откриха пласт от черепи и разчленени човешки скелети под едно от основните помещения на разкопките.

— Човешки черепи?

Кристин кимна.

— Също и животински кости. Тестовете показаха, че на мястото е пролята и много човешка кръв. Сега наричат обекта „Стаята на черепите“. Франц беше захласнат по Чайоню.

— И?

— Доказателствата сочат, че е имало човешко жертвоприношение. Това обаче поражда спорове, тъй като кюрдите не искат да се смята, че предците им са били… кръвожадни. Никой не би искал другите да си мислят подобно нещо за неговите прародители! Но повечето експерти вярват, че костите в стаята на черепите са останки от множество човешки жертвоприношения. Хората в Чайоню са построили къщите си върху основи от кости, костите на техните жертви.

— Чудничко.

Кристин си сложи захар в чая и го разбърка с лъжичката.

— Оттук и връзката с последния ред в бележника. „Трезорът Едеса“.

— Моля?

— Така уредниците в музея в Шанлъурфа наричат най-старите и тайни архиви на музея, посветени на времената преди приемането на исляма. Тази секция от подземията се нарича „Трезорът Едеса“.

— Съжалявам, Кристин, губя ти мисълта — направи гримаса Роб.

— Шанлъурфа е имал много имена — започна да пояснява археоложката. — Кръстоносците са го наричали Едеса, така го е нарекъл и Селевк I Никатор през 303 г. пр.н.е. Кюрдското му име е Риха, на арабски е Ал-Руха. Това е градът на пророците. Друго име, с което е бил известен, е Орра, което е транслитерация от ранни гръцки текстове. Значи „Едеса“ означава „Ора“.

— А Келер?

— Това не е име — усмихна се тържествуващо Кристин. — На немски Keller означава „мазе“, „изба“ или „трезор“. Франц го е написал с главна буква, защото е съществително име, а на немски съществителните имена се пишат с главни букви.

— Аха… Сега сякаш разбирам…

— Когато е написал „Ора Келер“, той е имал предвид трезора Едеса в мазето под музея в Урфа!

Кристин се облегна в стола си, а Роб се наведе напред.

— Значи, той ни казва, че в трезора Едеса има нещо. Но на нас това не ни ли беше вече известно?

— Но защо го е записал в бележника? Явно е искал да си припомни нещо, нещо специално. Пък и какво означава cf?

— Ами, сигурно означава…

— Идва от латински, от confer, и означава „сравнявам“. А cf е просто академично съкращение. Франц ни казва да сравним известните черепи от Чайоню с нещо в трезора на музея. Но там долу няма, или поне нямаше, нищо важно. Когато дойдох тук за първи път, сама проверих цялото хранилище и всички архиви. Но нека не забравяме — Кристин размаха пръст като учителка, — че Франц копаеше нещо на Гьобекли тайно и през нощта. При това точно преди да бъде убит.

Лицето й беше почервеняло от възбуда или може би от гняв.

— И смяташ, че той е оставял находките си там, в трезора с експонатите от времената преди исляма?

— Това е идеалното място — най-прашната част от мазето на музея, в най-далечните клетки. То е сигурно, запечатано и на практика забравено.

— Добре — каза Роб. — Но това е доста груба теория. Като съшита с бели конци.

— Може би. Но пък…

На Роб изведнъж му просветна.

— Ти нарочно провокираше Кирибали!

— И ти го видя как реагира! Права съм. В онези клетки има нещо.

Чаят беше почти изстинал. Роб пресуши чашата си и погледна към Кристин. Тази жена беше като тихата вода — не знаеш какво се крие отдолу. А и можеше да бъде лукава.

— Искаш ли да отидем и да погледнем?

Тя кимна.

— Да, но е заключено. А вратата се отваря с код.

— Да влезем пак с взлом? Не, твърде опасно е.

— Знам.

Ветрецът шепнеше в листата на лимоновите дръвчета. На мостчето изцяло забулена жена държеше бебето си на ръце и целуваше пухкавите му пръстчета едно по едно.

— Защо ти е всичко това, Кристин? Защо да стигаме чак дотам само заради едно предчувствие?

— Искам да знам как и защо той умря.

— И аз искам. Но на мен ми плащат за това. Такава ми е работата. Тук съм, за да пиша статии, докато ти поемаш твърде голям риск.

— Правя го… — въздъхна Кристин. — Правя го, защото и той би го направил заради мен.

В ума на Роб се появи смътна, полуоформена идея.

— Кристин, прощавай, но… Вие с Франц бяхте ли…

— Любовници? Да. — Французойката се извърна настрана, сякаш за да скрие емоциите си. — Преди няколко години. Той ми даде първия ми истински шанс в археологията. Гьобекли Тепе е невероятен обект. Тогава нямаше никакви кости и Франц нямаше нужда от остеоархеолог. Но ме покани, защото се възхищаваше на работата ми. И няколко месеца след като пристигнах, се влюбихме. Но всичко свърши. Аз се чувствах виновна, но разликата във възрастта ни беше просто твърде голяма.

— Ти ли сложи край?

— Да.

— Той обичаше ли те още?

Кристин кимна и се изчерви.

— Мисля, че още ме обичаше. Но беше благороден и внимателен, никога не позволи на чувствата да се намесят в работата. Можеше да ме помоли да напусна разкопките, но не го направи. Сигурно му е било доста трудно да ме вижда постоянно наоколо и все още да има чувства към мен. Той беше прекрасен археолог, но беше дори още по-прекрасен човек. Един от най-добрите хора, които някога съм познавала. Когато срещна жена си, вече беше по-лесно, слава богу.

— И смяташ, че му дължиш това разкритие?

— Да, смятам.

Няколко минути двамата седяха, без да говорят. Войниците хранеха шараните в езерото, а Роб гледаше един продавач на вода, яхнал магарето си, което подтичваше по пътеката. После му хрумна идея.

— Мисля, че знам как да получим кода за вратата на трезора.

— Как?

— От уредниците в музея, познатите ти.

— Казъм и Бешет? Кюрдите?

— Да, по-точно от Бешет…

— Но…

— Той страшно си пада по теб.

Тя се изчерви отново, този път до алено.

— Не е възможно.

— О, да, да, възможно е. — Роб се наведе през масата. — Повярвай ми, Кристин, знам как изглежда сляпото мъжко обожание. Видях го как те гледа, като кокер шпаньол.

Кристин изглеждаше потресена. Роб се изсмя.

— Не съм убеден, че съзнаваш как действаш на мъжете.

— Но това какво значение има?

— Иди при него и го помоли да ти каже кода! Бас държа, че ще ти го даде!

Забулената жена беше спряла да целува бебето си. Сервитьорът ги гледаше и ги чакаше да станат, за да предложи масата на други клиенти. Роб извади пари от джоба си и ги остави върху покривката.

— Така че иди и вземи кода, а след това ще отидем в музея и ще видим какво има там. И ако няма нищо, си тръгваме, съгласна ли си?

— Съгласна съм — кимна Кристин. — Утре е празник — добави тя.

— Още по-добре.

И двамата станаха, но французойката изглеждаше притеснена и объркана.

— Какво? — запита Роб. — Какво още има?

— Уплашена съм, Робърт. Какво е било толкова важно, че Франц да го крие в трезора, без да ни каже? Какво е било толкова ужасяващо, че е трябвало да остане скрито? Какво е толкова страшно, че да трябва да се сравнява с черепите от Чайоню?