Тайната на сътворението

39

Инспекторът говореше по телефона и се опитваше да си уреди среща с Джанис Едуардс. Искаше да я пита за мнението й по случая Клонкъри, тъй като тя беше експерт по еволюционна психология и беше автор на дебели книги по темата. Всички се бяха приели много добре от аудиторията.

Секретарката на терапевтката се чудеше как да отмени срещата. Първо каза на Форестър, че Джанис е много заета и единствената възможност да му отдели време през тази седмица е само утре сутринта, когато щяла да ходи до Кралския колеж по хирургия за годишната среща на Борда на колежа.

— Това е чудесно. Тогава ще се видим там.

— Ще й оставя съобщение — въздъхна примирено секретарката.

На следващата сутрин Форестър взе метрото до Холбърн и изчака в коридора с колоните. Джанис пристигна и го въведе в големия, лъскав, построен от метал и стъкло музей на колежа, тъй като бил „добро място за разговори“.

Музеят беше впечатляващ. Истински лабиринт от огромни стъклени лавици, затрупани с буркани и експонати.

— Наричат това „кристалната галерия“ — каза Джанис, като посочи с широк жест блестящите лавици с дисекциите. — Всичко беше обновено преди две години. Много сме горди с него. Струва милиони.

Форестър кимна учтиво.

— А това е един от любимите ми експонати — продължи психоложката. — Виж. Запазеното гърло на самоубиец. Този човек е прерязал гърлото си сам. Ето, вижда се как ножът е минал през плътта. Хънтър правеше брилянтни дисекции.

Джанис се усмихна на Форестър.

— Така, докъде бяхме стигнали, Марк?

— Смяташ ли, че има ген на убийството?

— Не — поклати глава тя.

— Никакъв?

— Поне не и само един ген. Но може би има такъв генен клъстер. Да, не виждам защо да е невъзможно. Но не можем да твърдим нещо подобно със сигурност. Това все още е много млада наука.

— Ясно.

— Едва сме започнали да разгадаваме генетиката. Например забелязал ли си как са свързани хомосексуалността и по-високата интелигентност?

— Свързани ли са?

— Да — усмихна се тя. — Хората с хомосексуална нагласа имат коефициент на интелигентност с около 10 точки по-висок от средния. Очевидно тук роля играе някакъв генетичен елемент. Генен клъстер. Но не можем да бъдем ни най-малко сигурни за механиката на проявлението.

Форестър кимна. Гледаше към рафт с животински експонати. Стъкленици с риби паразити, имаше и един посивял стомах на лебед.

— Що се отнася до унаследяването на склонността към убийство… — продължи Джанис. — Ами, зависи как гените си взаимодействат. Както един с друг, така и с околната среда. Някой, който носи това в гените си, може да живее напълно нормално, ако склонността му към убийство не бъде провокирана по някакъв начин.

— Но тогава… — обърка се Форестър. — Тогава вие смятате, че човекоубийството може да бъде наследено?

— Да вземем за пример музикалните способности. Те, изглежда, се унаследяват частично. Виж рода на Бах. В няколко негови поколения има брилянтни композитори. Разбира се, социалната среда и битът имат своята роля, но и гените също участват. Така че, щом нещо толкова сложно като музикалното композиране може да бъде унаследено, защо да не може да бъде унаследен и един сравнително примитивен импулс като убийството?

— А човешките жертвоприношения? Може ли да се наследи желанието да извършваш човешки жертвоприношения?

— За това не съм сигурна — сбърчи чело Джанис. — Доста необичайна концепция. Какво имаш предвид?

Форестър нахвърли историята на рода Клонкъри. Разказа за аристократичното му семейство с дълга традиция във военното изкуство, за това как някои от неговите членове изливали агресията си в доста цинични и кървави действия, доближаващи се до човешкото жертвоприношение.

— Джейми Клонкъри е продукт точно на такива прародители — продължи полицаят. — Той е убиец, който може да пожертва всеки без чувство на вина или основателен мотив. Още по-странното е, че семейството явно доста се интересува от исторически находки на човешки жертвоприношения. Къщата им се намира близо до най-големия жертвен гроб във Франция, а около нея има и бойни полета от Първата световна война. Точно тези места са били окъпани в кръв от генерал Клонкъри, един от предците на Джейми.

Джанис кимна замислено.

— Интересно. В същото време е известно, че убийците често се връщат на местопрестъплението, нали така? Но поведението на това семейство е странно. Защо живеят точно там, близо до бойните полета? Може би е само съвпадение. Може би по този начин почитат прародителите си. По този въпрос ще трябва да разпиташ някой антрополог.

Тя продължи да върви из кристалната галерия. Две момичета седяха на пода със свити крака и рисуваха върху големи листове. На пода до тях имаше бурканчета с бои. Форестър предположи, че са студенти по изобразително изкуство. Едно от момичетата беше китайка и съсредоточено присвиваше очи пред експонат от пет човешки зародиша. Бяха близнаци, но деформирани.

Джанис Едуардс се обърна към Форестър.

