Тайната на сътворението

46

Роб се наведе и като пъшкаше от напрежението, извади кутията покрай летвите и я остави на стълбището.

Кръглата кутия с плосък капак беше направена от стара, пропукана и износена черна кожа. Определено приличаше на нещо от XVIII в., на нещо аристократично, сякаш е била част от багажа на някой лорд по време на пътуванията му. Ковчежето наподобяваше архитектурния стил на сградата, в която беше лежало скрито толкова години.

Кутията беше покрита с дебел слой прашасали паяжини. Кристин ги почисти с ръка и по капака се показаха думи, гравирани тънко със златиста боя.

Роб и Кристин се спогледаха.

— Т. У. Томас Уейли — каза французойката.

— Преди да отиде до Израел и да стане Джерусалем Уейли…

Директорът на колежа изглеждаше развълнуван и нервно пристъпваше с елегантните си обувки от крак на крак.

— Момчета, вижте, съжалявам, но имате ли нещо против да отнесем това нещо някъде другаде? По тези стълби постоянно минават студенти… и не съм сигурен, че искам да се вдигне врява.

Форестър и Дули осъзнаха, че това е смислено предложение и всички се съгласиха да се преместят. Роб вдигна кутията, като я държеше пред себе си като барабан. Тя не беше толкова тежка, просто беше неудобна за носене. Вътре трополеше нещо доста голямо и докато вървяха, той се опитваше да я държи колкото се може по-стабилно. Всяка изминала секунда, всеки пропилян миг той си мислеше за Лизи. Всяка секунда я приближаваше към смъртта.

Роб с мъка се удържаше да не вика по хората. Стисна зъби в пълно мълчание и решително последва директора Матюсън надолу по стълбите и по един къс коридор. Най-накрая влязоха в светъл и елегантен офис. Това беше кабинетът на директора с изглед към дърветата и огрените от слънцето поляни на „Сейнт Стивънс Грийн“.

Форестър погледна през прозореца към Сали и Бойер, които седяха на една пейка и чакаха.

— Извинете ме за минута — каза той и извади телефона си.

Оставиха кутията върху бюрото на Матюсън и от древната кожена облицовка се вдигна облак прах.

— Добре. Да я отворим! — каза Дули.

Кристин вече проучваше кутията.

— Тези стари каишки и катарами няма да се разкопчаят — промърмори тя, докато опитваше да раздвижи една от тях.

Дули също опита една от токите.

— Напълно са ръждясали.

Роб пристъпи напред с ножа в ръка.

— Дъщеря ми чака! — отсече той. После клекна и преряза каишките. Последната се оказа най-твърда и Роб трябваше да използва ножа като трион, но след кратка свирепа борба кожата поддаде и се отплесна встрани.

Той се изправи и се отдръпна. Форестър повдигна черния кожен капак с гравираните златни букви. Всички погледнаха във вътрешността на старата кутия и видяха Черната книга. Бяха първите, които я съзираха след двеста и петдесет години.

Освен това реликвата не беше книга и ги гледаше в отговор. Беше лице.

— Господи! — възкликна Дули.

На дъното на кутията имаше череп.

Беше много странен. Очевидно човешки, но в същото време не съвсем. Имаше остри скули и почти птичи, змиеподобни очи, добре оформени и азиатски като тип, но странно широки и сякаш присвити в жестока усмивка.

Роб разпозна черепа веднага.

— Това е точно каквото видях в Лалеш. Същия вид череп. Нещо като получовек… полуптица. Какво, по дяволите, е това? Кристин, ти си остео… експерт. Какво е това?

С привична сръчност Кристин бръкна в черната кожена кутия и извади черепа.

— Много добре е запазен — каза тя, докато оглеждаше черепната кутия и долната челюст. — Някой го е обработил, за да го предпази от разрушаване.

— Но колко е стар? Какъв е? Човешки ли е? Защо очите му са такива?

Кристин отиде до светлината близо до високите прозорци и вдигна черепа към яркото слънце.

— Определено е череп на хоминид. Но е хибрид.

Вратата на офиса се отвори. Влязоха Сали и Бойер. Те се спряха шокирани и се втренчиха в черепа в ръцете на Кристин.

— Това ли е? — каза Бойер невярващо. — Това ли е Черната книга? Човешки череп?

