Тайната на сътворението

43

Бандата беше разгромена, но лидерът й беше успял да се изплъзне. Всички останали членове бяха или мъртви, или сериозно ранени, или в ареста. Двама от полицаите бяха ранени. Линейките бяха спрели край пътя зад базата на ирландската „Гарда“ и навсякъде се щураха лекари и санитари.

Къщата на бандитите беше пълна с въоръжени полицаи, които се готвеха за финалния щурм. Клонкъри явно се беше барикадирал в задната спалня на втория етаж. Отново беше отворил лаптопа и картината показваше, че Лизи е вързана за стол. Роб виждаше всичко през уебкамерата. Но стаята беше предварително подготвена за финалната сцена.

Роб беше втренчил поглед в злобното изражение на Клонкъри. Усмивката му беше тънка, овладяна и надменна, сякаш някой просто беше срязал устата му малко по-широко с нож. Смарагдовозелените му очи проблясваха в сумрака на спалнята.

Полицаите припряно обсъждаха какво да сторят. Форестър предположи, че ще нападнат фронтално и ще разбият вратата, тъй като всяка секунда забавяне поставяше живота на Лизи под още по-голяма угроза. Ирландците обаче бяха по-сдържани и Дули смяташе, че трябва да преговарят още веднъж. Надяваше се да намерят някакъв таен начин да нахлуят в спалнята през покрива. Роб искаше да щурмуват веднага, беше убеден, че е разгадал психологията на Клонкъри. Лидерът на бандата със сигурност беше наясно, че ще умре и че няма да получи Книгата, но искаше да отнеме и живота на Лизи, при това по възможно най-жестокия начин, като принуди баща й да гледа как дъщеря му умира. Роб се разтрепери, без да може да се овладее. Мислеше, че Клонкъри може да заколи детето му веднага, като в живо предаване пред камерата.

Форестър стисна рамото на Роб в опит да му вдъхне увереност. Ирландците набързо преглеждаха още веднъж плановете на къщата — комина, прозорците, всичко. Обсъждаха дали не биха могли да хвърлят зашеметяващи гранати през прозорците на втория етаж и дали снайперист не би успял да свали Клонкъри с далечен изстрел през стъклото. Разискванията им вбесиха Роб, но той си даваше сметка, че Клонкъри ще убие Лизи в момента, в който полицаите предприемат нещо. Вратите към последната стая със сигурност бяха заключени и залостени, а и бяха здрави. Положението беше безизходно и имаше само един вариант за действие. На полицаите щяха да са им нужни две-три минути, за да нахлуят в стаята. При първия признак за действие Клонкъри щеше да извади един от блестящите си ножове и да отреже езика на Лизи. Да й избоде очите и да пререже артерията под бледната кожа на детското й гърло…

Роб си представи как главата на дъщеря му ще бъде отрязана от тялото и се опита да не мисли за това. Сали плачеше безмълвно. Лизи сякаш също плачеше, в дъното на кадъра Роб виждаше как раменете й се тресат.

Сали си избърса носа с опакото на ръката и каза на глас това, което Роб си мислеше.

— Нищо не може да се направи. Той ще я убие. О, господи…

Роб стисна зъби от изречената през плач жестока констатация. Сали беше права.

На екрана на лаптопа се виждаше как Клонкъри крачи из стаята и говори несвързано. Правеше това вече от около двадесет минути, откакто бяха проехтели първите изстрели и полицията беше щурмувала двора. Но думите му бяха напълно непоследователни.

В момента говореше за Холокоста.

— Никога ли не си се замислял за Хитлер, Роб? Защо е действал така? Това е било едно голямо жертвоприношение, нали? Холокостът е голямо човешко жертвоприношение, прав ли съм? Така го наричат евреите, знаеше ли? Наричат го Шоа. Жертвата чрез огън. Хитлер ги е принесъл в жертва. Те са били жертвите чрез огън, точно като малките деца, които старите евреи са принасяли на Молох. В мангала в долината Бен-Хином. Долината на „сянката на смъртта“, мястото на изгарянето. Да. Ние сме точно тук, Роб, в долината на „сянката на смъртта“. Там, където изгарят малките деца.