— На мен, честно казано, това ми изглежда като унаследена психоза със склонност към убийство, която в определени случаи най-вероятно се изразява с жертвоприношения.

— Какво означава това?

— Смятам, че психоза, която предразполага към изключително насилие, може да бъде наследена. Но как би оцеляла тази кръвна линия, ако следваме теорията на Дарвин? Исторически погледнато, склонността към насилие и жестокост невинаги е лошо нещо. Ако кръвожадността и бруталността се канализират, те могат да се окажат качества, които помагат при адаптацията.

— Как?

— Ако, да речем, в семейството съществува военна традиция, най-агресивните му членове или потомци биха могли да постъпят директно в армията. А там тяхната склонност към насилие и убийство би била плюс.

Двамата продължиха да вървят и минаха край студентите. Експозицията продължаваше с още рафтове със зародиши, които демонстрираха развитието на плода от четвъртата седмица до деветия месец. Всички ембриони бяха удивително добре запазени и сякаш се носеха в безтегловност в стъклениците си с прозрачна течност. Приличаха на малки извънземни при нулева гравитация. Израженията им имаха човешки черти още от първите месеци в утробата. По лицата бяха изписани гримаси, а някои сякаш викаха. Безмълвно.

Форестър се изкашля и погледна бележника си.

— А, Джанис, възможно ли е тези младежи да носят в гените си склонност към убийство и садизъм, но досега тя да не се е проявявала. Заради, да кажем, имперската политика на Британия и всичките войни, които сме водили?

— Много е възможно. Но в наши дни подобна генетична обусловеност би довела до проблеми. В ерата на забраните за пушене и умните бомби натрупаната агресия не намира излаз. Ако въобще убиваме, убиваме на разстояние, с натискането на бутон. А ето че се появява Джейми Клонкъри, който е може би това, което наричаме „генетична звезда“. Носи садистичните гени на предците си, но проявени по възможно най-жестокия начин. Как би могъл да разгърне таланта си по друг начин, а не чрез убийства? Разбирам дилемата му, дано не звуча твърде коравосърдечно.

Форестър се загледа в половин човешки мозък, съхранен в поредната стъкленица с течност. Приличаше на спаружен карфиол. На етикета пишеше, че мозъкът е принадлежал на Чарлс Бабидж, „изобретателя на компютъра“.

— А склонността към жертвоприношения? Сигурна ли сте, че това не може да се наследи като характерна черта?

— Може би в древните времена този генен клъстер би довел до принасяне на хора в жертва, но само в религиозно общество, което има изградени традиции и структури към подобни актове.

Форестър обмисли тези думи за момент. След това извади от джоба си лист хартия, беше разпечатка на имейла от Клонкъри до Роб Лътрел. Показа го на Джанис, която му хвърли бърз поглед.

— Антисемитизъм. Да, да. Подобни неща често са симптоматични при психозите. Особено ако въпросният човек е много умен. По-глупавите хора с психози си мислят примерно, че извънземните живеят в тостера. Но когато някой умен човек полудява, той изгражда много по-сложни модели и конспирации. А антисемитизмът е доста често срещан. Спомняш ли си математика Джон Неш?

— Героят от филма „Красив ум“?

— Един от най-великите математически мислители на нашето време. Мисля, че има дори Нобелова награда. През двадесетте и тридесетте години на живота си е бил пълен шизофреник и е бил обзет от антисемитска мания. Мислел е, че евреите са навсякъде и превземат света. Високата интелигентност няма да ни предпази от опасна лудост. Средният коефициент на нацистките лидери е бил 138. Много висок.

Форестър взе листа с писмото, сгъна го и го прибра обратно в джоба си. Искаше да зададе още един въпрос, но шансът да получи отговор беше много малък. Все пак реши да опита.

— Може би ще успеете да ми помогнете и с едно последно нещо. Когато открихме бедния Де Сейвъри, той беше написал една дума, една-единствена дума върху корицата на книга. Хартията беше прогизнала от кървави храчки.

— Моля?

— Писал е с устата си. Моливът е бил в устата му и през цялото време е кашлял кръв.

Лицето на психоложката се изкриви в гримаса.

— Но това е ужасно.

Форестър кимна.

— Затова не е изненада, че написаното едва се четеше.

— Тогава…

— Думата сякаш е „инка“.

— Инка?

— Инка.

— Това може да означава какво ли не. Най-очевидното, разбира се, насочва към племето…

Форестър въздъхна.

— Аз се поразтърсих. За инките има ужасно много информация и какви ли не препратки. Включително и за религиозните им обреди. Някои от тях са доста… жестоки.

— Аха… Е, ами, значи това е отговорът. Жертвоприношенията на индианските племена са известни по цял свят.

— Да — съгласи се Форестър.

Джанис вече вървеше към изхода покрай стари дървени маси, покрити с петна от кръв от дисекции. Той я последва.

— Но защо някой като Де Сейвъри би се интересувал от инките? И ако го е правил, защо ще ни го съобщава точно по този начин? Изпитвал е ужасна болка, можел е да напише само една дума. Защо точно тази?

