Тайната на сътворението

45

Видеовръзката се замъгли и угасна. Сали отново се беше свила на дивана и плачеше тихо. Роб отиде до нея и я прегърна през раменете.

Кристин се овладя първа. Тя избърса очите си и каза:

— Така, знаем, че е в Урфа. Това означава, че Клонкъри е мислел по същите логически пътища като… — Тя въздъхна дълбоко. — Като бедната Изобел.

— Имаш предвид теорията на Остин Леърд? — запита Роб.

— Точно така. Какво друго? Клонкъри трябва да е стигнал до същото заключение за Книгата. Затова предполагам, че е отлетял за Кюрдистан с Лизи с частен самолет.

— Да — кимна Форестър. — Може да го е правил от месеци. С фалшиво име и т.н. Ще се свържем с турския въздушен контрол.

— Не знаете какво е в Кюрдистан! — поклати глава Роб. — Ако Клонкъри е достатъчно умен, а той е, е можел да се приземява почти незабелязан. В някои райони турците почти нямат контрол. А разбира се, би могъл да лети до иракската част на Кюрдистан и после да пресича границата. Това е огромна област, на практика без закони. Не е като Съфък.

— Тогава какво да направим? — притисна умоляващо дланите си Сали.

— Ще търсим тук. Ще търсим в Ирландия — отвърна Кристин.

— Моля?

— Черната книга не е в Урфа. Мисля, че бедната Изобел е грешала. Смятам, че Книгата е още тук.

Полицаите се спогледаха, а Роб се намръщи.

— Как така?

— През онези няколко дни в гардероба имах достатъчно време да мисля за Книгата. Знам историята на Леърд. Но смятам, че той просто е плащал на йезидитите с пари и заради това се е върнал. Затова мисля, че това е задънена улица.

— Къде тогава е Книгата?

— Да излезем навън — каза Кристин. — Имам нужда от свеж въздух, за да премисля нещата. Дайте ми само няколко минутки.

Всички с готовност се измъкнаха от офиса, хванаха асансьора до приземния етаж и излязоха навън в топлия летен ден. Небето над Дъблин беше синкаво и бледо, от реката се носеше лек бриз. Туристите гледаха един стар кораб, закотвен на пристанището. Половината тротоар беше блокиран от странни статуи на слаби хора. Цялата група тръгна бавно край кея.

— Мемориал на Големия глад — посочи статуите Дули. — Умиращите от град хора са се редели на опашки пред тези докове и са чакали кораби за Ню Йорк.

Той се обърна и махна към подредените пред кея нови офис сгради и блесналите под слънцето стъклени преддверия.

— Всичко това е било бордеи, пристани и ужасяващи съборетини. Тук е бил Монто, старият квартал на червените фенери. Тук Джеймс Джойс е ходил по проститутки. — Дули млъкна за малко и добави: — Сега има модни кафенета и фюжън бистро ресторанти.

— Всичко е променено, напълно променено… — промърмори Кристин. След това потъна в пълно мълчание.

Роб я погледна и веднага разбра, че тя знае нещо. Брилянтният й ум беше попаднал на следа.

Спряха се до един разкошен нов пешеходен мост и се загледаха в сивите води на реката, носещи се забързано към Ирландско море.

Кристин помоли Форестър да й каже отново думата, която Де Сейвъри беше написал точно преди да умре.

— Инка.

— Инка? — озадачи се Роб.

— Да, пише се както се и произнася. И-Н-К-А.

Групата се умълча. Над главите им кряскаха няколко чайки. Сали зададе въпроса, който всички мислеха.

— Какво, по дяволите, да разбираме под „инка“?

— Нямаме представа. Какво ли не? — отвърна Форестър. — Най-близо до ума е асоциацията с индианското племе в Южна Америка, но връзката с нашия случай остава неясна.

Роб се обърна към Кристин и видя, че по лицето й играе намек за усмивка.

— Джеймс Джойс! — възкликна тя. — Това е! Джеймс Джойс. Това е отговорът.

— Не виждам общото — сбърчи чело Роб.

— За това ми говореше Хюго, това беше последното, което ми каза, преди да нахлуе бандата. Там, в Кеймбриджшър.

Кристин говореше трескаво и вървеше енергично към пешеходния мост.

— Когато видях Де Сейвъри за последен път, той ми каза, че има нова теория относно доказателството на Уейли — Черната книга. И спомена Джойс като част от новата си теория. — Кристин погледна Роб. — А той знаеше, че се опитвам да те накарам да прочетеш „Дъблинчани“ или „Портрет на художника като млад“…

— Без особен успех.

— Така е. Но поне опитах. Докато бях затворена, мислех за теорията на Де Сейвъри. А сега… инка.

Кристин извади молив от чантата си и написа думата върху отворена тетрадка.