Клонкъри облиза устните си. В едната си ръка държеше пистолет, а в другата имаше нож. Насеченият му говор отново изпълни връзката.

— Великите хора винаги правят жертвоприношения, не е ли така? Наполеон е прекосявал реките, като е стъпвал върху телата на удавниците. Нареждал е на войските си да влязат в реката, за да се удавят, а след това да използва вкочанените им трупове като мост. Наистина велик човек. А Пол Пот например е избил два милиона, цели два милиона души от собствения си народ в Камбоджа като експеримент. Представяш ли си, Роб, като експеримент! Два милиона. Това са направили Червените кхмери. А те са били от местната буржоазия, от богатата средна класа на обществото. Образованите и просветените.

Роб тръсна глава и отмести поглед от монитора на лаптопа.

— О, не искаш да говорим за това — подсмихна се презрително Клонкъри. — Колко удобно. Но ще трябва да говориш, Роб. Приеми фактите. Всеки политически лидер в света има склонност към насилие и по някакъв начин е садист. Във войната в Ирак се бихме за свобода, нали? Но колко души убихме с касетъчните си бомби? Двеста хиляди? Половин милион? Просто не можем да се спрем, нали така? По-развитите общества така или иначе продължават да убиват. Само че убиват по-ефикасно. Хората ни бива за това, защото нашите водачи са убийци. Така е било винаги. Какво им има на водачите ни, Роб? Защо винаги убиват, що за стремеж е това? Изглеждат луди, но нима са наистина по-различни от мен и теб? Ти какво искаш да направиш с мен? Представял ли си си как би ме убил? Да ме свариш в олио, да ме наръгаш с бръсначи? Обзалагам се, че си си представял. Всички интелигентни хора, всички умни типове са убийци. Ние сме убийци. Какво ни има, Роб? Смяташ ли, че нещо е… скрито в нас? А?

Клонкъри отново облиза устните си и спря да се усмихва.

— Писна ми от всичко това, Роб. Дори и за минута не съм ти повярвал, че Книгата е у теб или че знаеш къде е. Дойде време да прекратим тази глупава мелодрама.

Клонкъри се изправи, прекоси стаята и отиде до стола. После пред обектива на камерата развърза въжетата, които стягаха Лизи.

Роб гледаше как дъщеря му се извива в ръцете на Клонкъри. Върху устата й все още имаше превръзка. Клонкъри пренесе момиченцето до лаптопа и я сложи да седне върху коленете си. След това се обърна към камерата и заговори отново:

— Чувал ли си някога за скитите, Роб? Имали са някои странни обичаи. Принасяли са в жертва конете си, струпвали са цели хергелета върху палубите на горящи кораби и са ги изгаряли живи. Изключително забавно. Към корабокрушенците са били не по-малко жестоки. Ако някой оцелеел от нещастие в морето и се озовял по техните брегове, скитите го хващали и го хвърляли от някоя скала обратно във водата. Възхитителен народ.

Лизи се огъна като дъга в прегръдката на Клонкъри. Погледът й търсеше очите на баща й по екрана пред нея. Сали се разхлипа отново, като гледаше как дъщеричката й се бори за живота си.

— Така, сега ще изпека главата й, докато е жива. Това е скитски ритуал. По този начин са принасяли в жертва първородните деца. Тя ти е първородно дете, нали? Всъщност тя ти е единственото дете, ако не греша. Сега ще запаля малък огън и след това…

Роб полудя от гняв.

— Да ти го начукам, Клонкъри! Мамицата ти!

— Вярно, ли? — разсмя се Клонкъри.

