Трезорът на Сен Лазар

16.

Нормандия, 1135 г.

Октомври докарва дъжда. Дъждът поглъща пътищата, покрива желязото с ръжда и унищожава фуража. Не можеш да запалиш лагерен огън с мокри дърва, нито да построиш обсадни машини. Тази година няма да има повече войни, а като няма войни, няма и нови рицари. Зимата ще бъде дълга, пълна със съжаление и негодувание, и ще се вслушваме в капещата от покрива вода, опитвайки се да не допуснем свадите да преминат в насилие.

Всички оръженосци изпитват разочарование, но мисля, че аз го чувствам най-силно. Уморен съм от чакане. От чакане на шпорите, на отмъщението, на Ада. Надеждата, която разцъфтя през лятото, увехна. Сега стоя на трапезата зад моя господар Ги и се мръщя. Все още изобретявам поводи да се срещам с Ада в двора или по коридорите — не мога да се сдържам, но когато я виждам, съм кратък до грубост. Винаги след това съжалявам. Най-лошото е, че на нея, изглежда, й е безразлично.

Един ден минавам край вратата на стаята на Ги и чувам гласа й. Спирам се и се крия в непроницаемите земни сенки. За моя изненада чувам собственото си име.

— Не ме оставяй с Питър. Ако трябва да бъда придружавана, нека бъде Джослин.

Течение лъхва през отворения прозорец. Сърцето ми се вледенява. Завивам още по коридора и виждам Ада и Ги близо до прага. Тя е коленичила пред него и завързва кожените му рицарски ръкавици. Изглежда неприлично.

— Искам Джослин до мен при решителния удар.

— Питър ме гледа така, сякаш съм нещо, паднало от комина.

Ги я гали по косата. Ръцете му са тромави — по̀ е свикнал да четка коня си.

— Той е послушен и заслужава доверие. С него ще си в безопасност.

Мисля си: „Той няма доверие на собствения си син да му повери съпругата си“.

Ада се изправя и се обръща разстроена.

— Както желаеш.

Ако не можем да воюваме един срещу друг, ние се бием с животните. През зимата ловът поддържа мишците ни здрави, а мерника — точен. Освен това ни предпазва от неприятности. Обикновено ми е приятно, но не и днес. Думите на Ада се забиха като нож в сърцето ми — толкова по-остри и истински, казани на четири очи. Иска ми се смъртта да ме отнесе.

Но ако Хотфор ме е научил на нещо, то е да крия чувствата си. Когато се събираме на двора, държа очите си вперени в задачите. Завързвам здраво ездаческия плащ; оседлавам коня на Ада, потягам коланите на седлото и каишите на гърдите; не забравям да изглеждам изненадан, когато Ги ми казва, че ще я придружавам. Няма никаква опасност. Рояк от нейните дами ще бъдат с нас.

Поемаме към горите. Един от горските е видял глиган, който Ги иска на трапезата си. Кучетата лаят и душат из храсталаците; след тях крачат кучкарите с мастифи на опънати каишки. Струва ми се, че съзирам у тях прилика с Джослин.

През пролуки в дървесните корони виждам прииждането на облаци. Дъждът скоро ще рукне, но това не спира Ги. Две от Адините прислужници се връщат в замъка, а ние продължаваме напред и навлизаме по-дълбоко в гората. Тя не е като уелските гори от моето детство. Дърветата са се разпрострели по-нашироко, а ивиците гола земя между тях са покрити с храсталаци.

Намираме се на едно от тези открити пространства, когато кучетата улавят миризмата. Вятърът се усилва и отнася техния лай между високата трева. Подушвам дъжд. Кучета хукват към дърветата в края на голата ивица земя. Ги се впуска в галоп след тях, следван отблизо от Джослин, Горнеман и хората от свитата. Аз оставам с Ада и дамите и ги гледам как се отдалечават. Когато стигат до дърветата, вече са доста разпръснати. При това време може би ще минат часове, преди да успеят да вдигнат глигана.

Тежка капка дъжд пада на ръката ми. Небето изглежда така, сякаш ще се срути върху нас. Аз посочвам към дърветата наблизо и предлагам:

— Да се скрием.

Ада кимва, но не ме поглежда. Подкарваме ходом към дърветата. Тя има вид, сякаш й се ще да е в замъка. Хвърлям поглед през рамо, за да видя дали ловците не са решили да се върнат, но няма и следа от тях. Небесата се разтърсват от гръмотевица.

