Тайната на сътворението

29

Клонкъри. Това беше последното име в списъка и най-голямата им надежда. Форестър разгледа още веднъж документите и снимките в папката на коленете си, а дъждът росеше по предното стъкло. Двамата с Бойер бяха в Северна Франция и пътуваха към Лил с кола под наем. Бойер караше, а Форестър четеше и се надяваше, че най-после бяха попаднали на вярната следа. Със сигурност поне изглеждаше добра.

Последните седмици бяха преминали в разговори с директори, ректори, психолози и в телефонни обаждания до различните университетски болници. Лекарите отговаряха неохотно и в крайна сметка списъкът на евентуалните заподозрени се скъси доста. Един прекратил следването си в „Крайст Чърч“, Оксфорд, двама изгонени от „Итън“ и „Марлборо“ и студент шизофреник от „Сейнт Андрюс“. Форестър остана изумен колко много студенти бяха диагностицирани като шизофреници. Бяха стотици в цялата страна.

Но всички потенциални заподозрени започнаха да отпадат от списъка един по един. Богаташкото синче от Оксфорд беше в психиатрична клиника, студентът от „Сейнт Андрюс“ се оказа в Тайланд, а изключеният от „Итън“ беше починал. Остана едно име — Клонкъри.

Той имаше всички предпоставки да се окаже техният човек. Семейството му беше невероятно богато и от аристократичен произход. Беше получил много скъпо образование в „Уестминстър“, където според възпитателя в общежитието поведението му било ексцентрично със склонност към насилие. Беше пребивал други ученици и често се беше оказвал на крачка от изключването, но брилянтните му постижения в академичната сфера му бяха осигурили втори шанс.

След това Клонкъри беше отишъл в Имперския колеж в Лондон, за да следва математика. Това беше един най-добрите научни университети в света, но тази уникална възможност не беше решила проблемите на Клонкъри. Вместо това лудостта му беше набрала скорост, беше започнал да употребява твърди наркотици и го бяха засичали с проститутки в квартирата. Една от тях се беше обадила в полицията, за да подаде оплакване за насилствено и грубо отношение, но от прокуратурата не бяха дали ход на делото поради липса на сериозни доказателства. В крайна сметка ищцата беше проститутка, а обвиняемият — надарен студент в един от водещите университети.

Но най-важното беше, че Клонкъри явно се беше обградил с близки приятели — италианци, французи и американци. Един от състудентите му беше нарекъл социалното обкръжение на Клонкъри „ненормална сбирщина, която го боготвори“. И както Бойер и Форестър установиха, през последните две-три седмици „сбирщината“ се беше изпарила във въздуха. Не ходеха на лекции, а една загрижена майка беше обявила отрочето си за изчезнало. Дори бяха разлепили обяви със снимка в кафенето на колежа. Изчезналият беше италианец, казваше се Лука Марзинели.

Младежите не бяха оставили никакви следи. Никой сред състудентите им не знаеше къде са, а и на никого не му пукаше какво са направили. Никой не харесваше членовете на групичката. Малцината им познати и съседите даваха доста противоречиви и уклончиви показания.

„Студентите се прибират и излизат по всяко време“, „Мислех, че се е прибрал в Милано“, „Каза, че излиза във ваканция“…

В Скотланд Ярд това доведе до взимането на някои трудни решения. Екипът на Форестър не можеше да върви по всяка една следа, а и времето изтичаше. Скъпата „Тойота Ленд круизер“ беше открита изоставена в покрайнините на Ливърпул, бандата явно се беше досетила, че може да бъде проследена по колата. Престъпниците бяха изчезнали вдън земя, но Форестър знаеше, че ще направят нов удар, при това скоро. Въпросът беше къде. Затова нареди на хората си да се концентрират върху Клонкъри, предполагаемия лидер.

Оказа се, че семейство Клонкъри живее в Пикардия в Северна Франция. Притежаваха наследствено имение в Съсекс, голям апартамент в Лондон и дори вила в Барбадос, но по някаква причина живееха в Пикардия, близо до Албер. И затова Форестър и Бойер хванаха първия влак под Ламанша, от гара „Сейнт Панкрас“ до Лил.

Форестър гледаше широките поля на Северна Франция, изпъстрени нарядко с горички. Небето беше стоманеносиво, прихлупваше земята и сякаш притискаше британските военни гробища, които се мяркаха между хълмовете. Мраморните плочи участваха в лиричен, но и меланхоличен парад. Хиляди и хиляди гробове. Гледката беше депресираща, а дъждът я правеше още по-тягостна. Дърветата бяха покрити с майски цвят, но дори и цъфналите пъпки бяха посърнали, сякаш попарени от непрестанния ръмеж.

— Не е най-хубавата част от Франция, нали, сър?

— Отвратителна е — съгласи се Форестър. — С всички тези гробища.

— Тук са се водили доста войни.

— Да. А и икономиката замира, а това не е от полза на никого.

Форестър замълча, но след това добави:

— През ваканциите често идвахме тук.

— Отличен избор — засмя се Бойер.

