Тайната на сътворението

36

Форестър и Бойер гледаха река Стикс.

— Спомням си за нея, учили сме в училище — каза Бойер. — Река Стикс заобикаля подземния свят. Трябва да я пресечеш, за да стигнеш до земята на сенките.

Форестър се опита да различи нещо в усойния мрак на подземието. Река Стикс не беше много широка, но беше буйна. Водата се биеше в подземния канал, след това завиваше сред скалите и изчезваше навътре в пещерите. Това място беше подходящо да се отречеш от земните съблазни. Единственото нещо, което нарушаваше впечатлението, беше опаковката от чипс, захвърлена на другия бряг.

— Разбира се — намеси се гидът, — тази река просто е наречена Стикс. В интерес на истината това е изкуствен поток, създаден от втория баронет Франсис Дешуд, когато са преустройвали пещерите. Но скалите тук са варовик и кремък и има цяла система от пещери с реки и ручеи. Това е един безкраен лабиринт.

Гидът, чието име беше Кевин Бигълстоун, приглади назад безредната си кафява коса и се усмихна на полицаите.

— Да ви покажа ли останалото?

— Водете.

Бигълстоун започна заучената си обиколка за посетители на Пещерите на адския огън. Те се намираха на десетина километра от имението в Западен Уикъмб.

— Добре. — Екскурзоводът си пое дъх. — Началото е ето тук.

Той вдигна сгънатия си чадър, сякаш беше пред група туристи. Бойер се изкикоти сподавено и Форестър го стрелна с предупредителен поглед. Имаха нужда от този човек, имаха нужда от съдействието на всеки в Западен Уикъмб, ако искаха планът им да проработи.

— Та какво знаем за „Клуба на адския огън“ от XVIII в.? — поде Бигълстоун. Пълното му лице едва се различаваше в сумрака на пещерата. — Защо членовете на клуба са организирали срещите си тук, в тези студени и влажни пещери? През XVI в. в Европа възникват множество тайни общества, като Розенкройцерите например. Всички са изповядвали свободомислие и са се занимавали с окултни науки и изследвания на мистериите на вярата. През XVIII в. елитните членове на тези общества са били завладени от идеята, че доказателствата за теориите им могат да бъдат намерени в Светите земи. Става дума за текстове и материали, които биха разклатили основите на теологичната обосновка на християнството. А може би дори и на всички главни религии. — Мъжът вдигна чадъра си, за да подчертае важността на думите си. — Разбира се, това е било по-скоро самозалъгване, но то е оправдано в ерата на антиклерикализма и революционния секуларизъм. Но тези легенди са възбудили въображението на някои много богати хора…

Бигълстоун отиде до мостчето над реката Стикс и се обърна.

— От подобни слухове са се интересували особено много някои членове на английската аристокрация, които не са спазвали твърде строго обществените норми. Един от тях, вторият баронет Льо Деспенсер, сър Франсис Дешуд, в опитите си да открие истината дори предприема пътуване до Турция през XVIII в. Когато се завръща, е толкова въодушевен от откритията си, че основава първо „Клуб Диван“, а след това и „Клуба на адския огън“. И една от причините за съществуването на „Клуба на адския огън“ била да опровергае установената вяра.

— Откъде е известно всичко това? — прекъсна го Форестър.

— По тези места има много доказателства, които сочат, че е презирал християнството като религия. Той например е приел за мото израза „Fay ce que voudras“, който означава „Прави каквото искаш“. Тези думи са заимствани от Рабле, а той е бил един от сатириците на църквата. По-късно мотото се използва и от окултиста Алистър Кроули през XX в., а в наши дни е често срещано при сатанистите по цял свят. Дешуд е наредил да изпишат мотото върху арката на входа на „Медменъм Аби“, това е едно запустяло и полуразрушено абатство недалеч оттук, което той е наемал за частните си партита.

— Вярно е, сър — отбеляза Бойер и погледна към Форестър, — видях го с очите си тази сутрин.

Бигълстоун ги покани да го последват и продължи със заучения си за обиколката разказ.

— През 1752 г. Дешуд предприема още едно пътешествие на изток, този път до Италия. Пътуването му е било пазено в тайна и никой не е сигурен къде е ходил. Според една от теориите е отишъл до Венеция, за да купи книги за магия. Други експерти смятат, че е бил в Неапол, за да види разкопките на един публичен дом от римско време.

— Защо ще го прави?

— Детектив Форестър, Дешуд е бил човек с невероятно силно либидо. В градините на имението в Западен Уикъмб има статуя на Приап, гръцки бог, който е с постоянна ерекция.

