Тайната на сътворението

38

Роб седеше в офиса на инспектор Форестър в Скотланд Ярд. Прозорецът беше отворен и хладният ветрец нахлуваше вътре. Беше необикновено студен, дъждовен и облачен ден за сезона. Роб мислеше за дъщеря си и се бореше с гнева и отчаянието.

Но гневът и отчаянието му бяха много силни. Роб имаше чувството, че е нагазил до кръста в бурна река. Всеки момент можеше да се подхлъзне, да падне и да бъде повлечен от емоциите си. И тогава нямаше да има спасение, приливът щеше да го удави като цунами. Роб трябваше да се концентрира максимално, за да запази ума си трезв.

Разказа на полицаите всичко, което знаеше за йезидитите и Черната книга. Помощникът на Форестър, младият Бойер, си водеше записки, а Форестър гледаше сериозно и неотстъпно право в журналиста. Когато Роб завърши разказа си, инспекторът въздъхна и се завъртя в стола си.

— Напълно ясно е кога и как са ги отвлекли.

Бойер кимна.

— Ясно ли е? — навъсено запита Роб.

Той беше разбрал, че дъщеря му е отвлечена, едва преди няколко часа, тъкмо беше кацнал в Лондон от Истанбул. Побърза да отиде направо в къщата на бившата си съпруга, а след това пристигна директно при тези двама полицаи. Не беше имал време да мисли как беше станало всичко.

— Явно Клонкъри е прочел статията ви в „Таймс“ преди няколко дни — поясни полицаят.

— Предполагам… — В устата на Роб думите сякаш съхнеха и губеха смисъла си. Всичко му се струваше изсъхнало и лишено от смисъл. Спомни си, че Кристин му беше казвала, че асирийците наричали ада „Пустинята на терзанието“.

Точно там беше, в пустинята на терзанието.

— Те очевидно са смятали, че вие, мистър Лътрел, знаете нещо за Черната книга — продължаваше да говори полицаят. — Затова са ви проучили. Потърсили са името ви в „Гугъл“ и са открили адреса на бившата ви съпруга. Това е и вашият стар дом, нали така? На този адрес сте регистриран като гласоподавател, нали?

— Да, никога не съм го променял.

— Значи за тях е било лесно. Наблюдавали са къщата няколко дни. Просто са чакали и са гледали.

— И когато Кристин се е появила… — промърмори Роб.

— Тя дори ги е улеснила — намеси се Бойер. — Няма съмнение, че и трите са отишли до Кеймбридж, а бандата ги е проследила. След това вашата приятелка откарва дъщеря ви в отдалечена къща за цял следобед. Възможно най-лошото място.

— Вече може и да са знаели за Де Сейвъри — добави Форестър. — Той е автор на бестселъри, написал е книги както за жертвоприношенията, така и за „Клуба на адския огън“. Клонкъри сигурно ги е чел. Или го е гледал по телевизията.

— Но тогава… — Роб все още се носеше по мътните вълни на емоциите си. — Те сигурно са чакали с часове. И след това изведнъж са се втурнали в къщата.

Внезапно нещо в Роб се прекърши.

— Тя ще умре, нали? Дъщеря ми ще умре, нали? Тези хора убиват всички.

Форестър потръпна и поклати глава.

— Не. Съвсем не е така… Не можем да сме сигурни, че нещо подобно…

— О, я стига! — прекъсна го Роб.

— Но, моля ви…

— Не! — Роб вече почти викаше. Беше се изправил и гледаше надолу към полицая. — Как може да говорите така! „Не можем да сме сигурно, че нещо…“ По дяволите, детективе, вие нямате никаква представа какво е това. Дъщеря ми е отвлечена от някакви смахнати убийци, ще загубя единственото си дете!