— Да ти го начукам! Ако дори я докоснеш, ще…

— Какво, Роби? Какво „ще“? Какво ще направиш? Ще потропаш на вратата като страхливец, докато прерязвам гърлото на дъщеря ти? Ще викаш мръсни думи през процепа за писмата, докато първо я чукам, а след това я застрелям? Какво? Какво? Какво ще направиш ти, разтреперан травестит такъв? Толкова си жалък, женчо! Хайде де! Какво? Кажи де! — изкрещя Клонкъри. — Защо не дойдеш и не ме хванеш? Хей, изтичай бързо тук и ела ме хвани, тъп гей. Ела, Роби, чакам те…

Роб усети, че гневът го изпълва изцяло. Той скочи от стола и изтича извън палатката. Един ирландски полицай се опита да го спре, но Роб просто го изблъска от пътя си. Вече тичаше с всички сили, бягаше надолу по зеления, мокър и хлъзгав ирландски хълм, за да спаси дъщеря си. Бягаше колкото може и сърцето му биеше чак в ушите като полудял барабан. Тичаше и тичаше, почти падна върху прогизналата трева, но се надигна и се втурна отново надолу по склона. Разтика няколко въоръжени полицаи с черни шлемове, които се пробваха да го задържат, но той им изкрещя и те се отдръпнаха. Роб стигна до вратата и връхлетя в къщата.

Полицаите бягаха нагоре по тесните стълби, но Роб ги изпревари и изблъска поредния полицай от пътя си. Чувстваше, че ако трябва, би го хвърлил и от скалите край морето. Усещаше се силен както никога през живота си и беше вбесен до краен предел. Щеше да разпори Клонкъри в секундата, в която го види.

Няколко мига по-късно беше пред залостената врата, полицаите му викаха да се махне от там, но Роб не им обърна внимание. Започна да рита вратата и тя поддаде малко. Ключалките изпращяха и Роб я ритна отново. Костите в глезена му буквално пукаха, но той нанесе още един ритник, пантите не издържаха и Роб влетя в стаята.

Озова се в спалнята. И там пред очите му се разкри…

Нищо. Стаята беше празна.

Нямаше стол, нямаше лаптоп, Клонкъри също го нямаше, както и Лизи. Подът беше осеян с боклуци, явно някой беше живял тук. Навсякъде се въргаляха недоизядени консерви, дрехи и мръсни чаши от кафе. Един или два вестника лежаха захвърлени, а в ъгъла дрехите на Кристин бяха събрани на купчина.

Роб усети, че умът му блокира и след малко ще полудее. Беше въвлечен в някакъв вихър, лишен от всякаква логика. Къде е Клонкъри? Къде е столът? Смъкнатата качулка също я нямаше. И къде, за бога, е дъщеря му?

Въпросите кръжаха в мозъка му и той едва забеляза как полицаите влязоха в стаята. Те се опитаха да издърпат Роб навън, да го изведат от спалнята, но той не искаше да излиза. Трябваше да реши тази мрачна загадка, която го разтърси из основи. Почувства се измамен, унижен и го обзе тъга. Усещаше, че едва се държи и е на самия ръб на здравия разум.

Роб огледа стаята с безумен поглед. Видя малките камери, насочени навътре. Нима Клонкъри беше някъде наоколо и ги наблюдаваше? Роб не можеше да се отърси от чувството, че Клонкъри не отлепя очи от него и смехът му се носи из интернет.

След това чу напълно реален шум. Приглушен шум, идваше от гардероба в ъгъла на спалнята. Звучеше като човешки глас, но приглушен, сякаш от превръзка. Роб вече не можеше да обърка този звук.

Той избута още един ирландски полицай настрани, отиде право до гардероба и отвори вратата.

Право срещу себе си видя две широко отворени ужасени очи, които го гледаха от тъмнината. Гласът отново беше приглушен, устата на човека беше запушена, но този път в стоновете се долавяше молба и облекчение, дори обич.

Беше Кристин.