— Да спре да пие виагра! — избухна в смях Бойер.

Бигълстоун не обърна внимание на прекъсването.

— Дешуд е накарал скулптора си да гравира надписа Peni Tento Non Penitenti в основата на статуята. Това означава „Пенис в твърдо състояние, а не покаяние“ и както виждате, детектив Форестър, потвърждава, че Дешуд напълно е отхвърлял догмите на християнството и религиозния морал.

Тримата вървяха бързо през голямата пещера. Бигълстоун размахваше чадъра си във влажния въздух, сякаш се фехтуваше с разбойник от миналото.

— Вижте тук. Според Хорас Уолпоул в тези по-малки ниши е имало легла и членовете на братството са се отдавали на занимания с млади жени. По времето на Дешуд секспартитата в тези пещери са били нещо обичайно. Има и слухове за почитане на дявола, групово мастурбиране и така нататък.

Излязоха в още по-просторна пещера, покрита с готически и религиозни форми и барелефи като пародия на църква. Гидът посочи с чадъра си към високия свод.

— Точно над нас е църквата „Сейнт Лорънс“, построена от същия този Франсис Дешуд. Таванът на църквата е точно копие на тавана на разрушения Храм на Слънцето в Палмира, Сирия. Франсис Дешуд е бил повлиян не само от древните мистерии, но и от древните култове към слънцето. Но в какво наистина е вярвал? Този въпрос е спорен. Някои твърдят, че неговите политически и духовни възгледи могат да бъдат обобщени по следния начин — че Британия трябва да се управлява от елита, а този благороден елит трябва да изповядва езическа религия. — Гидът се усмихна. — Но към тези тежнения трябва да добавим и доста разгулен живот. Пиянски оргии, богохулство и какво ли още не. А всичко това налага въпроса каква е била истинската цел на „Клуба на адския огън“?

— Вие как мислите? — запита Форестър.

— Задавате въпроса, сякаш очаквате кратък и ясен отговор! Опасявам се, че не мога да ви дам такъв. Всичко, което знаем, е, че в зенита на славата си „Клубът на адския огън“ е привличал водещите фигури в британското общество. И наистина — през 1762 г. към Братството от Медменъм, както сами са се наричали, са се числили хора от висшите кръгове на британското правителство и на зараждащата се Британска империя.

Бигълстоун ги поведе през по-високите пещери към изхода до паркинга и продължи да обяснява:

— Съществуването на клуба най-накрая става публично достояние през 1762 г. Разкрива се, че негови членове са премиерът, финансовият министър и редица други лордове, благородници и министри. И това разкритие превръща „Клуба на адския огън“ в нарицателно за странностите и циничното поведение на аристокрацията — изкикоти се Бигълстоун. — След скандала някои от най-известните членове като Уолпоул, Уилкс, Хогарт и Бенджамин Франклин решават да напуснат клуба. Последната среща на братството е била през 1774 г.

Вече бяха в тесния, прорязан в скалата коридор, който водеше към билетната каса. Стените бяха съвсем близо и от тях се процеждаше вода.

— От този момент Пещерите на адския огън били изоставени, но споменът за тях бил мъчителен и понякога създавал и неприятности. Но пещерите едва ли ще разкрият последната си тайна. Членовете на клуба се заклели да отнесат мистерията в гробовете си. Твърди се, че Пол Уайтхед, последният ръководител на клуба, прекарал последните три дни преди смъртта си в изгаряне на цялата документация. Затова истината за случилото се в тези пещери е загадка, чийто отговор може да бъде открит само… в огньовете на ада!

Тримата спряха на място. Бойер изръкопляска вежливо. Гидът се поклони леко и погледна часовника си.

— Господи, станало е почти 6 часа. Трябва да тръгвам! Надявам се, господа полицаи, утрешният ви план да проработи. Дванадесетият баронет има огромно желание да помогне на полицията да залови тези убийци.

Бигълстоун забърза по чакъла, кривна по пътечката надолу по хълма и изчезна от погледа. Бойер и Форестър се запътиха бавно към полицейската си кола, паркирана под сянката на един дъб.

Докато вървяха, отново преговориха плана си. Хюго де Сейвъри беше уверил Форестър в телефонен разговор и в имейл, че бандата задължително ще посети Пещерите на адския огън. Ако наистина търсеха Черната книга, съкровището, което Уейли беше донесъл от Светите земи, те на всяка цена трябваше да претърсят и това място. Защото пещерите бяха епицентърът на феномена, наречен „Клуб на адския огън“.

