Трезорът на Сен Лазар

18.

Нормандия, 1135 г.

Когато се измъкваме от гората, вече се мръква. Дъждът е спрял, облаците са отплавали към хоризонта. Те се реят над залеза, сякаш го притискат да побърза. Пуснах Ада да язди половин конска дължина пред мен, както се полага на съпругата на моя господар. И двамата мълчим. Таим повече неща, отколкото бихме могли да изкажем.

Когато си мислех, че Ада ме мрази, копнеех да науча какво ли си мисли. Сега, когато смятам, че ме обича, е почти непоносимо да не знам. Преди час между нас нямаше нищо, но съмненията вече започнаха да изскачат. Дали съжалява? Дали си е променила мнението? Дали си мисли за Ги?

Мисълта за Ги кара сърцето ми да се свие. Изведнъж онова, което направихме, ми изглежда като огромна грешка.

Все още размишлявам за това, когато вечерният въздух се изпълва със звън на метални халки. Носи се от гъсталака, който стърчи като островче в средата на близкото поле.

— Чакай тук.

Аз сритвам коня и го подкарвам към центъра на полето. Земята под копитата му е побеляла от пепелта на изгорелите стърнища. Не мога да намеря път през горичката, затова слизам от коня и поемам пеша през шубраците и калините. Вътре е толкова тъмно, че едва виждам клоните, но тревожните звуци от битка не могат да се сбъркат. Искри осветяват малката полянка в средата на храсталака; различавам две неясни фигури, които нанасят удари и отстъпват като танцьори. Единият е рицар в пълно въоръжение с щит и меч в ръцете. Слязъл е от коня и тежестта му пречи. Това е добре за неговия противник, който е само по кафява туника и обточено с кожа наметало. Той отчаяно се защитава от нападенията на рицаря с прав ловджийски нож.

Това е Ги.

Все едно наблюдаваш как куче хапе мечка — обаче мечата лапа си е казала думата. Ги куца от рана в бедрото; не може да тича. Рицарят замахва и силата на удара избива ножа от отслабената ръка на Ги. Той отхвръква далеч в храсталаците. Сега Ги е безпомощен.

Стои с гръб към мен; още не ме е видял. За миг ми хрумва да се скрия обратно в шубраците. Той е ранен и беззащитен: няма да успее да се измъкне жив от горичката. Ада ще овдовее и ще може да се омъжи за когото поиска.

Всичко това минава през главата ми за миг. Дали Бог ме изкушава, или ми дава златна възможност да приключа с всички страдания в живота си? Никога няма да разбера какво щях да избера. Рицарят замахва наляво и Ги залита настрани, за да се предпази, като същевременно се обръща. Главата му се надига и ме зърва. Зная, че ме е видял, защото лицето му се изменя така, че дори неговият враг забелязва. Бърз като плъх, рицарят се завърта, за да ме посрещне.

Аз се хвърлям в битка, въоръжен само с ножа си. Посягам към него, но той не е на колана ми, дори коланът ми липсва. Сигурно съм го оставил в гората. Чувствам замайващия ужас да бъдеш напълно безпомощен. Рицарят е объркан — сигурно ме взима за някакъв паж или селянин, който случайно се е натъкнал на битката. Не знае какво да прави: дали да ме убие, или първо да се оправи с Ги.

Ги се размърдва. Рицарят знае, че той е действителната заплаха, и вдига щита си.

Усещам камък до крака си. Навеждам се и го вдигам. Той е с големината на ябълка и лесно се побира в ръката ми. С инстинкт, който съм упражнявал цял живот, аз го запращам към главата на рицаря.

Имам добър мерник. Камъкът го удря право в тила, точно под ръба на шлема. Това е мигът, от който се нуждае ветеран като Ги. Той пристъпва напред, с едно движение измъква меча от ръката на рицаря и го опира в гърлото му.

— Кой те изпрати?

Рицарят не отговаря. Може би още е замаян. Ги не мисли така. Обръща меча и стоварва ефеса в лицето му. Кръв бликва от строшения нос.

— Кой?

Рицарят промълвява нещо, което не мога да разбера. Ги също не е сигурен, затова повтаря:

— Атолд?

Рицарят кимва и се превива надве, за да изплюе кръв и слюнка. Ги отстъпва назад. Спомням си какво ме научи Горнеман. Никога не убивай рицар, който се е предал. Винаги мисли за откупа.

Вниманието ми е отвлечено и не забелязвам движението. Чува се съскане и жвакане. Следващото, което забелязвам, е как Ги издърпва меча от гърлото на рицаря. Чувам леко трополене като от дъждовни капки: кръвта на рицаря капе по покритата с листа земя. Ги избърсва меча в плаща си. Поглежда острието, после мен: за един миг си помислям, че ще ме посвети в рицарско звание още тук и сега.

Той обаче се мръщи и пъха меча под колана си.

— Къде е ножът ти?

— Изпуснал съм го в гората.

Не мога да го погледна в очите, но той вече се отдалечава.

— Няма ли да ме направиш рицар? — провиквам се подире му. Нали току-що му спасих живота? Не съм подготвен за погледа, пълен с яростна омраза, който стрелва към мен.

— Спаси ме с камък. Всяко момче, което е замеряло гълъби, би могло да го направи.

Намираме коня ми пред горичката. Без да пита, Ги се качва на него и поема напред. Аз се препъвам подире му по покритите с пепел полета. Когато стигаме пътя, сърцето ми прескача: Ада я няма. Виждам следи по земята — само от един кон — и се надявам, че е поела обратно към замъка. Слава богу, Ги не ги забелязва.

Малко по-късно осъзнавам защо е толкова неблагодарен към мен — и защо уби рицаря, вместо да вземе откуп за него. Той е възрастен и страда от суетата на възрастните мъже. Не иска никой да знае колко близо е бил до загубата.