Тайната на сътворението

17

Роб и Кристин се върнаха в нейния квартал и паркираха рязко на ъгъла на улицата. Докато французойката слизаше от колата, Роб се огледа наляво и надясно. В дъното на улицата имаше джамия, минаретата й бяха тънки и високи, целите окъпани в яркозелената светлина на прожектори. Надолу по тротоара двама мустакати мъже в костюми спореха край спряло голямо черно беемве. Те огледаха за кратко Роб и Кристин и подновиха ожесточената си размяна на реплики.

Кристин въведе Роб в прашния коридор на модерния блок. Асансьорът беше зает или може би не работеше, затова двамата изкачиха пеша стълбите до третия етаж. Апартаментът беше голям, просторен и светъл, без почти никакви мебели. Книгите бяха натрупани на купчини направо върху лакираното дюшеме, а едната стена беше от горе до долу в лавици с още стотици томове. В единия край на дневната имаше голямо метално бюро и кожен диван. В другия ъгъл стоеше плетен стол.

— Не обичам да се затрупвам с вещи. Къщата е просто място, което обитаваш.

— Това звучи като казано от Льо Корбюзие.

Кристин се усмихна и кимна. Роб също се усмихна. Апартаментът му харесваше. Приличаше много на самата Кристин — изчистен, елегантен и интелектуален. На стената имаше голяма и мистериозна фотография на някаква много странна кула. Беше построена от златистооранжеви тухли, наоколо имаше разпилени руини, а зад тях се ширеше пустиня.

Двамата седнаха един до друг на дивана, Кристин отново извади бележника и започна пак да прелиства изписаните с нечетлив почерк страници.

— И какво за тази дива пшеница? — прекъсна я Роб.

Кристин обаче не го слушаше, а беше вдигнала тефтера много близо до лицето си.

— Тази карта… — промърмори тя като че на себе си — и тези числа… и това тук… Ора Келер. Хм… може би…

Роб чакаше отговор, но такъв не последва. В стаята се усещаше ветрец, прозорците към улицата бяха отворени и гласовете отвън се долавяха. Роб стана, отиде до прозореца и погледна надолу.

Мустакатите типове все още се мотаеха навън, но сега стояха точно под блока на Кристин. Друг мъж с черно поларено горнище гледаше през витрината на сградата отсреща, беше шоурум на мотори „Хонда“. Роб се надвеси от прозореца и двамата мустакати вдигнаха глави. Гледаха го, без да кажат и дума. Човекът от другата страна на улицата също не откъсваше поглед от Роб. Трима души се бяха вторачили в него и той се зачуди дали това не вещае опасност, но в крайна сметка реши, че го гони параноя. Не можеше да ги следи цяла Шанлъурфа, тези хора отвън бяха… просто хора. Роб сметна, че всичко е съвпадение, дръпна се от прозореца и се огледа из стаята.

Може би някоя от многото книги по рафтовете щеше да се окаже от полза. Журналистът плъзна пръст по гръбчетата на томовете и се зачете в заглавията. „Сирийските епипалеолитни…“, „Съвременен електронен микроанализ…“, „Доколумбова антропофагия…“. Е, това определено не бяха бестселъри. Най-сетне намери нещо по-разбираемо — „Енциклопедия на археологията“. Измъкна я, отвори направо на индекса и откри каквото му беше нужно: „дива пшеница, стр. 97“.

Нощният ветрец облъхваше стаята, Кристин се беше задълбочила в четене на бележника и Роб прегледа набързо статията.

Оказа се, че дивата пшеница всъщност е вид трева, която според книгата расте натурално в югоизточната част на Анадола. На страницата имаше карта и на нея се виждаше, че това е областта точно около Шанлъурфа. Всъщност това растение не се срещаше почти никъде другаде. Роб продължи да чете.

Дивата пшеница, пишеше в енциклопедията, е вид тревисто растение, характерно за хълмистите области и предпланините. Като вид е с основно значение за първото земеделие и за прехода на хората от ловци събирачи към обработването на земята. Заедно с фарото най-вероятно е „първата одомашнена от човека култура“. А първите следи от одомашняване са също от източната част на Анадола, точно около Шанлъурфа.

Страницата го прехвърли към друга статия за произхода на земеделието. Ако се съди по дивата пшеница, този въпрос беше важен за разгадаването на мистерията около Гьобекли, затова Роб прегледа набързо и следващите редове. Одомашняване, прасета и пилета, кучета, добитък, пшеница… последният параграф прикова погледа му.

Роб се сети за мъничкото стръкче пшеница и продължи да чете.

Накрая статията заключаваше:

Роб затвори книгата. Хладният, навяващ черни мисли вятър откъм пустинята се беше усилил и се чуваше как пердетата шумолят. Роб върна книгата на мястото й и затвори очи за миг. Беше уморен и му се щеше да легне и да заспи, унесен от бриза. Полъхът беше лек и галещ.