Тя погледна листа с думата.

— Инка, инка, инка… Това с индианците в Южна Америка е прекалено очебийно и елементарно. Но е така, защото Де Сейвъри се е опитвал да заблуди убийците си.

— Какво?

— Ако беше написал цялата дума, те са можели да я видят и Клонкъри е щял да се досети. Де Сейвъри не е знаел дали бандитите няма да се върнат. Затова той е написал уж обикновена дума, но такава, която някой е можел да разбере. Може би ти, Роб. Ако някога я беше чувал.

— Все още нищо не разбирам — сви рамене Роб.

— Естествено, че не разбираш. Ти така и не прочете Джойс въпреки моя ентусиазъм! А и трябва много добре да познаваш книгите му. Хюго и аз обичахме да говорим за Джойс. Водехме безкрайни дискусии върху него.

— Добре, но какво означава проклетата „инка“! — прекъсна ги Дули нетърпеливо.

— Нищо не означава. Но има нужда от още само една буква, за да се допълни. Буквата Х. И тогава става… — Кристин надраска още една буква до думата и обърна тетрадката, за да я покаже. — Хинка!

— Това е чудесно, Кристин — въздъхна Роб. — Но какво или кой е „хинка“? И как, по дяволите, това ще помогне на Лизи?

— Това не е често срещана дума. И е доста рядко използвана в литературата, доколкото знам. И точно в това е въпросът, тъй като я има в един откъс от първия шедьовър на Джойс — „Портрет на художника като млад“. Според мен това е сериозна следа. И може много да ни помогне.

Кристин огледа всички.

— Спомнете си, че Джойс е знаел повече за Дъблин от всеки друг. Знаел е всичко — всяка легенда, всяка история, всеки анекдот и ги е изливал в книгите си.

— Добре — каза Роб със съмнение.

— Джойс би знаел всяка тайна и всеки мит относно ирландския „Клуб на адския огън“ и с какво са се занимавали членовете му. — Кристин рязко затвори тетрадката. — Затова предполагам, че онзи пасаж може да ни каже къде да открием това, което ни трябва, за да спасим Лизи.

Кристин се загледа през реката.

— А, ето там, мисля, че има книжарница.

Роб се обърна. Точно зад източения нов пешеходен мост, на другия бряг на буйната Лифи, имаше книжарница от веригата „Ийсънс“.

Петимата прекосиха реката по моста и влязоха вкупом в магазина за изненада на младия продавач. Кристин незабавно отиде до секцията с ирландска класика.

— Ето! — Тя грабна „Портрет на художника като млад“ и трескаво запрелиства страниците. — А ето ги и… страниците, където се споменава „хинка“.

— Прочети ги.

— Откъсът е около средата на книгата. Стивън Дедалус, героят и художникът от заглавието, отива да види преподавателя си, йезуит и декан на факултета по английски език към Университетския колеж в Дъблин. Започват да спорят за филологията. И ето тук е това, което ни интересува. Ето какво казват: „Да се върнем към лампата“, каза той. „Нейното пълнене също не е лесна работа. Маслото трябва да бъде чисто и да наливаме внимателно, за да не прелее; не бива да се налива повече, отколкото побира фунията.“ — Кристин погледна към сериозните изражения на хората около нея. Всички очакваха да чуят отговора. — Чета диалога. Не си мислете, че ще имитирам и акцента. — Тя върна поглед към книгата и продължи да чете: — „Каква фуния?“, запита Стивън. „Фунията, през която се налива маслото в лампата.“ „Но… нима това се нарича фуния?“, каза Стивън. „Не е ли хинка?“9

Кристин замълча. Роб кимна бавно.

— Говорят за фунии. Къде е връзката с „Клуба на адския огън“?

— Пасажът, който ни интересува още по-точно, е страница или две по-нататък.

Кристин прелисти и прегледа страницата.

— Ето го: „Дърветата в парка на университета благоухаеха след падналия дъжд, а от подгизналата земя лъхаше мирис на тлен, който като неуловим аромат на тимиан струеше от безброй сърца, затрупани под гнилите листи… и той знаеше, че щом след миг влезе в мрачното здание на колежа, ще започне да усеща и друг дъх на загнило, което нямаше да иде от Бесния Игън и Уейли Палежа“.

Роб кимна отново, но този път нетърпеливо.

— Чакай, има и още. — Кристин обърна на друга страница и спокойно прочете: — „Твърде късно беше вече за лекцията по френски. Той прекоси фоайето и свърна вляво по коридора, който водеше към аудиторията по физика. Коридорът беше тъмен и тих и все му се струваше, че в него се таи нещо. Защо изпитваше чувството, че го шпионират? Дали защото бе чувал, че по времето на Уейли тук някъде е имало тайна стълба?“ — Кристин затвори книгата.

