Тайната на сътворението

35

Роб се обади на Кристин в момента, в който мина турската граница при Хабур, а след това се метна на първото такси до най-близкия град Мардин. Седем тежки часа по-късно той се настани в хотел, обади се отново на Кристин и на дъщеря си и заспа с телефона в ръка, толкова беше изтощен.

На следващата сутрин седна пред лаптопа и написа статията си бързо, със страст и на един дъх.

Роб усещаше, че единственият начин да напише хубав материал е да не се замисля върху преживяното и да остави мисълта си да тече. Имаше толкова много неща, толкова противоречиви случки и късчета информация, че ако започнеше да анализира и да се опитва да създаде хронологически последователен текст, щеше да се загуби в детайлите и в безкрайните разклонения на действието. Освен това рискуваше статията да се получи нагласена, ако твърде старателно нагаждаше всичко. Цялата история беше толкова странна, че за да впечатли читателите, трябваше да звучи просто и разказана от душа, непосредствено и честно. Все едно разказваше дълъг и заплетен виц, докато си пиеха кафето с приятели. Затова просто запретна ръкави и не стана от компютъра, докато не приключи. Описа Гьобекли Тепе, делвите в музея, йезидитите, култа към ангелите, обожествяването на Мелек Таус, церемониите в Лалеш, черепа върху олтара и тайната на Черната книга. Всичко, цялата история, наситена с насилие и убийства. А сега имаше и хубав край — завършваше как той лежи на една страна с качулка на главата, натикан в някаква мръсна стаичка в планините на Кюрдистан, и си мисли, че ще умре.

Статията му отне пет часа. През цялото време той почти не отдели очи от монитора на лаптопа, беше се концентрирал изцяло, беше в онова особено състояние, когато съзнанието е напълно освободено и ръцете се движат по клавиатурата сами. „В зоната“, както го наричаше.

След шест минути проверка на правописа Роб копира файла върху флаш памет, излезе от хотела и отиде в най-близкото интернет кафе. Прати текста на Стив в Лондон. Редакторът му очакваше материала с нетърпение.

Роб седеше в тихото интернет кафе в нервно очакване Стив да му се обади и да му каже, че е получил всичко. Улиците навън бяха напечени от горещото слънце на Мардин, но вътре беше хладно като в гроб. Единственият друг човек в заведението беше някакво хлапе, който пиеше газирана вода и играеше на компютърна игра. Момчето беше нахлупило на главата си големи слушалки и трепеше чудовище на екрана с автомат AG47. Звярът имаше огромни виолетови нокти и тъжни очи, а яркозелените му вътрешности се сипеха от разпорения от куршумите корем.

Роб погледна своя монитор. Провери какво е времето в Испания без никаква логична причина. Пусна в „Гугъл“ собственото си име, след това потърси какво излиза и на името на Кристин. Разбра, че тя е авторът на студията „Канибализъм при неандерталците от ледената епоха в страната на баските“, която скоро беше публикувана в сп. „Американска археология“. Намери и хубава нейна снимка, на която получаваше някаква награда в Берлин.

Роб се загледа в снимката. Кристин му липсваше. Не толкова, колкото дъщеря му, но все пак много. Липсваха му разговорите с нея, парфюмът й, грациозните й движения, както и изражението й, докато се любеха. Тя затваряше очи и се усмихваше, сякаш си спомняше нещо хубаво, случило се много отдавна.

Телефонът му иззвъня.

— Роби!

— Стив… — Сърцето на Роб биеше лудо. Мразеше чувството на неизвестност, докато чакаше оценката на редактора си. — Как е?

— Ами — започна Стив, — не знам какво да кажа.

Настроението на Роб се срина.

— Не ти ли харесва?

В слушалката увисна пауза.

— Не-е-е, задник такъв. Харесва ми и още как! Влюбих се в тази статия.

Роб се почувства на седмото небе.

— Боже господи, Роби! — смееше се Стив. — Пратих те само да напишеш едно материалче на историческа тематика. Мислех си, че ще ти се отрази добре, малко да си починеш. Но ти ставаш свидетел на убийство и те нападат сатанисти. Откриваш някакъв пеленак от каменната ера в буркан от туршия, а след това изравяш още малко сатанисти. Чуваш зловещо кюрдско смъртно проклятие, ти… ти… ти…

Стив не можеше да си поеме дъх.