Бойер махна умиротворително към Роб да седне и да се успокои. Журналистът си пое бавно дъх, задържа го и издиша също така бавно. Знаеше, че прави глупава сцена, но не му пукаше ни най-малко. Трябваше да изпусне парата, не можеше да сдържа всичко в себе си. Няколко секунди Роб просто стоя прав, а от гняв всичко пред очите му се мержелееше. Най-накрая седна.

Инспектор Форестър продължи с възможно най-спокойния си тон.

— Знаем, че в момента ви е много трудно да си дадете сметка, но доколкото ни е известно, бандата не е наранила нито дъщеря ви, нито Кристин Майер.

Роб кимна тъжно и не каза нищо. Просто мълчеше, защото нямаше доверие сам на себе си какво ще стане, ако си отвори устата.

Полицаят започна да излага нещата логично.

— На местопрестъплението не открихме друга кръв, освен тази на Де Сейвъри. При всеки друг от ударите си бандата е убивала, както и вие отбелязахте, без никакво колебание. Но този път не са постъпили така. Отвлекли са хора. Защо ли? Защото искат да стигнат до вас.

Водовъртежът на гнева в съзнанието на Роб започна да отслабва. Той погледна Форестър с внимание и едва ли не с надежда. Да, в думите на детектива наистина имаше логика, доста ясна при това. Роб искаше да повярва и да се довери на този тип.

— В края на статията ви има имейл адрес, нали? — попита Форестър.

— Да — потвърди Роб. — Това е обичайна практика. Имейл адрес от „Таймс“.

Бойер отново пишеше в тефтера си.

— Според мен Джейми Клонкъри ще се свърже с вас — заключи Форестър. — При това скоро. Той отчаяно силно иска Черната книга.

— И ако се свърже с мен? Какво, по дяволите, да правя?

— Ще ми се обадите незабавно. Ето номера на мобилния ми телефон. — Полицаят подаде визитката си. — Трябва да ги подведем, да убедим бандата, че Черната книга е у вас, че имате материали от йезидитите.

— Дори при положение че нямам нищо подобно? — обърка се Роб.

— Те не го знаят. Ако им втълпим, че наистина имате каквото те търсят, това ще ни даде малко време. Ценно време, в което да хванем Клонкъри.

Роб се загледа зад Форестър. Детективът беше с риза с къс ръкав и над рамото му се виждаше прозорецът. Роб се замисли за стотиците полицаи, които работят в тази сграда. Десетки от тях бяха ангажирани с този случай и сигурно можеха да намерят шайката убийци. Цялата преса гърмеше, навсякъде се пишеше за кръв и жестокост. Роб искаше да иде в общата зала и да изкрещи: „Хванете ги! Вършете си работата! Хванете тези шибаняци! Толкова ли е трудно!“.

— Къде смятате, че са? — запита Роб вместо това.

— Имаме няколко следи — отвърна Бойер. — Първата е италианецът. Казва се Лука Марзинели и има разрешително за пилот на самолет. Може би използват частни самолети, за да влизат и излизат от страната. Собствени самолети.

— Но те са просто хлапаци…

— Не са просто хлапаци — поклати глава Форестър. — Поне не са средностатистически хлапаци. Това са богати деца. Марзинели е сирак, но е наследник на цяло състояние от текстилен бизнес в Милано. Невероятно богат е. Смятаме, че друг от членовете на бандата е син на съмнителен фондов мениджър от Кънектикът. Тези момчета имат попечителски фондове, лични състояния и банкови сметки в Джърси. Могат да си купят нова кола просто ей така.

Форестър щракна с пръсти, за да подсили ефекта от думите си.

— В източната част на страната, особено в Норфък, Съфък, Кеймбриджшър и Есекс има много стари американски самолетни писти. Останали са от войната. Може да са извели дъщеря ви от страната със самолет. Едно от очевидните места, където биха могли да се крият, е Италия, заради връзките на Марзинели. Той самият има имение близо до италианските езера. Семейството на Клонкъри пък живее в Пикардия. Тях също ги наблюдаваме. Френската и италианската полиция ни съдействат и работим максимално бързо.

