Тайната на сътворението

15

На връщане към града Кристин караше по-бързо от обикновено. В покрайнините, където прашните талази вятър откъм пустинята се удряха в панелните блокове, видяха малко крайпътно кафене с пластмасови масички, изнесени на тротоара. Край тях седяха шофьори на камиони и пиеха бира с виновно изражение на лицата.

— По бира? — предложи Роб.

— Добра идея — съгласи се Кристин, след като хвърли поглед към заведението.

Отби вдясно и паркира. Шофьорите я изгледаха, докато слизаше от колата и се провираше между столовете към една свободна маса.

Вечерта беше топла. Около голите крушки, окачени край кафенето, се въртяха насекоми и мухи. Роб поръча два ефеса и се заговори с Кристин за Гьобекли. По пътя минаваха големи камиони, понесли товари към Дамаск, Рияд или Бейрут. Грохотът им прекъсваше разговорите, фаровете заслепяваха хората, а лампите на кафенето се клатеха и примигваха. Кристин прехвърли няколко страници от бележника. Беше погълната в заниманието си, едва ли не трескава. Роб отпи глътка топла бира от надрасканата чаша и я остави да чете.

Тя разлистваше напред-назад, но изглеждаше недоволна. Накрая хвърли тефтера на масата и въздъхна.

— Не знам… Пълна бъркотия е…

— Какво? — Роб остави бирата си.

— Абсолютен хаос — изпухтя Кристин. — А това е странно, защото Франц не беше разхвърлян. Беше педантичен. Викаше му „тевтонска ефективност“. Беше взискателен и точен. Винаги. Винаги… беше…

Кафявите й вежди се свъсиха за секунда. Тя се пресегна решително за бирата, отпи дълбока глътка и подаде бележника на Роб.

— Виж сам.

Роб погледна първите страници.

— На мен ми изглежда добре.

— Ето — посочи тя. — Да, започва много прегледно. Това са диаграми на разкопките, микролитите са отбелязани… Но тук… погледни…

Роб отгърна още няколко страници, докато тя не го спря.

— Виждаш ли, ето от тук всичко се разбърква. Почеркът става на драсканици, а скиците и малките завъртулки са… хаотични. А тези числа тук какви са?

Роб се вгледа в написаното. Почти всичко беше на немски. Отначало почеркът беше четлив, но към края ставаше трудноразбираем. На последната страница имаше списък с числа и един ред за някоя си Ора Келер. Роб се сети, че някога познаваше момиче на име Ора. Еврейка. Коя ли е тази Ора Келер? Той запита Кристин, но тя просто сви рамене. Попита я и за числата, но тя повтори същия жест, този път още по-изразително. Роб забеляза нахвърляна рисунка — скица на поле с дървета.

Журналистът върна бележника на Кристин.

— Какво пише вътре? Не разбирам много немски.

— Повечето не се чете. — Кристин отгърна тефтера към края. — Но тук става дума за пшеница. И за река, която се разлива в няколко реки. Ето, виж.

— Пшеница? Но защо?

— Един господ знае. А тази скица прилича на карта. Така си мисля. С планини или поне така пише. Пише „планини“ с въпросителен знак накрая. Има и реки, но може и да са пътища. Пълна бъркотия.

Роб допи бирата си и махна към бармана за още две. Още един сребрист камион прогърмя по пътя към Дамаск. Небето над Шанлъурфа беше оранжево-черно и мръсно.

— А тревата?

— Да — кимна Кристин, — това е необичайно. Защо му е било да я пази?

— Смяташ ли, че е бил уплашен? Може би бележките са така объркани заради това?

— Възможно е. Нали си спомняш Пулса Динура.

— Едва ли ще мога да я забравя — потръпна Роб. — Мислиш ли, че е знаел за това?

Кристин бръкна в чашата си и извади една мушица от пяната.

— Да, мисля, че е знаел. — Тя погледна Роб право в очите. — Сигурно е чул напева под прозореца си, а Франц беше експерт по религиите в Месопотамия, по демоните и проклятията. Това беше една от специалностите му.

— Значи е бил наясно, че е в опасност?

— Най-вероятно. А това може би обяснява хаоса в записките му. Бил е ужасен. Но въпреки това… — Кристин задържа бележника затворен в шепата си, сякаш преценяваше колко тежи. — Това е делото на цял един живот…

Тъгата й буквално разчувства Роб.

— Това място е ужасно. — Археоложката остави тефтера настрани. — Все ми е тая, че сервират бира. Може ли да си тръгваме?

— С удоволствие.

Пуснаха по няколко монети в чинийките, качиха се в ленд ровъра и тръгнаха към града.

— Не вярвам причината да е само в страха — каза след малко Кристин. — Просто не се връзва.

Тя завъртя волана, за да заобиколи колоездач — старец в арабски дрехи. Пред него, настанило се напречно на рамката на велосипеда, седеше смугло момченце. То махна към ленд ровъра и се усмихна на светлокожата жена.

Роб забеляза, че Кристин минава по странични улички и избягва главните артерии по обичайния маршрут към центъра на града.

— Франц беше безпрекословно отдаден на работата си — изплю камъчето тя. — Не мисля, че едно проклятие би го извадило от равновесие. Нищо не може да го разстрои чак толкова.

— За какво става дума тогава? — запита Роб.