Яздим покрай самотен бук, когато светкавицата проблясва. Тя изсушава въздуха, а гръмотевицата я следва толкова бързо, че прикрива звука на трошащо се дърво. Чувам го едва когато тежък клон, голям колкото половината дърво, се строполява на тревата пред мен. Светкавицата го е отсякла от ствола.

Конят ми отскача стреснат назад; нужни са всичките ми сили и опит, за да го овладея. Докато се оправям с него, останалите коне се пръсват. Виждам един да галопира по склона без ездач, а друг е изчезнал напълно. Зървам шарената кобила на Ада да потъва в гората.

Галопирам след нея, без да обръщам внимание на мокрите клони, които ме драскат и дърпат. Изглежда, конят на Ада следва някаква пътека, но не знам къде води. Виждам само отблясъци от пелерината й между дърветата. Изкачваме се нагоре; дърветата изтъняват и дъбовете и ясените отстъпват място на борове и ели. Земята става по-стръмна и камениста. Това забавя конете. Тя е вече само на дузина крачки пред мен. Ако беше кошута, щях да рискувам да стрелям.

Ада излиза на висока полянка и спира. Дъждът се изсипва през хилавите дървета; купчина скали е надвиснала заплашително. Ада скача от седлото и аз се втурвам да хвана юздите. Шепна в ухото на кобилата, за да я успокоя, след това поглеждам към Ада.

— Ранена ли си?

Очите й са безизразни, тя трепери. Оглеждам скалите и откривам плитка пещера. В историите на майка ми това щеше да е врата към друг свят; тук е просто място, където да се скриеш от дъжда. Връзвам конете за една ела, но не стегнато, и се присъединявам към Ада в убежището. Над нас трясва гръмотевица; бурята няма намерение да утихва.

— Няма да продължи дълго.

Ада не отговаря. Седи, обхванала с ръце коленете си, и се взира в дъжда. Сякаш обмисля нещо напрегнато. Намятам плаща си на гърба й, като внимавам да не я докосвам. Роклята й е подгизнала и е залепнала по извивките на тялото й. Опитвам се да не я гледам.

— За какво си се замислила?

— За нещата, който бих искала да мога да променя.

Аз се опитвам се да се наместя удобно на твърдата земя. Бързото преследване е още в кръвта ми и ме кара да кажа неща, които иначе не бих посмял.

— Наистина ли те гледам като нещо, паднало от комина?

Не съм подготвен за яростния й поглед. А смятах, че аз съм нараненият. Чувствам се принуден да се защитавам.

— Просто минавах край вратата.

— Изобщо не разбираш. И да… наистина ме гледаш така.

Като че ли плаче. Плащът се е смъкнал от раменете й, но когато се опитвам да го наместя, тя едва не ме удря.

— Отнасяш се към мен като с престъпница.

— А ти с мен като със слуга.

— Всеки път, когато ме погледнеш, се чувствам, сякаш съм направила нещо непростимо.

— Какво искаш да направя?

Тя се колебае, затваря очи. Мисля си: ето сега ще каже нещо ужасно, което завинаги ще промени всичко между нас.

Тя се навежда нежно към мен и ме целува по устните.

Аз лежа, подпрян на лакти. Толкова съм изненадан, че губя равновесие и се плъзгам назад. Очите й се ококорват: мисли, че се дърпам от отвращение или омраза, и аз протягам ръка, за да я задържа. Искам само да я успокоя, да я накарам да разбере, но моето тромаво движение я събаря. Или тя идва доброволно. Чувствам тежестта на тялото й върху себе си, зърната й щръкват през подгизналата дреха.

После почти не осъзнавам какво се случва. Тя целува лицето ми, устните, шията: притиска ме върху влажната земя; плъзга пръсти през косата ми. Разкопчава корсажа си и аз заравям лице в гърдите й. Претъркулвам се върху нея и си одрасквам гърба в ниската скала. Вдигам полите й и тя нежно ме насочва в себе си.

Гръмотевиците търкалят предупрежденията си по небето, но ние не обръщаме внимание. Дъждът запердва света и ни скрива от деня. Подушвам скалите, гората и мократа земя; чувствам влажната й кожа притисната в мен. Струва ми се, че чувам ловджийски рог, и се дръпвам, но Ада казва, че дърветата скърцат на вятъра, и ме дръпва обратно в нея.

Накрая разбирам какво означават песните на поетите. Стените на света сякаш се стопяват. Съществуваме само ние двамата.