— Аха — кимна Роб.

— Не е съвсем човешки. — Кристин завъртя черепа и продължи да го оглежда. — Това е хоминид, но има доста явни различия между този череп и нормален череп на Homo Sapiens. Ето, погледнете. Вижте колко е голяма черепната кутия, колко ясен е сагиталният шев на теменната кост, а очните кухини… много интересно…

— Значи това е кръстоска между човек и… и какво? — запита Роб.

— Нямам идея. Не е кръстоска с неандерталец, нито пък с Homo Habilis. Изглежда е непознат човешки вид с много голяма черепна кутия.

Роб все още нищо не разбираше.

— Но аз си мислех, че хората не могат да се кръстосват с други видове. Че различните видове не могат да се кръстосват помежду си.

— Не е задължително — поклати глава Кристин. — Някои видове могат да се кръстосат. Тигрите и лъвовете например. Рядко, но се случва. А този тип хибридизация не е непознат в човешката еволюция. Много експерти смятат, че ние сме се кръстосали с неандерталците.

Тя остави черепа на масата. Белите зъби проблясваха под светлината на лампата. Черепът беше кремавожълт и много голям.

Дули продължаваше да гледа в плесенясалата кутия.

— Има и още нещо.

Той бръкна вътре и извади сгънат лист. Роб гледаше смаян как полицаят отнася находката си до бюрото на директора и я поставя до черепа.

Документът беше избледнял и намачкан и беше написан на нещо като груб пергамент. Беше пожълтял и стар, може би на стотици години.

Роб го разгъна много внимателно. Пергаментът пропука и от него замириса странно, но не и неприятно. Миришеше на тъга, на старост и на погребални цветя.

Всички се надвесиха над масата, а Роб изглади листа с ръка. Кристин се наведе и се намръщи. Пергаментът беше изписан с много тъмно мастило. Виждаше се бегло скицирана карта, а до нея с някакво древно писмо бяха надраскани няколко реда.

— Арамейски — определи го почти незабавно Кристин. — Това е арамейски. Изглежда е доста необичайна форма… Нека видя по-добре.

Роб въздъхна от напрежение. Всяка изминаваща секунда беше болезнена. Погледна черепа, поставен на бюрото до пергамента. Той сякаш му се хилеше подигравателно. Хилеше се като Джейми Клонкъри.

Клонкъри! Роб тръсна глава, за да се осъзнае. Черната книга беше у тях и Клонкъри трябваше да разбере това веднага. Роб попита Матюсън дали може да използва компютъра в кабинета и директорът кимна.

Роб отиде до бюрото, логна се и веднага отиде на видеолинка към Клонкъри. Екранът изведнъж оживя. Уебкамерата работеше. След няколко секунди Клонкъри рязко и изненадващо се появи в кадър. Усмихваше се злобно.

— А, предполагам, че сте я намерили. Може би на някоя автобусна спирка? Или пък в бинго зала?

Роб му затвори устата, като вдигна черепа пред камерата.

Клонкъри се втренчи в него. Преглътна и продължи да го гледа. Роб никога не беше виждал водача на бандата толкова смаян. Убиецът изглеждаше объркан, притеснен, почти поразен.

— У вас е, наистина е у вас! — Гласът на Клонкъри беше безизразен и флегматичен от завладялата го непосилна емоция. Той отново се взря в черепа. — А какво става с… документите? Имаше ли и още нещо? В кутията.

Сали подаде пергамента. Роб го вдигна пред камерата и му го показа. Клонкъри издиша дълго и дълбоко, сякаш от плещите му беше паднало ужасно бреме.

— През цялото това време. През цялото това време… И е бил в Ирландия! Значи Превен е грешала. Аз съм грешал! Леърд е задънена улица, не води доникъде. И дори не е клиновидно писмо! — поклати глава Клонкъри. — Така. Къде точно се намира?

— В „Нюмън Хаус“.

Клонкъри замлъкна. След това отново поклати глава и се засмя горчиво.

— Боже. Казах им да търсят добре. Тези скапани дебили! — Той спря да се смее и се втренчи нагло и надменно в камерата. — Както и да е, вече нищо не може да се направи. Колегите ми лежат в ковчези. Но ти можеш да спасиш живота на дъщеря си, стига да ми донесеш Черната книга — черепа и документа. Добре ли е? И искам да са тук до… о, господи. Хайде, пак започваме. Още един срок. Колко време ще ви трябва, глупаци, за да стигнете дотук?