— Не, не точно тук. Искам да кажа, че когато бях хлапе, ходехме на къмпинг в Южна Франция. Не можехме да си позволим да летим със самолет, затова трябваше да минем с колата през цяла Франция. Тръгвахме от Хавър и минавахме оттук, през Пикардия. Край Албер, през Сома и надолу. И всеки път ми се искаше да заплача, защото беше толкова ужасно грозно. Селата бяха грозни, защото бяха строени наново след Втората световна война и бяха от бетон. Бойер, по тези прогизнали поля са загинали милиони мъже. Милиони в полетата на Фландрия2.

— Предполагам.

— По това време финландците май още са живеели в иглута.

— Да, сър. И сме се хранили с мъхове и лишеи.

Двамата мъже се засмяха, макар и доста пресилено. Форестър имаше нужда да се пошегува, да отпусне. Пътуването с „Юростар“ от Лондон до Лил също бе доста мрачно, използваха няколкото часа, за да прегледат доклада на патолога още веднъж, да проверят дали не са изпуснали нещо. Нищо не им беше убягнало, това беше просто трезв научен анализ на раните. Масивна кръвозагуба, прободна рана между пето и шесто ребро, смъртта е настъпила вследствие на асфиксия.

— Мисля, че е това — каза Бойер.

Форестър погледна табелата. Рибмон сюр Анкър, 6 км.

— Прав си. Това е отбивката.

Колата се плъзна по разклона, като вдигаше фонтани от вода през дъждовните локви. Форестър се зачуди защо в Североизточна Франция вали толкова много. Сети се за разкази от Първата световна война как войниците буквално са се давели в калта. Хиляди войници бяха намерили смъртта си в разкашканата кал. Що за начин да умреш.

— Тук завий надясно.

Форестър провери адреса на семейство Клонкъри. Беше позвънил едва преди ден и те се бяха съгласили да бъдат разпитани. По телефона гласът на майката звучеше студен и треперлив, но жената все пак ги беше инструктирала откъде да минат. Подминавате „Рю Волтер“ и карате още километър. След това завивате наляво към Албер…

— Тук дай наляво.

Бойер завъртя волана и колата нагази в кална локва. Пътят беше като разорана нива.

Къщата беше голяма и внушителна, имаше капаци по прозорците и капандури, а покривът й падаше във френски стил под остър ъгъл. Но в същото време беше мрачна, намръщена и потискаща. Странно място за живеене.

Майката на Джейми Клонкъри ги чакаше в дъното на широката алея, която завиваше току пред къщата. Говорът й беше ледено аристократичен, много английски. Съпругът й стоеше точно зад прага, беше облечен със скъпо сако от туид и кадифени панталони. Чорапите му бяха яркочервени.

Седнаха във всекидневната и прислужницата им сервира кафе. Мисис Клонкъри се настани точно срещу двамата, коленете й бяха плътно прибрани.

— И така, инспектор Форестър, споменахте, че бихте искали да поговорим за сина ми Джейми…

Разговорът беше болезнено труден, скован и изтощителен. Родителите твърдяха, че били загубили контрол върху Джейми в средата на тийнейджърските му години. Към влизането му в университета бяха преустановили всякакви контакти с него. Когато започнаха да обсъждат „проблемите“ на Джейми, устните на майката се изкривиха съвсем леко.

Тя хвърли вината върху наркотиците и приятелите му. Призна, че се е самообвинявала, защото го бяха пратили в общежитие. В „Уестминстър“ Джейми бил оставен на пансион, а това засилило отчуждението между младежа и семейството му.

— Той се отдръпна от нас. Това е.

Форестър беше объркан. Не знаеше какво да очаква от подобен разговор. Родителите не можеха да кажат нищо, те на практика се бяха отрекли от сина си.

Бойер започна да задава въпроси, а детективът огледа голямата и тиха дневна. Имаше доста семейни снимки, но с дъщерята, сестрата на Джейми. Снимки как язди пони, на екскурзия и от завършването. Но нямаше снимки на сина, нито една. Имаше и портрети на най-значимите личности в рода. Някакъв военен Клонкъри от XIX в., някакъв виконт от Индийската армия, някакъв адмирал. От стените ги гледаха цели поколения велики прародители. А сега беше вероятно, или поне евентуално би могло да се окаже, че в семейството има убиец психопат. Форестър виждаше срама по лицата на двамата родители, усещаше болката на майката. Бащата запази мълчание по време на целия разговор.

Двата часа минаха тягостно и бавно. Накрая мисис Клонкъри ги изпрати до вратата. Пронизващо сините й очи се взряха във Форестър. Тя не просто го погледна, а се втренчи вътре в него. Тясното й и изпито лице приличаше на Джейми Клонкъри от снимката, която детективът беше открил в студентското му досие от Имперския колеж. Младежът беше хубав, с високи скули. Едно време майка му сигурно е била красавица, но и сега беше елегантна като манекенка.

— Инспекторе — подхвана тя, докато стояха на вратата, — бих искала да мога да ви кажа, че Джейми не е извършил онези… онези ужасни неща. Но… но…

Тя млъкна. Съпругът й се очертаваше зад нея, а червените му чорапи сякаш светеха в мрачния коридор.