Доктор Едуардс погледна часовника си.

— Съжалявам, трябва да вървя. Ще се срещнем друг път. Ако искаш, следващата седмица може да проведем редовен терапевтичен сеанс. Обади се на секретарката ми.

Форестър се сбогува с психоложката и слезе по широкото стълбище. Встрани на пиедестали бяха поставени скромни бюстове на велики медици. След това детективът излезе на слънчевата улица в Блумсбъри и изпита известно облекчение. Разговорът с Джанис му даде няколко интересни идеи и сега искаше да ги подреди в главата си. Изразът, който психоложката употреби — „почитат прародителите си“, го накара да се замисли. Той съответстваше на нещо от статията на Роб Лътрел в „Таймс“. Нещо за прародителите и за избора на място за живеене.

Форестър слезе до спирката на метрото и като си тананикаше, с нетърпение изчака пътуването под претоварените лондонски улици. Когато стигна Скотланд Ярд, изкачи стълбите на бегом и се затвори в офиса си. В подобно настроение обикновено обръщаше снимката на мъртвата си дъщеря, но тя отдавна лежеше захлупена на бюрото.

Детективът включи компютъра си и веднага пусна в „Гугъл“ търсене на „прародители заровени къща“. Намери отговора почти веднага. Точно това, за което си мислеше в статията в „Таймс“.

Чайоню и Чаталхьоюк. Двата древни турски града, близо до Гьобекли Тепе. Форестър обаче се интересуваше от нещата под къщите и сградите. Защото техните обитатели заравяли костите на човешките си жертви в подовете на собствените си къщи. Тези хора живеели, работели, спели, съвкупявали се, ядели и си говорели точно над принесените от тях човешки жертви. И тази практика продължавала с векове. Полагали нови пластове човешки кости, правели нов под, после още тела, пак нов под… Живеели са над труповете, принесени в жертва от предците им. Все едно са били в Стаята на черепите.

Форестър победоносно отпи глътка минерална вода. Защо човек би искал да живее близо или дори над жертвите си? Но и защо толкова много убийци правят точно това? Детективът се загледа в слънчевото небе над Лондон и се замисли върху тази любопитна подробност в толкова случаи на убийство. Фред Уест от Англия например, беше погребал убитите си дъщери в задния двор. Джон Уейн от Гейси, щата Индиана, заровил десетките момчета, които убил, точно под къщата си. Когато попаднеш на масов убиец, първото нещо, което трябва да направиш, е да потърсиш труповете в двора или под дъските на пода. Това беше стандартна полицейска практика. Просто убийците често криеха жертвите си съвсем наблизо.

Форестър никога не се беше замислял върху този феномен преди, но сега остана поразен колко странно беше всичко. Очевидно ставаше дума за много силен, най-вероятно подсъзнателен импулс — да живееш близо или над мъртвите жертви. Но този импулс, оказва се, е съществувал и преди десет хиляди години. Може би фамилията Клонкъри правеше точно това — живееше над телата на жертвите си. Над телата на всички онези войници, пратени на смърт от Касапина от Албер.

Да. Форестър отпи още глътка от топлата минерална вода. А ямата с жертвите от древността? Може би семейство Клонкъри е изпитвало влечение и към тях. В крайна сметка труповете в гроба в Рибмон бяха келтски, на галски воини.

Форестър се изправи. Нещо се въртеше из мислите му, дразнеше го, беше като нишка, чийто край все му се изплъзва. Келтски, келт, келти… А откъде произлизаше рода Клонкъри? Форестър реши да потърси информация за прародителите на Клонкъри.

Откри я след по-малко от две минути. По женска линия фамилията Клонкъри произлизаше от стар ирландски род. Но не обикновен род. Техни предци бяха… Уейли.

Клонкъри бяха потомци на Уейли Палежа, един от основателите на ирландския „Клуб на адския огън“.

Форестър изтръпна. Усети прилив на адреналин, умът му работеше на страхотни обороти и чувстваше, че може да разреши загадката. Беше на прав път, догадките му се оказваха верни. Щеше да разкрие цялата мистерия веднага, при това от бюрото си.

Инспекторът се замисли къде ли е бандата и кое е скривалището й. От доста време той и Бойер, а и останалите от екипа, смятаха, че бандитите влизат и излизат от Великобритания и пътуват до Италия или до Франция. С частен самолет, може би дори с яхта. Но може би просто бяха следвали погрешната следа, бяха разсъждавали погрешно. Това, че някои от членовете на бандата бяха италианци или французи, не означаваше, че всички пътуват до Италия или до Франция. Може би наистина бяха в друга страна, но това беше единствената страна, за която не ти трябваше паспорт при напускане или влизане във Великобритания. Форестър вдигна глава и видя, че Бойер влиза в офиса.

— Мой финландски приятелю!

— Сър?

— Мисля, че знам.

— Какво?

— Знам къде се крият, Бойер. Мисля, че знам къде се крият.