Роб понечи да заговори, но Клонкъри вдигна ръка.

— Млъквай. Сделката е следната. Давам ти още три дни. Това време със сигурност е достатъчно. Може би съм твърде щедър. Но към вас съм такъв — супер щедър. Но, моля ви, повярвайте, че търпението ми се изчерпва. Спомнете си, че съм психопат — засмя се той и гротескно имитира лицев тик като намек за лудостта си. — И, момчета, когато пристигнете, не си правете труда да водите със себе си вашите приятелчета от полицията. Няма да ви бъдат от никаква полза. Защото няма да получат особена помощ от Кирибали или от кюрдите. Мисля, че го разбирате твърде добре. Така че, Роб, стягай багажа. Хващай полета до тук, донеси ми Черната книга и ще си получиш Лизи, преди да е станала на туршия. Имаш 72 часа и това е всичко. Финалният срок. Чао-чао.

Екранът угасна.

— Разбира се, в Турция трябва да се свържем с местната полиция — наруши мълчанието Форестър. — Ще говоря с министерството. Не можем да ви оставим просто да излетите за Турция. Това е случай на убийство. Сложно е. Сигурен съм, че ме разбирате.

— Разбира се — присви очи Роб.

— Съжалявам, ако ви изглежда твърде бюрократично, но ще бъдем бързи. Много бързи, обещавам. Но просто трябва да сме внимателни. А онзи тип е пълно куку, дори и да спазвате указанията му, нямате гаранция, че той няма… сещате се. Имаме нужда от местна подкрепа. А това означава официална намеса, одобрение от Анкара и съгласуване с Дъблин. Всичко това.

Роб си помисли за Кирибали, за змийската му усмивка и за заплахите му на летището.

— Разбира се.

Матюсън отново подскачаше от крак на крак. Очевидно искаше цялата група, която му носеше само неприятности, да се махне от офиса, но беше твърде вежлив, за да го каже. Всички покорно излязоха навън, водени от Роб. Той носеше „Черната книга“ — черепа и картата в старата кожена кутия. Сали и Кристин бяха зад него и си говореха тихо. Полицаите вървяха последни и разговаряха оживено, почти спореха.

Роб видя как лондонският детектив мушна Бойер с пръст.

— За какво, по дяволите, се карат?

— Кой знае? — сви рамене Кристин. Изражението й беше злобно и присмехулно. Продължиха да вървят.

Роб погледна наляво към Сали и надясно към Кристин.

— И вие ли си мислите, каквото и аз си мисля? — каза той.

— Да — кимна Кристин. — Полицията ще оплеска всичко.

— Точно така. Цялата тая история: „Ще говорим с министерството“ и т.н. Господи! — Роб усети как у него се надигат гняв и притеснение. — И щели да говорят с оня мръсник Кирибали. Какво правят въобще? Кирибали така или иначе сигурно е в комбина с Клонкъри. Кой друг би могъл да помага на това копеле?

— А ако се обърнат към Анкара, това ще отнеме векове — продължи Кристин. — Ще се скарат с кюрдите и всичко ще бъде ужасен провал. Те не разбират. Те никога не са били там, не са виждали Шанлъурфа.

— Може би вие трябва да заминете. Веднага. — Сали стисна ръката на Роб. — Просто го направете. Вземете Черната книга, черепа, каквото и да е там, отнесете го на Клонкъри и му го дайте. Тръгнете сега или утре, полицията не може да ви спре. Направете каквото иска Клонкъри. Роб, тя е наша дъщеря!

— Абсолютно — кимна бавно Роб. — А и познавам някой, който може да ни помогне… в Шанлъурфа.

Кристин вдигна рязко ръка.

— Но ние все още не можем да вярваме на Клонкъри. Нали? Форестър е прав поне за това. — Кристин погледна открито първо към Роб, а след това към Сали. Лицето й беше огряно от меките лъчи на залязващото слънце. — Той със сигурност преследва Книгата. Но след като я получи, след като му я дадем, той може просто да… да направи каквото си поиска. Разбирате ли? Той е психопат и сам го признава. На него му харесва да убива.