Но кога бандата щеше да дойде до пещерите, беше неизвестно. Форестър беше стигнал до извода, че Клонкъри и приятелите му винаги удрят целта си, когато там почти няма хора. Бяха отишли на „Крейвън стрийт“ по малките часове на нощта през уикенда. В „Канфорд“ пък бяха се озовали рано сутринта, точно по време на междусрочната ваканция.

Затова полицията реши да заложи капан. Форестър посети настоящия собственик на имението в Западен Уикъмб, дванадесетия баронет Едуард Франсис Дешуд, пряк наследник на лорда на „Адския огън“, и получи разрешение да затвори пещерите за едно денонощие. Неочакваното затваряне трябваше да бъде широко огласено като „израз на почит към годишнината от сватбата на баронета и почивка за лоялните служители на Западен Уикъмб“. Обявления за предстоящото събитие бяха поместени във всички местни вестници, а новината се появи и в интернет сайтовете. Скотланд Ярд дори успя да убеди Би Би Си да пусне кратък материал за скандалната история на пещерите, в който да спомене за временното затваряне. Следователно всички трябваше да останат с впечатлението, че Пещерите на адския огън ще бъдат напълно безлюдни. Капанът беше зареден.

Но дали бандата щеше да се появи? Форестър знаеше, че това е рисков ход и вероятността е малка, но това беше единствената му идея. Детективът се беше отдал на песимистични настроения и мълчеше, докато Бойер бързаше с колата по тесните пътища към хотела им.

Единствената друга следа, с която разполагаха, беше снимка от охранителна камера на „Канфорд“. Бандитите бяха елиминирали всички останали камери, като им бяха прерязали кабелите, но тази я бяха пропуснали. От нея бяха извадили размазан запис на минаващия по коридора Клонкъри. Той гледаше студено право в обектива, сякаш знае, че го снимат, но не му пука.

Форестър беше прекарал часове над зърнестата снимка на Клонкъри и се опитваше да проникне в съзнанието на младия мъж. Беше трудно. Това беше човек, способен да разпъне жертвата си и да я одере жива. Човек, който с лекота отрязваше език и можеше да зарови главата на когото и да било в пръстта въпреки писъците. Човек, който би направил всичко.

Беше поразително красив, с високи скули и почти азиатски очи. Профилът му беше с резки черти, но елегантен и смел. А това правеше действията му още по-зловещи.

Бойер паркира. Бяха се настанили в „Хай Уикъмб Ин“, точно до шосе М40. Нощта премина разпокъсано. Форестър пи едно малко след вечеря, но това не му помогна да спи по-добре. Цяла нощ се поти и сънува пещери, голи жени и зловещи партита. В съня му се яви и малко момиченце, изгубено сред смеещите се възрастни. Детето се беше заблудило в пещерите и плачеше за баща си.

Детективът отвори очи рано. Устата му беше пресъхнала. Той се пресегна от леглото, вдигна телефона, звънна на Бойер и събуди младия си помощник. След това излязоха и отидоха с колата право в наблюдателния си център. Малкият фургон беше скрит зад хълма до далечната страна на главния вход на пещерата. Пещерите бяха празни, а билетната каса беше заключена. В цялото имение Дешуд нямаше почти никого, целият персонал беше получил нареждания да не припарва наоколо.

В кабината бяха Форестър, Бойер и трима полицаи. Редуваха се да гледат екраните на камерите. Денят беше горещ, но нямаше облаци и изображението беше отлично. Часовете минаваха бавно, а Форестър зяпаше през прозореца и си мислеше за материала, който беше прочел във вестника. Беше излязъл в „Таймс“ и разказваше за йезидитите и Черната книга. Изглежда, някакъв журналист в Турция беше попаднал на още една нишка от цялата странна история.

Миналата вечер Форестър прочете статията още веднъж, а след това звънна на Де Сейвъри и го попита за мнението му. Професорът каза, че също е чел статията и също смята, че това е неочакван и доста интересен развой. Но после спомена, че тепърва ще разбере как стоят нещата, тъй като има своя връзка. Френската приятелка на журналиста, за която се споменаваше в статията, всъщност била негова бивша студентка и много добра позната. А на следващия ден щяла да дойде и да го види.

Инспектор Форестър помоли Де Сейвъри да разпита жената и да се опита да разбере каква е евентуалната връзка между Турция и Англия. Между събитията там и тук и между внезапния страх на йезидитите и внезапния изблик на насилие на Клонкъри. Де Сейвъри се съгласи да зададе няколко въпроса и Форестър усети прилив на надежда. Може би в крайна сметка щяха да успеят да решат случая с един удар. Но сега, петнадесет часа по-късно, оптимизмът му беше изчезнал. Нищо не се случваше.