Всички в книжарницата бяха притихнали.

— Аха! — възкликна Дули.

— Да! — каза Бойер.

— Не може да е толкова очевидно! — намръщи се Сали. — Тайно стълбище. Просто ей така? Защо тогава онези ужасни бандити не са проверили и тук?

— Може би не са чели Джойс — забеляза Форестър.

— Има смисъл — предположи Дули. — Поне исторически. Връзката с Уейли е вярна. На „Сейнт Стивънс Грийн“ има две великолепни големи сгради. И съм сигурен, че едната е построена за Ричард Палежа Уейли.

— Сградата съществува ли все още? — запита Роб.

— Разбира се. Мисля, че Университетският колеж все още я използва дори днес.

Роб се обърна и тръгна към вратата.

— Хайде, момчета, какво чакаме? Моля ви! Имаме само един ден.

След само няколко минути забързан ход стигнаха до голям площад от времето на крал Джордж. Над благородното зелено пространство се бяха надвесили величествени тераси. Градините и ливадите сякаш ги подканяха да се разходят из тях, а слънцето прозираше през листата на дърветата и храстите. За миг Робърт си представи как дъщеря му си играе щастливо в градините. Потисна пронизалата го тъга, но страхът му беше прекалено силен, за да го заглуши.

Старият Университетски колеж се оказа една от най-големите сгради на площада. Елегантен и изчистен, построен от сив портландски камък. Роб се зачуди как може тази внушителна сграда да е свързана с убийствата и покварата на Уейли Палежа и дори още по-лудия му син. На табелата до вратите пишеше „Нюмън Хаус: част от Университетския колеж на Дъблин“.

Дули натисна звънеца, а Роб и Кристин крачеха нервно по тротоара. Сали реши да ги изчака на една от пейките на площада и Форестър нареди на Бойер да остане с нея. Дули проведе някакъв разговор по интеркома, след това съобщи пълния си полицейски чин и вратата се отвори. Антрето зад нея беше почти толкова впечатляващо, колкото и самата сграда отвън — стените бяха покрити с красиви форми от сива и бяла мазилка отново от времето на крал Джордж. Бяха изключителни.

— Леле! — възхити се Дули.

— Да, много се гордеем с това.

Гласът имаше американски акцент от Нова Англия. В другия край на антрето стоеше мъж на средна възраст с хубав костюм. Той тръгна към тях и протегна ръка към Дули.

— Райън Матюсън, директор на „Нюмън Хаус“. Здравейте, инспекторе, и… здравейте…

Всички се представиха, Форестър показа и служебната си значка. Директорът ги въведе в претрупания и разхвърлян кабинет на рецепцията.

— Но, господа полицаи, нахлуването с взлом беше миналата седмица, не знам защо ви пращат чак сега — каза Матюсън.

— Взлом ли? — озадачи се Дули. — Кога? Извинете, не разбирам.

— Не беше нищо важно. Преди няколко дни група хлапета влезли в мазето. Сигурно са били наркомани. Така и не ги хванахме, но бяха съсипали стълбището. Един господ знае защо — сви рамене незаинтересовано директорът. — Но от „Гардата“ пратиха полицай. Вече забравихме за случая. Той видя всички следи и събра всички доказателства…

Роб и Кристин се спогледаха обезсърчени. Но Дули и Форестър явно не падаха духом толкова лесно. Форестър разказа на директора най-важното от историята за Уейли Палежа и за Клонкъри и какво търси той. Роб усети, че Форестър подбира думите си, за да не разкрие твърде много на Матюсън и да го уплаши или обърка. Но дори и при това положение в края на обясненията директорът изглеждаше зашеметен.

— Изключително — смънка той най-накрая. — Значи смятате, че тези хора са търсели тайно стълбище? Споменато в „Портрета“?

— Да — намеси се Кристин. — А това означава, че най-вероятно ние сме закъснели. Ако бандата не е намерила нищо, това означава, че тук просто нищо няма. Да му се не види.

— Всъщност не е имало нужда да нахлуват с взлом — поклати енергично глава директорът. — Можели са просто да дойдат в един от дните, когато сме отворени за посетители.

— Когато сте какво?

— Това не е никаква тайна или загадка. Ни най-малко. Да, тук наистина имаше тайно стълбище, но то беше открито през 1999 г. по време на един голям ремонт. В момента е основното служебно стълбище в задната част на сградата. В наши дни в това няма нищо тайно.

— Значи бандата е търсила на погрешното място? — каза Дули.

— Ами, да — кимна Матюсън. — Така излиза. Каква жестока ирония! Можели са просто да дойдат и да ме попитат къде е тайното стълбище и аз щях да им кажа. Но това, предполагам, не е обичайният начин на действие на тези банди, нали? Не могат да помолят учтиво. Да, да…

— Та, къде са стълбите? — запита Роб.