Вече бяха в по-новите квартали на града, които имаха почти европейски вид с хубавите си, чистички жилищни блокове. По улиците се разхождаха жени, като не всички бяха с фереджета или забрадени. Роб забеляза ярко осветен супермаркет с реклами на сирене на немски и турски. До него беше вратата на интернет кафе, пълно със светещи монитори, а срещу тях се очертаваха приведени тъмни силуети.

— Според мен той е имал някаква теория. Често се увличаше по теории.

— Забелязах.

Кристин се усмихна, без да откъсва поглед от пътя.

— Мисля, че е имал теория за Гьобекли. Тези записки за мен означават точно това.

— Теория за какво?

— Примерно защо мястото е било заринато. В крайна сметка голямата загадка се крие точно в това. Ако Франц е смятал, че има обяснение, това би го развълнувало силно.

Роб не беше удовлетворен от отговора.

— Защо тогава просто не я е записал или не е казал някому?

— Добър въпрос — съгласи се Кристин.

Тя спря двигателя и извади ключа.

— Много добър въпрос. Да видим дали можем да намерим отговора. Хайде.

— Къде ще ходим?

— Тук живее един приятел. Той може и да успее да ти помогне.

Бяха паркирали пред нов жилищен комплекс с голям пурпурночервен билборд на „Тюркю Кола“ на фасадата. Кристин изкачи стълбите на бегом и натисна бутона на един от звънците. Почакаха малко, след това интеркомът изжужа и вратата се отвори. Взеха асансьора и без да говорят, се качиха на десетия етаж.

Когато стъпиха в коридора, вратата на апартамента вече беше полуотворена. Роб последва Кристин, надникна в апартамента и едва се удържа да не отскочи назад. Току зад вратата стоеше Иван, палеоботаникът, с когото се бяха запознали на партито у Франц. Беше се свил зад вратата и надничаше крадешком.

Домакинът кимна учтиво, но изражението му си остана неприветливо и едва ли не подозрително. Руснакът ги въведе в основната стая на апартамента си. Обзавеждането беше аскетично — маса, бюро, няколко картини и купчини книги. На бюрото беше поставен лаптоп, а скрийнсейвърът беше снимка на мегалитите на Гьобекли Тепе. На единствената полица стоеше красива каменна скулптурка, наподобяваща демоните от Месопотамия. Роб се улови, че се чуди дали Иван не я е откраднал.

Тримата седнаха, без да проронят и дума. Иван не предложи нито чай, нито вода, просто се настани срещу тях и се вторачи в Кристин.

— Да? — каза тежко той.

Тя извади бележника и го остави на масата. Иван го погледна и вдигна глава към Кристин. Младото му славянско лице беше като маска на безизразността, сякаш умишлено потискаше емоциите си. Или просто беше свикнал да го прави.

Кристин бръкна в джоба си, извади стръкчето трева и много внимателно го положи върху корицата на тефтера. Роб не откъсваше поглед от лицето на Иван от мига, в който прекрачиха прага на жилището му. Не знаеше какво ще види, но имаше чувството, че реакцията на Иван ще му даде ключа.

Палеоботаникът трепна едва доловимо, щом видя растението.

— Хей! Моля! Какво става? — Роб вече не можеше да издържа тишината. — Какво има?

Кристин го погледна, сякаш се опитваше да му внуши да прояви търпение. Но Роб нямаше никакво намерение да си кротува, просто искаше да разбере какво става. В крайна сметка за какво дойдоха тук посред нощ? Само за да седят край масата, да мълчат и да се взират в някакво стръкче трева?

— Дива пшеница — каза най-накрая Иван.

— Това е, нали? — усмихна се Кристин. — Дива пшеница. Да.

— Това ли искаше да ти кажа, Кристин? — поклати глава Иван.

— Ами… не бях сигурна. Ти си експертът.

— Ето, вече си сигурна. А аз съм много уморен.

Кристин взе стръкчето пшеница.

— Благодаря ти, Иване.

— Няма за какво. — Руснакът вече се беше изправил. — Довиждане.

Иван ги изпрати до вратата, а на прага се спря и се огледа набързо вляво и вдясно по коридора, сякаш очакваше да види някого, когото не искаше да среща. След това тръшна вратата.

— Е, на това му викам истински приятел — отбеляза Роб.

— Нали разбрахме това, за което дойдохме.

Повикаха асансьора и се спуснаха надолу. Роб започваше да се дразни от цялата тази мистерия.

— Добре — започна той, след като излязоха на улицата и вдъхнаха от наситения с изгорели газове въздух, — Кристин, кажи ми. Дива пшеница. Какво, по дяволите, става?

— Това е най-старата форма на пшеница в света. Протопшеницата. Първичната пшеница. От нея започва мюслито в чинията ти, ако така ще ти стане по-ясно — отряза го тя, без да го погледне.

— И?

— Расте само тук и е от ключово значение за прехода към земеделие, когато човекът е започнал да се занимава с обработване на посеви.

— И?

Кристин се извърна рязко към него, а кафявите й очи проблясваха.

— Франц е мислел, че това е следа, сигурна съм. И по тази причина и аз смятам, че е следа.

— Следа към какво?

— Може да ни разкрие защо са заровили и погребали храма.

— Е, как може едно стръкче трева да ни каже такова нещо?

— Ще говорим за това по-късно. Хайде, тръгваме. Нали видя как Иван затвори вратата? Бързо, давай!

— Мислиш… че някой ни следи?

— Не, по-скоро ни наблюдават. Не знам, може и да е просто параноя.

Роб се сети за Франц, за набучения на кол Франц, и бързо скочи в колата.