Роб се прозя. Това беше прозявка от безсилие и горчивина, не от умора. Беше прозявка от огромния прилив на адреналин. Беше жаден, уморен, но кипеше от енергия и ярост. Двете жени, които обичаше най-много, Лизи и Кристин, бяха отвлечени и сега страдаха, пищяха и бяха изгубени в Пустинята на терзанието. Не можеше да понесе тази мисъл.

Роб стана от стола си.

— Окей, инспекторе, ще проверявам имейлите си редовно.

— Добре. И, мистър Лътрел, може да ми се обаждате по всяко време. И пет часа сутринта да е, няма значение.

Очите на полицая за момент сякаш се замъглиха.

— Роб, имам известна представа през какъв ад минаваш в момента. Повярвай ми. — Той се изкашля и продължи: — Клонкъри е арогантен младеж, също така е и психопат. Смята, че е по-умен от всички останали. Хора като него не могат да устоят на изкушението да се подиграват на полицията колко са умни. И точно заради това накрая ги хващат.

Форестър стисна ръката на Роб. В жеста се усещаше твърдост и Роб разбра, че това вече е извън професионалното задължение да се внушава сигурност. Това ръкостискане беше израз на съпричастност. А и в погледа на полицая се долавяше и нещо друго. В очите му се четеше някаква далечна мъка, дори болка.

Роб благодари, после излезе от кабинета и напусна сградата. Стигна до спирката като зомби, след това хвана автобуса и се прибра в малкия си апартамент в Айлингтън. Пътуването беше жестоко и потискащо. Накъдето и да обърнеше глава, виждаше деца, момиченца, увлечени в игра с приятелите си, подскачащи по тротоара и дърпащи майките си за ръка. Роб искаше да не ги изпуска от поглед, да ги гледа постоянно. Кой знае, можеше да види Лизи, макар и ясно да съзнаваше, че такава надежда е налудничава. Но в същото време искаше и да се извърне, да не гледа децата, защото му напомняха за Лизи. Роб си спомни как миришеше косата й след баня, като беше бебе, видя отново пронизващо сините й очи и вълната на агонията го заля отново. Мъката беше ужасна, беше му толкова тежко, че сякаш костите му се чупеха.

Когато се върна в апартамента, не обърна никакво внимание нито на неразопакования багаж, нито на вкисналото мляко върху плота в кухнята. Първата му работа беше да извади лаптопа, да го включи и да си провери имейлите.

Нищо. Провери отново, като опресни екрана, но пак нищо.

Взе душ, започна да се облича, но спря. Отвори единия си куфар и започна да вади дрехите от вътре, но заряза и това. Опита се да не мисли за Лизи, но не успя. Беше напрегнат и вбесен. Но единственото, което можеше да прави, беше да стои и да проверява електронната си поща с абсурдна упоритост.

Бос и без да си е облякъл ризата, Роб отново отиде до компютъра и отвори мейла. Видя, че има ново писмо, и подскочи. Беше изпратено преди десет минути и беше от Джейми Клонкъри.

Заглавието беше „Дъщеря ти“ и Роб го гледаше със страх и надежда. Дали писмото нямаше да е само ужасна снимка на трупа й? Изгорена до смърт или обезглавена. Нима детето му вече беше мъртво и погребано или, напротив, писмото щеше да му разкрие, че Лизи е добре.

Напрежението и безпокойството бяха непоносими. Като се потеше обилно, Роб отвори писмото. Нямаше снимка, само текст и започваше достатъчно ясно.

Роб искаше да хване лаптопа и да го строши в стената, но вместо това продължи да чете. До края на писмото имаше още много.

Роб остана втренчен в писмото. Само психопат можеше да излее толкова расистка помия, беше шокиращо. Беше пълна лудост. Но може би текстът съдържаше следи.

Роб препречете имейла още два пъти. След това вдигна телефона и се обади на детектив Форестър.