— Робърт! — Кристин щателно изследваше последната страница от бележника.

— Какво?

— Виж тези числа. Нали си журналист, може да разбереш нещо, да ги разшифроваш. Какво мислиш?

Роб седна до Кристин и погледна последната страница от записките. Имаше нещо като карта. Една крива линия се разделяше на четири и така приличаше на река. Или на четири реки. Другите черти сякаш очертаваха планини. Или море? По-скоро бяха планини, защото имаше и нещо, което сякаш беше дърво. А отстрани и някакво животно. Кон или прасе. Брайтнер определено не можеше да мине за Рембранд. Роб се надвеси над листа. Числата бяха странни. На едната страница имаше съвсем обикновена колонка цифри, но много от тях се повтаряха и на картата. В горния край на листа имаше нарисуван компас, а до стрелката за „изток“ беше написано 28. До една от вълнообразните линии имаше 211, а до дървото личеше 29. Имаше и още — 61, 62, срещаха се и по-големи числа като 1011 и 1132. А последният ред беше за Ора Келер. След това нямаше нито цифри, нито каквото и да било друго. Записките свършваха непоследователно на средата на страницата.

Какво ли значеше това? Роб се загледа в числата и започна да ги събира наум, но скоро престана, защото нямаше никакъв смисъл. Може би бяха свързани с разкопките и представляваха някакъв код на находките, а пък картинките сочеха местата, където бяха намерени. Роб вече беше обмислил теорията, че това е карта на Гьобекли, звучеше толкова логично. Но не се връзваше, тъй като до Гьобекли имаше само една река — Ефрат, която на всичкото отгоре минаваше на поне 50 километра от разкопките. А и на картата нямаше никакъв символ за Гьобекли, не беше показан нито един от мегалитите.

Роб осъзна, че мисли усилено вече няколко минути, а Кристин го гледа.

— Добре ли си?

— Заинтригуван съм — усмихна се Роб. — Силно заинтригуван.

— Нали? Като пъзел е.

— Чудех се дали тези числа не означават находки и разни неща, които сте намерили на Гьобекли. Спомням си, че някои от торбичките, в които слагахте върхове на стрели и други подобни, бяха номерирани.

— Не. Идеята е добра, но не е това. Находките се номерират, когато отидат в хранилищата на музея. И заедно с числата има и букви.

Роб усети, че я е разочаровал.

— Е, добре. Беше само предположение.

— Теорията е хубава, макар и да е погрешна.

Роб се прозя отново. Беше свършил достатъчно неща за деня.

— Имаш ли нещо за пиене?

Простият въпрос накара Кристин да подскочи.

— Боже мой! — изправи се тя. — Толкова съжалявам. Не съм особено гостоприемна. Искаш ли уиски?

— Би било чудесно.

— Малцово?

— Още по-добре.

Той я гледаше как отива към кухнята. След малко тя излезе с поднос, върху който имаше купа с лед, две чаши от дебело стъкло, бутилка минерална вода и висока бутилка скоч. Кристин остави чашите на масата, отвори бутилката „Гленливет“ и наля по сериозна доза. Кафеникавият алкохол проблясваше под светлината на лампата.

— Лед?

— Вода.

— Типично по английски.

Тя доля в чашата малко минерална вода, подаде питието на Роб и седна до него. Чашата беше студена, сякаш също е била държана в хладилника. Роб все още долавяше гласовете на хората отвън. Спореха вече цял час, но за какво? Той въздъхна и притисна студеното стъкло до челото си.

— Уморен ли си?

— Да. Ти не си ли?

— И аз съм уморена — призна тя и замълча. — Искаш ли да останеш да спиш тук? Диванът е много удобен.

Роб се замисли и се сети за мустакатите мъже отвън и за тъмните им фигури до входа. Внезапно почувства силно желание да не остава сам, а и определено не му се вървеше близо километър до хотела.

— Да, бих останал, ако няма да е проблем.

— Разбира се, че няма да е.

Кристин бързо глътна уискито си и отиде да донесе възглавници, чаршафи и завивки.

Роб беше толкова уморен, че заспа в мига, в който Кристин угаси лампата. Заспа и засънува числа, после в съня му се появи Брайтнер заедно с някакво куче. Черно куче, тичащо по пътека под горещото слънце. Куче. Лице.

Куче.

Сънят му беше прекъснат внезапно от силен бумтеж. Той се сепна. Скочи от дивана и установи, че е светло. Колко ли дълго беше спал и какви бяха тези гърмежи? Все още замаян, погледна часовника — беше 9 часът сутринта. Апартаментът беше тих, но откъде се чуваха тези гърмежи?

Той се спусна към прозореца.