— После отиваш в Ирак, срещаш тайнствен тип и той те завежда в свещен град, където цялата навалица боготвори някакъв скапан петел. Заварваш ги как се кланят на череп от извънземно и точно тогава ония йезидери дотърчават и първо пробват да те наръгат с ножове, а после ти разказват, че произлизат направо от Адам и Ева.

Роб мълчеше, но след това избухна в смях. Смееше се толкова високо, че хлапето, което избиваше чудовища в другия край на кафенето, се озърна и почука по слушалките си да види дали не са се развалили.

— Значи, смяташ, че статията е добра? Опитах се да бъда честен към йезидитите. Може би прекалено честен, но все пак…

— Даже е повече от добра! — прекъсна го Стив. — Направо се влюбих в нея. Шефът също ръкопляска. Ще я пуснем още утре на две страници и ще изведем и препратка на първа страница.

— Още утре?

— Тъй-тъй. Направо влиза за печат. Получихме и снимките, свършил си грандиозна работа.

— Това е чудесно. Това е…

— Да-да, прекрасно и великолепно, знам. Сега, кажи ми кога се връщаш?

— Не съм сигурен. Искам да кажа, опитвам се да хвана първия възможен полет, но няма никакви места. А хич не ми се иска да пътувам 20 часа с автобус до Анкара. Със сигурност ще бъда в Лондон до края на седмицата.

— Браво на теб. Ела до офиса и ще те черпя обяд. Даже може да идем в някой хубав ресторант. Където сервират пици.

Роб се изкикоти, каза дочуване на шефа си, плати и излезе навън. Мардин беше хубав град. Роб беше видял едва малка част от него, но историческият дух му допадаше. Говореше се, че бил основан още от времето на Великия потоп. Улиците бяха останали от римляните, сградите бяха византийски, а златарските работилнички бяха сирийски. Под къщите се виеха причудливи малки пасажи, но Роб не даваше и пет пари за тях. Беше се наситил на история и на османски гледки. Искаше само да се прибере у дома, в хладния, дъждовен, модерен, красив и високотехнологичен европейски Лондон. Искаше просто да прегърне дъщеря си и да целуне Кристин.

Спря пред вратата на малка фурна и звънна на приятелката си. Днес се бяха чули вече два пъти, но му харесваше да си говорят. Тя вдигна веднага. Той се похвали, че статията се е приела много добре във вестника, тя се зарадва и му каза, че й се иска Роб да се върне колкото се може по-скоро. Той обеща да направи всичко възможно и обясни, че най-късно до пет дни ще бъде в Лондон. Кристин го успокои, че се вижда често с дъщеря му и двете са станали близки приятелки. В интерес на истината Сали дори беше помолила Кристин да й помага с детето. Трябвало да отиде на целодневен лекционен курс в Кеймбридж и оставила Лизи на Кристин. Следобеда, ако Роб нямал нищо против, щели заедно да отидат да видят Де Сейвъри, нейния преподавател и приятел от университета. Кристин обясни, че иска да говори с Де Сейвъри относно убийствата в Англия, тъй като професорът очевидно бил наясно с действията на полицията. А и Лизи очаквала с нетърпение да види овцете и кравите в провинцията.

Накрая французойката каза, че Роб й липсва, а той едва намери думи да отвърне колко много жадува да я види отново. След това двамата затвориха и Роб се запъти обратно към хотела си, като обмисляше дали да не седне някъде да хапне за обед. Походката му беше спокойна, но щом пъхна телефона в джоба си, внезапно осъзна нещо и се стресна. Де Сейвъри, Кеймбридж и убийствата в Англия. Историята беше разкрита едва наполовина. Нишката не беше разплетена докрай, другата част от нея продължаваше в Англия.

Роб усети как задоволството го напуска и гладът за действие го обзема отново. Сетивата му се напрегнаха и той дори започна да се притеснява, че може да изтърве нещо важно, докато успее да се върне. Трябваше да се качи на първия възможен полет за Англия дори ако трябва да сменя полети, да раздава подкупи или да наеме цял самолет.

Роб усети как тръпката на новото предизвикателство го завладява изцяло.