Трезорът на Сен Лазар

10.

Нормандия, 1132 г.

Лежа на сламеника и се вслушвам в нощта. Всичко ме боли. Боли ме ръката от въртенето на меча, а гърдите и раменете — от понесените удари. Ръцете ми са загрубели от почистването на чужди брони, от пъхането на космите на четката в дупките между пръстените. Мириша на пот, масло, кръв и слама.

Минаха три години, откакто прекосих морето, повръщайки в трюмната вода, докато бурята ни подхвърляше насам-натам. Започнах служба като оръженосец в дома на Ги дьо Хотфор. Той е братовчед на моя чичо: чичо уреди да дойда тук, за да усвоя рицарските умения. Тук сме половин дузина — някои от Англия, други от Нормандия. Мисля, че Ги е добър човек, но малко го е грижа за нас. Събрани сме на едно място като кучило, в което всички се гонят, ръмжат и хапят, докато си намерят мястото.

Тук не съм щастлив. Когато пристигнах, другите момчета ме закачаха заради акцента и тонзурата. Викаха ми „монах“ и „уелсец“, крадяха храната ми, а дрехите ми хвърляха в отходното място. През първите месеци доста плаках. Вече се научих да крия чувствата си. Дори когато съм гол, нося броня.

Още преди да дойда тук, знаех историята на норманите: как завоюват всичко и се разпространяват като чума. Първо тяхното собствено херцогство, след това Сицилия, Англия, Антиохия. Сега, когато съм в техния център, разбирам защо. В Нормандия няма безопасни убежища: цялото им царство е граница. На запад са бретонците, на юг анжуйците и поатийците, французите на запад и фламандците на север. Това прави мъжете корави. Ги дьо Хотфор е нисък, набит и широкоплещест — кремък, който стърчи във варовитата нормандска земя. Избухва лесно, ако бъде предизвикан.

Неговият сенешал6 се казва Горнеман. Гербът му е разделен на две четвъртини щит, всяка с различен цвят, като шутовска дреха. Затова му викаме палячото. В това има голяма ирония, защото той е сериозен и мрачен човек, който никога не се усмихва. Брадата му е сива като стомана, а очите — корави. Ходил е с княз Робер и Божията армия на кръстоносен поход. Видял е падането на Йерусалим. Често го молим да ни разказва тези истории, но той никога не го прави. Лицето му се опъва и започва да премигва, сякаш прашинка пустинен прах е влязла в окото му.

Горнеман се грижи за нашето обучение. Ден след ден ни учи кога да спираме конете и кога да ги подкарваме с шпорите; как да държим щита така, че да почива върху врата на коня, как да държим копието така, че да не се плъзне по нашия враг. Той наблюдава упражненията с мечове и ни казва каква би била съдбата ни с истински оръжия: този удар нямаше дори да го одраска; онзи щеше да го прониже или да му отсече главата. Много рядко ни позволява да галопираме из овощната градина и да нападаме с насочено копие мехурите, които е закачил на ябълковите дървета, или да се свиваме между клоните и да се опитваме да скочим на някой минаващ кон.

Това са любимите ми дни. През останалите се упражняваме едни срещу други. Носим памуклийки и аз мисля, че единствената полза от тях е, че наподобяват ограничаващата действията плетена ризница.

Ако беше само обучение с оръжията, щеше да ми е по-приятно, но има и други задължения. Моят господар Ги трябва да бъде обличан и събличан, въоръжаван и разоръжаван; трябва да му се поднесе храната, да му се нареже месото, да му се налее чашата. Трябва да се бия дори за правото да върша тези досадни задължения — всички оръженосци искат тази привилегия, за да привлекат неговото внимание. Трябва да си пръв пред вратата му, когато сутрин се събуди; първи до неговото стреме, когато се прибира; вечер последен да напускаш голямата зала. След това трябва да се заемеш със собствените си дела: да зашиеш скъсаното по памуклийката и да се опиташ да напъхаш вътре повече парцали с надеждата, че утре ще боли по-малко; да изпереш дрехите си, да почистиш камината. Другите оръженосци имат собствени слуги, но чичо казва, че няма пари за мой прислужник. Нали трябва да построи наново замъка на баща ми. Мисля, че иска да го издигне от камък.

В леглото си разказвам приказки, за да се приспя. Моят противник винаги е един същ: черният рицар, висок като къща. В моите приказки го срещам на горска поляна, в горска пустош или в унищожителна жега: строшавам копието му, разбивам щита, пробивам бронята му и накрая отсичам главата му с един-единствен удар и я набучвам на кол.

Винаги го побеждавам. Обаче той се връща в сънищата ми и тогава печели.

Ги има син на име Джослин, който е две години по-голям от мен. Ако го нямаше, щях да бъда по-малко нещастен. Може би това се случва с норманските бащи и техните синове. Ги е студен и твърд като закалена стомана. Синът му е все още в пещта и е горещ като огъня, който го заобикаля. Настроението му се мени с вятъра, както желязото се зачервява и бледнее под духалата. Можеш да го докоснеш само на своя отговорност.

