Трезорът на Сен Лазар

4.

Ил де Пеш, 1142 г.

Графът още е коленичил пред олтара, но главата му лежи на няколко метра встрани. Около него се точат пипалца от кръв, сякаш тялото отчаяно иска да намери липсващата част. Охраната му е на прага, но са потресени от видяното — параклисът се е превърнал в кланица.

Мисля си за момче, коленичило пред друг олтар, на друго място, много далеч оттук. В един различен свят.

Как можах да стигна дотук?

Уелс, 1127 г.

Коленича пред епископа. Скалпът ми щипе на мястото, където сутринта ми избръснаха тонзура с бръснача; грубата вълна на расото, което ме накараха да облека, ми боцка. Камъните на пода са твърди и студени под коленете ми.

Цяла тълпа е дошла да стане свидетел на този миг: баща ми и брат ми, неговият сенешал и по-първите васали в предната редица. Както и абатът на „Свети Дейвид“, който се надява, че един ден ще внеса в манастира част от моето наследство. Зад тях стоят мама и сестрите ми; зад тях прислужниците, крепостниците и техните жени и деца. Петдесет-шейсет души, всички зависими от баща ми да разрешава техните спорове, да защитава техните домове и да събира данъците им. Не всички са благодарни за това. Чувствам изпълнените им с горчивина погледи като ножове в гърба си. Аз съм техен враг.

Зная защо е така, макар и да не го разбирам. Те са уелсци и британци, а аз съм нормандец. Обаче съм роден тук, както и моят баща. Кракът ми никога не е стъпвал в Нормандия. Разбира се, чувал съм историите. Как херцог Уилям изискал английската корона от узурпатора Харолд; как моят прадядо Енгеранд се сражавал с него при Хейстингс; как моят дядо последвал граф Клеър в Уелс и бил възнаграден със земите, които сега притежава баща ми. Обичам тези разкази за рицари и сражения. Винаги тормозя брат Осуалд — монаха, който ми преподава — да ги разказва отново и отново. Той предпочита разкази за светци и Исус.

На тази възраст не ми е хрумвало, че тези истории имат и обратна страна. Всеки път, когато мечовете и копията на моите предци са улучвали целта си, те са попадали в телата на предците на онези, които сега ме гледат кръвнишки от дъното на черквата.

Епископът носи пръстен — дебела златна халка с голям син камък. Той се притиска към кожата ми, когато епископът слага ръка на челото ми. Аз се вторачвам в камъка и се опитвам да не плача. Не искам да ставам свещеник. Искам да бъда рицар като Ралф. Вече мога да се бия с дървен меч и да яздя в галоп коня на баща ми по ливадата край реката. Обаче рицарите са скъпи. Трябва да се купуват коне и да се хранят, да се поддържат добре оръжията и снаряженията, да се плаща на оръженосци и коняри. Баща ми казва, че рицарят докарва печалба само по време на война, докато свещеникът печели прехраната си всяка година.

Епископът се навежда към мен. Дъхът му мирише на лук.

— Готвиш се да встъпиш в свята служба. Даваш ли тържествена клетва да отхвърлиш капаните на този свят и да се обърнеш към Христос?

Потискам желанието да погледна през рамо. Зная, че Ралф гледа, и се надявам да се гордее.

— Да не проливаш кръв.

Свивам ръката си в юмрук, за да скрия кървавото петно. Бях навън преди разсъмване, за да проверя капаните, които заложихме с брат ми Ралф. Беше се хванал един див гълъб. Със собствените си ръце му извих врата.

— Да бъдеш целомъдрен.

С удоволствие се заклевам за това, макар и да не знам какво означава. На осем години съм.

— Питър от Камрос, църквата те приема като един от своите.

Тази нощ лежа на сламеника между моето куче и брат ми и си повтарям клетвите шепнешком. Струват ми се толкова многозначителни. Това беше първият път, когато с мен се отнесоха като с възрастен. Не ми харесва пътят, който ми беше избран, но се заклевам пред Бог, че ще изпълня обещанията си към него.

Тогава още не мога да си представя колко дълбоко ще наруша всяко от тях.