— Последвайте ме.

Три минути по-късно се озоваха в задната част на сградата и видяха тясно дървено стълбище, което водеше от приземния етаж към нещо като мецанин. Стълбището беше тъмно и зле осветено, а от двете си страни беше опасано с ламперия от тъмен дъб.

Роб се приведе над дървените стъпала и почука по най-долното с кокалчетата на пръстите си. Звукът беше разочароващо солиден, без ни най-малък намек за кухина. Кристин почука по второто стъпало.

— Какво правите? — наведе се към тях директорът с обезпокоено изражение на лицето.

— Помислих си, че ако има нещо скрито, то може да е под тези стъпала — сви рамене Роб. — И ако чукнем на кухо, може би…

— Имате намерение да изкъртите стъпалата?

— Да — потвърди Роб. — Разбира се, какво друго да направим?

— Но това е една от най-ревностно пазените сгради в Дъблин — почервеня от гняв директорът. — Не може просто да дойдете тук с кози крак в ръка и да я разкъртите до основи. Съжалявам, разбирам, че сте в затруднено положение, но…

Роб се намръщи и седна на стълбите, като се опитваше да укроти гнева си. Форестър поговори малко с Дули насаме и след това ирландецът се обърна към Матюсън.

— Знаете ли, струва ми се, че малко боя няма да е излишна на това стълбище.

— Моля?

— Стълбището. Малко е спартанско. Трябва да се пипне тук-там.

— Е, ние, разбира се, нямахме достатъчно пари, за да довършим всичко — въздъхна директорът. — Мазилката в антрето глътна почти всичките средства.

— Но ние имаме.

— Какво имате?

— „Гардата“ разполага с пари. Ако се наложи да счупим няколко стъпала в процеса на напълно законно разследване, разбира се, че ще обезщетим вашия колеж за нанесените щети. — Дули потупа Матюсън по гърба. — И струва ми се, ще разберете, че полицейските обезщетения могат да бъдат много щедри.

— Достатъчно щедри, за да се ремонтира и боядиса едно стълбище? — насили се да се усмихне Матюсън. — И може би дори една или две класни стаи?

— О, да, така смятам.

Усмивката на директора стана по-широка и той изглеждаше неимоверно облекчен.

— Добре, мисля, че бих могъл да обясня това на попечителите. Така, да започваме. — Матюсън спря и се замисли. — Макар че не съм сигурен, че търсим на точното място.

— Имате ли други идеи?

— Просто предположение… бегла догадка.

— Кажете ни я!

— Ами… Винаги съм си мислел… — Той погледна нагоре към края на стълбището. — Понякога съм се чудил защо това малко стълбище се обръща точно на върха? Ето там, виждате ли чупката най-отгоре? Няма видима архитектурна причина. Но това може да е доста неприятно, ако носите много книги. Може да се препънете, толкова е тъмно. Точно тази Коледа един студент си счупи глезена на това място.

Роб вече тичаше нагоре по стълбището, а Кристин го последва на секундата. Стъпалата наистина свиваха в обратната посока. Отиваха до стена, облицована с ламперия, а след това внезапно кривваха рязко вляво. Роб се взря в дървената облицовка и почука. Кънтеше на кухо.

Всички се спогледаха. Матюсън се беше изчервил видимо.

— Изключително! Предполагам, че трябва да махнем ламперията и да погледнем отзад. В мазето има длето и фенер, сега ще отида да ги донеса…

— Зарежи ги!

Роб бръкна в джоба си, извади швейцарско армейско ножче и отвори най-здравото острие.

Кристин, Дули, Форестър и Матюсън се смълчаха, а Роб заби ножа право в облицовката. Острието с лекота проби дървото, панелът се оказа много тънък, почти като фалшив. Роб завъртя ножа, за да разшири отвора, натисна надолу и дървото започна да се цепи. Форестър се пресегна, хвана ъгъла на дървения квадрат и двамата мъже успяха да смъкнат от рамката цялото почти метър широко парче.

Зад него имаше дълбока ниша, а от тъмната й вътрешност се носеше мирис на мухъл и плесен. Роб се надвеси над нея и започна да търси опипом.

— Господи! Толкова е тъмно, нищо не виждам, нищо не виждам…

Кристин извади мобилния си телефон, включи дисплея и насочи мъждивата светлина над рамото на Роб към дълбините на нишата.

Роб и Форестър застинаха вторачени и не пророниха и звук. Дули изруга звучно. Кристин закри устата си с длан.

В дъното на нишата, покрита със стари паяжини и сива прах, лежеше голяма и доста очукана кожена кутия.