Форестър кимна и стисна ръката на жената. Поне вече подозренията им бяха потвърдени, но, от друга страна, не бяха по-близо до залавянето на Клонкъри.

Чакълът хрущеше под стъпките им, докато вървяха към колата. Дъждът най-после беше понамалял.

— Значи знаем, че е той — отбеляза Форестър, качвайки се в автомобила.

Бойер запали двигателя.

— Така смятаме.

— Да, но къде, по дяволите, е той?

Колата прекоси мокрия чакъл и излезе на пътя с многото завои. За да стигнат до магистралата, трябваше да минат през уличките на селото. Докато прекосяваха Рибмон, Форестър забеляза малко френско кафене, скромна гостилничка, чиито светлини проблясваха примамливо в сивата пелена на дъжда.

— Да влезем да хапнем нещо за обед, какво ще кажеш?

— Да, с удоволствие.

Паркираха на „Плас дьо ла Революсион“. Над тихия площад се извисяваше огромен и грозен паметник на загиналите в Първата световна война. Форестър предположи, че това малко селце е било по средата на фронтовата линия и си го представи по време на ожесточената офанзива при Сома. Английските войници са се мотаели около бардаците, линейките с ранените са бързали към платнищата на полевите болници, а непрестанният тътен на снарядите се е носел едва от няколко километра.

— Странно място за живеене — отбеляза Бойер, — не мислите ли? Щом си толкова богат, защо да живееш тук?

— Същото се чудех и аз. — Форестър се загледа във величавата фигура на ранен френски войник, обезсмъртен от мрамора във вечна агония. — Човек би си помислил, че ако искат да живеят във Франция, биха избрали Прованс или Корсика. Кан може би. Някъде, където е слънчево, а не в този кенеф.

Двамата закрачиха към заведението.

— Не вярвам на всичко това — отбеляза Бойер, докато отваряше вратата.

— На кое?

— Не вярвам на представлението със скърбящата майка. Според мен те не са толкова неосведомени, колкото се представят. Тук има нещо странно.

Вътре беше на практика празно. Към масата се приближи сервитьор, като бършеше ръцете си в мръсна кърпа.

— Искаш ли пържола с пържени картофи? — запита Форестър. Знаеше френски колкото да си поръча храна. Бойер кимна и детективът се усмихна към сервитьора.

— Deux steak frites, s’il vous plait. И една бира… за теб…?

— Пепси — въздъхна Бойер.

Сервитьорът изръмжа едно кратко merci и изчезна.

Бойер заровичка нещо в своя „Блекбъри“. Форестър познаваше кога на младия му заместник му е хрумнало нещо интересно, защото тогава изплезваше връхчето на езика си като ученик, който решава трудна задача по математика. Детективът отпи от бирата си, а Бойер ровеше в интернет. Най-после финландецът се облегна на стола.

— Ето. Това вече е интересно.

— Кое?

— Пуснах в „Гугъл“ търсене на Клонкъри и Рибмон сюр Анкър, а след това само на Клонкъри и Анкър.

— И?

Бойер се усмихна самодоволно и по лицето му мина победоносна сянка.

— Вижте това, сър. Един лорд Клонкъри е бил генерал през Първата световна война и през 1916 г. е бил базиран близо в този район.

— Да, знаем, че в семейството е имало военни…

— Да, но… — Усмивката на Бойер стана още по-широка. — Само чуйте това.

Той започна да чете от бележките си, които беше нахвърлял върху хартиената покривка на масата.

— През лятото на 1916 г. лорд Клонкъри бил злощастно известен с ужасяващо безплодните си атаки срещу непробиваемите германски позиции. Процентно под негово ръководство загинали повече войници, отколкото под ръководството на който и да било британски генерал през цялата война. Впоследствие Клонкъри става известен като „Касапина от Албер“.

Ставаше по-интересно. Форестър се вгледа в помощника си. Бойер вдигна пръст и продължи:

— Под командването на Клонкъри клането е било неописуемо. Пращал вълна след вълна пехотинци срещу безмилостния картечен огън на добре обучената и добре въоръжена Хановерска дивизия. Някои историци наричат тактиката му „безсмислено човешко жертвоприношение“.

В кафенето беше тихо като в гробница. Вратата хлопна и влезлият тръсна дъждовните капки от чадъра си.

— Има и още — додаде Бойер. — Към тази информация имаше линк към статия в „Уикипедия“. Доста интересна.

Сервитьорът остави на масата двете пържоли с пържени картофи. Форестър не обърна внимание на храната и продължаваше да гледа помощника си.

— Слушам те.

— През войната тук са копаели окопи или може би масови гробове… както и да е. Но се оказва, че докато копаели, са намерили стари останки от човешко жертвоприношение. Още от началото на желязната епоха, от времето на келтските племена. Намерили осемдесет трупа. „Всичките били обезглавени, а скелетите — струпани един връз друг заедно с оръжията. Телата били разкривени в неестествени пози. Това очевидно е едно от най-масовите човешки жертвоприношения във Франция.“

— Къде се намира това място?

— Тук, сър. Точно тук, в Рибмон сюр Анкър.