Тайната на сътворението

51

Роб и Кристин искаха малка и скромна сватба, по този въпрос бяха напълно единодушни. Единственият проблем беше къде да я направят. Но когато Кристин разбра, че е наследила къщата на Изобел на Принцовите острови, дилемата се реши от само себе си. „А така ще почетем и паметта й, тя би го одобрила, знам“, отбеляза Кристин.

Красивата градина на Изобел беше очевидното място за сватбата. Затова повикаха един брадат гръцки православен свещеник със слабост към чашката и наеха няколко певци, които с радост се съгласиха да им се плати в бира. Намериха дори трио чудесни изпълнители на бузуки. Поканиха само най-близките си роднини и приятели. Стив пристигна от Лондон и предаде поздравленията от колегите на Роб, Сали носеше огромен подарък, а майката на Роб беше щастлива и усмихната и беше с най-хубавата си шапка. Кирибали също уважи тържеството и беше с ослепително бял костюм.

Церемонията беше простичка и премина под ярките слънчеви лъчи. Лизи беше с най-красивата си лятна рокля, босонога и с радост се съгласи да бъде шаферка. Свещеникът стоеше на терасата и с тържествен дълбок глас редеше думите на обреда като магическо заклинание. Слънчевите лъчи се промъкваха през клоните на боровете и тамариксите, а фериботът през Босфора свиреше и прекосяваше дълбоките сини води към азиатския бряг. Певците пееха, Роб целуна Кристин и това беше всичко — вече бяха женени. Роб отново имаше съпруга.

След церемонията започна празненството. Гостите се наливаха с шампанско в градината, а котаракът Езекил гонеше златистите пеперуди в розовите храсти. Стив говореше с Кристин, майката на Кристин бъбреше със свещеника, а всички танцуваха доста нескопосано под звуците на трите бузуки. Кирибали цитираше поезия и флиртуваше с всички жени в обсега си, особено с по-възрастните.

По средата на следобеда Роб се озова до Форестър в самия край на поляните под сянката на дърветата. Използва случая най-после да благодари на детектива, че се беше направил, че вярва на лъжите им, и ги беше оставил да заминат за Турция.

Форестър се изчерви и чашата с шампанско замръзна на устните му.

— Как се досетихте?

— Ти си проницателен мъж, Марк. И въпреки това ни остави просто да си тръгнем с Черната книга. Точно затова спорехте с Дули в Дъблин, нали?

— Моля?

— Ти си знаел къде отиваме. Искал си да ни дадеш малко време и да увеличиш шансовете ни. Затова убеди Дули да ни позволи да задържим кутията.

— Е, май така направих — въздъхна Форестър. — Да, знаех къде отивахте. Но не можех да те виня, Роб. Аз бих направил същото, ако… ако моето дете беше в опасност. Спазването на официалните процедури можеше да се окаже катастрофално бавно.

— Но се обади на Кирибали точно навреме. Наистина съм ти много признателен. Благодаря ти, че… че ни държа под око. — Роб се затрудняваше и търсеше думите си. Пред очите му отново се мярна беглият, но ужасен спомен за Клонкъри и оголените му бели зъби. — Просто ме е страх дори да си помисля какво можеше да стане, ако ти не се беше намесил.

Форестър глътна припряно малко шампанско и кимна.

— Как е тя?

— Лизи? Тя е страхотна. Изглежда, че вече почти е забравила всичко. Малко се страхува от тъмното. Мисля, че е заради качулката.

— И няма никакви други травми?

— Не — сви рамене Роб. — Поне така мисля.

— Колко е хубаво да си на пет години — каза Форестър. — Децата се възстановяват страшно бързо. Ако оцелеят.

Разговорът замря. Роб се загледа към танцуващите хора в другия край на поляната на Изобел. Кирибали приклякаше, подскачаше, пляскаше с ръце и се носеше в някакъв импровизиран казашки танц.

— Това е човекът, на когото трябва да благодариш — кимна Форестър.

— Имаш предвид заради точната му стрелба ли?

— Чух всичко. Това е просто невероятно.

— Оказва се, че той е бил олимпийски състезател по стрелба или нещо такова. Истински експерт снайперист.

— Но неговата намеса реши всичко, нали?

— Да — съгласи се Роб. — Кирибали е видял колко далеч е Клонкъри и е преценил, че заради разливите на наводнението колите на полицията няма да успеят да стигнат до нас навреме. Затова е извадил карабината си и…

Музиката беше буйна и весела. Бузуки триото наистина се раздаваше. Роб допи чашата си с шампанско.

Двамата мъже се върнаха при сватбеното тържество. Докато вървяха през ливадата, Лизи изтича към тях, като пееше и се заливаше от смях. Роб се наведе и нежно погали меката коса на дъщеря си. Момиченцето се закикоти и хвана баща си за ръката.

Форестър гледаше как бащата и дъщерята вървят хванати за ръце, усмихнати и живи. Емоцията и обичайното остро чувство на тъга и тежка мъка отново го прободе. Но този път усещането за непреодолима загуба беше съпроводено от нещо друго, нещо изненадващо — от беглата и едва уловима сянка на щастието.