— Тогава какво да правим? — запита Роб отчаяно.

— Може би има начин. Видях картата.

— Какво?

— Когато бяхме в кабинета — обясни Кристин. — Пергаментът е написан на късен арамейски. Това е езикът, използван от ханаанците. И мисля, че мога да го прочета. Или поне да разбера общия смисъл.

— И?

Кристин погледна към кожената кутия в краката на Роб.

— Покажи ми я отново.

Роб се наведе, отвори кутията, извади пергамента и го приглади на коляното си.

— Така си и мислех — кимна Кристин и посочи към един ред от древното писмо. — Тук пише: „Големият череп на предците идва от… Долината на клането“.

— Че къде е това?

— Не пише.

— Чудесно. А останалото? Какво означава?

— Споменава Книгата на Енох. Не се цитира — намръщи се Кристин. — Но се говори за нея. А след това, ето тук, пише: „Долината на клането е мястото, където умряха предците ни“. Да! Да, да!

Кристин посочи друг ред от пергамента и продължи:

— А тук пише, че долината е на един ден път пеша към залязващото слънце, от „мястото за отдаване на почит“.

— Тоест…

— Тук са нарисувани река и долини. А тук има и още една следа. Пише, че мястото за отдаване на почит е наричано още Хълмът на корема. Това е!

Умът на Роб отказа да работи. Чувстваше се толкова уморен и така напрегнат заради Лизи. Той погледна Кристин, но нейното изражение беше точно обратното на неговото. Тя преливаше от енергия и нетърпение.

— Хълмът на корема! Сети се! — изгледа го тя.

Роб поклати глава, като се чувстваше пълен идиот.

— Това е буквалният превод на турското… Гьобекли Тепе.

Сякаш светкавица проряза мозъка на Роб.

На другия край на поляната полицаите явно приключваха разговора и си стискаха ръцете.

— Така — продължи Кристин. — Според този пергамент Долината на клането е на един ден път пеша от Гьобекли Тепе, като се върви към залеза. И черепът е оттам. Предполагам, че там ще намерим и много други като него. Трябва ние да сме активната страна и да мислим с няколко хода напред. Трябва да подчиним Клонкъри. Трябва да го принудим да освободи Лизи жива и здрава. Ако разкрием тайната, скрита в Черната книга и съдържаща се в черепа и пергамента, ако копаем в Долината на клането и разберем истината зад всичко това, ще разполагаме с коз. Защото тайната се крие в тази долина. А Клонкъри настоява за точно тази тайна. Тайната, която е била разкрита на Джерусалем Уейли и която е съсипала живота му. Тайната, която Клонкъри иска да остане скрита завинаги. Ако искаме да имаме власт над Клонкъри, трябва да го подминем, да разкопаем долината, да открием тайната и да го заплашим, че ще разкрием загадката пред целия свят, ако не ни върне Лизи. Ето така ще спечелим.

Полицаите вървяха към тях, а спорът им явно беше приключил.

Роб стисна ръцете на Сали и на Кристин.

— Добре. Да го направим — прошепна той. — Двамата с Кристин ще отлетим за Шанлъурфа незабавно. Ще тръгнем сами и ще изкопаем тази тайна.

— И няма да казваме на полицията — додаде Кристин.

Роб се обърна към Сали.

— Сигурна ли си, Сали? Искам да ми кажеш, че си съгласна с плана.

— Ще… ще ти повярвам, Роб Лътрел — изгледа го тя. Очите й бяха пълни със сълзи, но Сали се овладя. — Ще ти се доверя да върнеш дъщеря ни. Така че — да. Моля те, направи го. Моля те, моля те. Само върни Лизи!

Форестър се приближи към тях, като потриваше длани.

— Да се разбързаме и да тръгваме за летището, а? Трябва да говоря с министерството. Ще окажем натиск, обещавам.

Роб кимна. Зад инспектора се издигаше мрачният сив силует на „Нюмън Хаус“. За секунда Роб си представи как е изглеждала сградата, когато Игън и Уейли са вдигали буйните си празненства под мъждивата светлина на маслените лампи и как високите млади мъже са се смеели и са крещели, докато са подпалвали живи, прогизнали от уиски котки.