Форестър въздъхна. Бойер разказваше някаква пиперлива история за свой колега в басейн и всички се хилеха. Някой направи по още едно кафе, времето едва се влачеше, а в кабината ставаше все по-задушно. Форестър се чудеше какво прави бандата, защо не идва и дали Клонкъри просто не ги разиграва.

Здрачът се спусна меко и въздухът се изпълни с аромати. Беше спокойна и тиха майска вечер. Но настроението на Форестър беше мрачно и той излезе да се поразходи. Вече беше десет, а бандата я нямаше. Планът не беше проработил. Детективът вървеше безцелно в тъмнината и гледаше луната. Изрита стара опаковка от ябълков сок и се сети за дъщеря си. А-бъу-ка. А-бъу-ка. Абъука, та-ти. Душата на Форестър се изпълни с тъга и той едва успя да потисне чувството за безполезност. Остави студения гняв да се отцежда навън и се опита да не се поддава на отчаянието.

Може би старият сър Франсис Дешуд е бил прав. Къде е Бог? Как може Той да допуска подобни ужасни неща? Защо е допуснал смъртта, защо допуска да умират деца? Защо позволява по земята да ходят хора като Клонкъри? Бог не съществува. Нищо божествено няма. Просто едно малко дете се беше загубило в пещерите, а след това — тишина.

— Сър!

Бойер го викаше и тичаше срещу него от фургона. Зад него бягаха тримата въоръжени полицаи.

— Сър, на паркинга се появи голям „баварец“. Току-що!

Форестър усети как енергията му се върна на секундата. Хукна след Бойер и полицаите и спринтира край ъгъла към паркинга. Някой беше включил светлините и сега всички прожектори, които бяха инсталирали по оградата, заливаха паркинга и входа към пещерите с ослепителна светлина.

Насред пустия паркинг бавно се движеше голямо, ново, лъскаво черно беемве. Прозорците му бяха затъмнени, но Форестър различаваше едрите фигури вътре.

Полицаите насочиха карабините си към колата. Форестър взе мегафона от Бойер и усиленият му глас проехтя над осветеното пространство.

— Спрете! Заобиколени сте от въоръжена полиция!

Детективът се опита да преброи фигурите в колата. Бяха пет или шест. Колата закова на място.

— Излезте от автомобила. Много бавно. Излезте веднага!

Вратите на колата останаха затворени.

— Заобиколени сте от въоръжена полиция. Излезте от колата! Веднага!

Полицаите приклекнаха още по-ниско и взеха черното беемве на прицел. Вратата на шофьора щракна и се отвори бавно. Форестър се приведе, за да види бандата.

На бетона с дрънчене падна празна кутийка от бира. Шофьорът излезе навън. Беше около седемнадесетгодишен, видимо пиян и видимо ужасен. Показаха се още две фигури и вдигнаха разтрепераните си ръце. Те също бяха на по седемнадесет-осемнадесет години. По рамената им висяха гирлянди, явно идваха от купон, а на бузата на единия се виждаше отпечатък от червило. Най-високият младеж се беше подмокрил и по дънките му се разливаше голямо мокро петно.

Хлапета. Всички бяха просто глупави хлапета. Студенти първокурсници, напили се и решили да се правят на герои в зловещите пещери.

— Мама му стара! — Форестър не издържа и се разпсува. После се изплю на земята и прокле късмета си. Накрая отиде до Бойер и му нареди да арестува хлапаците. Да намери някакво основание, каквото и да било, ако ще да е за шофиране в пияно състояние.

— Боже господи! — Детективът се запъти обратно към фургончето, като се чувстваше като пълен идиот. Онова копеле Клонкъри го беше направило на глупак. Образованият млад психопат отново му се беше изплъзнал, беше твърде умен, за да се хване на толкова евтин номер. Сега никой не знаеше какъв ще бъде следващият му ход, кого ще убие и как.

Внезапно Форестър се сепна. Сърцето му се сви от ужасно предчувствие. Инспекторът се затича към полицейската кола, грабна якето си и бръкна в джоба за мобилния си телефон. Набра номера с треперещи ръце и притисна апарата до ухото си.

— Хайде, хайде, хайде, вдигни, хайде…

Форестър се молеше отчаяно да не е закъснял твърде много.

Но никой не му вдигаше.