Без съмнение Джослин е водачът на нашата глутница. Подобно на всички водачи, той утвърждава властта си, упражнявайки я върху най-слабия — върху мен. Окуражава другите момчета да си правят шеги с мен. Една вечер скри плъх в леглото ми. Друг път, когато бях прекарал два часа в рисуване на глиган върху един от щитовете на Ги, той мина и бутна гърнето с боята върху него и работата ми беше съсипана. Когато постигна нещо, само няколко негови думи ме карат да го почувствам безполезно. Ако се проваля, което често се случва, той не ме оставя на мира.

Мразя всички момчета, но най-много Джослин.

Единствената ми утеха в малкото свободни мигове е четенето. Това е другото, за което ми се подиграват. Капеланът на Ги трябва да ни научи да четем и пишем, но повечето момчета го пренебрегват или го заплашват с мечовете. Аз нямам нужда от него. Вече съм по-грамотен, отколкото един рицар има нужда да бъде, но въпреки това го търся. Той ми дава книги. Не молитвеници и часослови, а истински истории. Един ден, когато го спасих от груба шега, която Джослин планираше да му изиграе, той ме възнагради с особено рядка книга. Страниците й са изтънели от докосванията на много ръце, корицата се е оръфала, един от шевовете се е разшил, обаче усещам думите като мед на езика си. Авторът се казва Овидий и историите са прекрасна фантастична смесица от митове и чудеса. Питам се как съм живял толкова дълго, без да съм ги чувал, защо не са толкова често срещани като водата. Мисля, че дори майка ми не ги знаеше.

Един следобед, когато лежа на сламеника си и чета, влиза Джослин. Толкова съм погълнат от историята, че не го усещам, докато не дръпва внезапно книгата от ръцете ми и откъсва ъгъла на страницата. Скачам побеснял, но Джослин вече е изскочил от вратата. Ако го оставя да се измъкне, със сигурност ще хвърли книгата в някоя помийна яма или в крепостния ров. Бързам след него, размахал дървения меч: по протежение на коридора, надолу по извитата стълба и през двора. Стадо гъски се паникьосва, когато нахлувам през вратата на голямата зала — и се блъсвам право в нечий гръб.

Човекът е прекалено голям, за да бъде Джослин. Може да е слуга, който слага пресен папур върху пода, но прислужниците не носят кашмир, обточен с кожа. Той се ядосва. Свикнал е с блъсканицата на бойното поле, но не и в собствената му зала.

— Джослин ми открадна книгата — казвам със заекване.

Очите на Ги се стрелват към сина му.

— Вярно ли е?

Джослин, който стои до камината, се размърдва и изчервява. Смутен е, защото баща му не застава веднага на негова страна. Ядосва се и решава да се държи предизвикателно.

— Може би искаш да коленича и да му се закълна във васална вярност?

— Искам да му върнеш книгата.

— Ако я иска, да се бие с мен, за да си я вземе.

Той е по-висок от мен, с по-широки рамене и по-силен. Обаче на бойното поле не можеш да избираш противника си. Аз вдигнах дървения меч.

Джослин го хвана за острието и го изтръгна от ръката ми. След това го запрати в камината.

— Ако искаш да се биеш с мен, бий се като мъж.

Горнеман отива в оръжейницата и донася два малки кръгли щита и два стари меча. Железни са и тежат много. Върховете и остриетата им са затъпени, но самата тежест може да строши нечий врат. Останалите момчета избутват масите назад и скачат върху тях — получава се импровизирана трибуна. Слугите забравят работата си и се събират в дъното на залата. Един се опитва да организира залагане, но няма желаещи. Никой не се съмнява в резултата.

Заставаме един срещу друг по дължината на залата. Джослин замахва първи; блокирам удара с щита си и ръката ми се вцепенява. Ударът ме замайва и не мога да контраатакувам. Отстъпвам и Джослин напредва. Виждам самодоволната му усмивка и отчаяно искам да я изтрия. Накланям се наляво, след това се хвърлям напред. Той решава, че ще замахна към ръката му, но аз стоварвам право в лицето му плоската част на меча.

Кръв руква от сцепената му устна. Исках да му счупя носа, но може би съм избил някой зъб. Някои от зрителите ахват. Горнеман се смръщва: ако го бяха направил по време на тренировка, щеше да ме нарече „уелски дивак“ и да ме удари.

Джослин изплюва кървава храчка. Очите му са диви, но знае как да се владее. Със страховита сила разбива с щита си моята защита и отблъсква меча ми настрани. Стоварва три тежки удара в ребрата ми, след това забива главата на ефеса в стомаха ми.

Няма смисъл да се съпротивлявам — само ще боли повече. Подгъвам крака и се стоварвам на пода. Джослин замахва за още един удар. Изглежда е готов да ми скърши врата, но баща му пристъпва и хваща меча.

— Достатъчно.

„Дайте ми копие, мисля си аз, и ще го накарам да съжалява.“

Това не е последният път, когато с Джослин се бием. По-късно обаче оръжията са по-остри, а последствията — разрушителни.