Трезорът на Сен Лазар

27.

Лондон

Ако не беше онова, което щеше да последва, този месец би бил най-тежкият в живота на Ели. Всяка сутрин се надигаше в пет и след половин час вече седеше на бюрото си, дъвчейки блокче зърнена закуска и прелиствайки последните новини. В осем се срещаше с Бланшар и останалите от екипа по наддаването, след това дванайсет часа срещи, видеоконференции, имейли и електронни таблици. Всяка вечер в девет идваше такси, за да я откара до болницата, където прекарваше един час до леглото на майка си: поне сега, в частната болница, нямаше ограничения в часовете за свиждане. След това друго такси я откарваше вкъщи, където преглеждаше съобщенията, които й пращаха по телефона, и след може би още един час работа си лягаше — в два или три сутринта.

Живееше в тъмнина, в свят на постоянна нощ, в който сякаш никога не спеше. Отново започна да отива пеша на работа, дори ако валеше, само за да прекара десет минути на чист въздух. Скоро опозна хората, които бяха будни в този час: уличният чистач на ъгъла на улица „Грешъм“, който обновяваше света; шофьорът на вестникарската камионетка, който натискаше клаксона, когато минаваше; човекът, който отваряше вестникарската будка и никога не я поглеждаше. Понякога си спомняше, че трябва да бъде внимателна и да се ослушва за стъпки зад гърба си и сенки в околните входове. Обаче през повечето време бе твърде уморена, за да мисли за това.

Беше в капан — опънато платно, върху което други хора записваха желанията си. Имаше дни, когато си мислеше, че ще я разкъсат на две. Не можеше да напусне Бланшар, не и докато майка й лежеше в болницата; не можеше да не обръща внимание на Хари. Дори не знаеше дали още е с Дъг. Разказа му за майка си твърде късно, изопачавайки станалото, за да скрие факта, че за Коледа е била в Швейцария. Беше поискал да дойде на гости, но тя му отказа. Разбра, че е наранен — започна да говори нещо за състоянието на тяхната връзка, но се спря. След това се обаждаше веднъж седмично, за да я пита как е майка й, но иначе я остави на мира. Обажданията бяха толкова формални, толкова сдържани, че понякога се питаше дали не е скъсала с него в някой от безсънните си мигове и после е забравила.

С напредването на месеца Бланшар започна да й възлага нови необичайни задачи. Една вечер се озова пред офис сграда в Уапинг, пъхна твърд пощенски плик през процепа в кутията. Два дни по-късно вестник, който не беше известен с отразяването си на деловия свят, публикува статия за финансовия директор на клона на „Талхюет“ във Великобритания. Под заглавието „Банкер садист!“ материалът описваше, подкрепен от отлични снимки и разкази на очевидци, навиците му в Сохо11, които сигурно не е смятал да разкрива на съпругата си. Той първо заплаши вестника със съд, но след няколко дни подаде оставка, за да „прекарва повече време със семейството си“.

Веднъж Ели седя цяла сутрин във фоайето на хотел в района на Найтсбридж. Чакаше един от членовете на управителния съвет на известен попечителски фонд. Когато той пристигна, тя го последва в асансьора. Докато стигне на седмия етаж, той се оказа собственик на нова чанта „Гучи“, която беше толкова тежка, че се бе изкривил на една страна. Седмица по-късно неговият фонд обяви, че ще използва правата си на акционер, за да гласува в полза на поглъщането от „Сен Лазар“.

Ако Ели се беше спряла да помисли, може би щеше да разгледа последиците от онова, което вършеше. Обаче тя не го направи. Работното й съзнание се беше превърнало в счетоводен баланс: неща, които улесняват превземането, и неща, които му пречат. Причината и резултатът не влизаха в уравнението, още по-малко кое е справедливо и кое — не. Беше прекалено уморена.

Поне не се налагаше да пътува много. Седалището на „Талхюет“ и по-голямата част от бизнеса им беше в Европа, но по каприз на историята основният капитал беше листван на Лондонската борса. Тя ходи само веднъж в командировка и както повечето й пътувания, и това изскочи внезапно. Един следобед Бланшар се втурна в кабинета й. Никога не го беше виждала толкова бесен.

„Той знае — помисли си тя. — Хари, Нюпорт, всичко.“

Зарови из книжата и се опита да изглежда спокойна.

— Какво има?

— Бял рицар12. — Той стовари папката на бюрото й. — Какво знаеш за група „Кьониг“?

Ели преглътна, докато се опитваше да си събере мислите.

— Те не са публично дружество. Занимават се главно с инвестиции в инфраструктура и комуникации.

— Сложили са на масата приятелско предложение за „Талхюет“. Управата им има голямо желание — може дори германското правителство да се реши да подкрепи тази оферта. Един от техните леви политици смята, че ние сме „неприемливото лице на световния капитализъм“. — Той направи гримаса.

— В това няма логика — намръщи се Ели. — Ние вече предлагаме повече от обема на амортизацията и новоизкупените акции. „Кьониг“ нямат никакъв допълнителен бизнес, за да създадат синергии, а ако германското правителство е замесено, няма да им позволи да уволняват работници и да разбият компанията на парчета. Какво печелят?

— Ели, това не е случайност. Мишел Сен Лазар има врагове: някой от тях е насъскал „Кьониг“ срещу сделката ни. Трябва веднага да идем в Париж.

— Мисля, че централата им е във Франкфурт.

— Няма смисъл да разговаряме с тях. — Той взе папката и се обърна да си върви. — „Кьониг“ искат да играят ролята на бял рицар. Знаеш ли кой е най-лесният начин да спреш нападащ рицар?

Ели го изгледа неразбиращо.

— Да убиеш коня му.

Бентлито мъркаше по Комършъл Роуд в посока „Лайм хаус“. Движението не беше натоварено, но Бланшар нареди на шофьора да заобиколи. Когато вдигна очи от лаптопа, Ели с изненада видя дълги редици складове да прелитат зад прозореца.

— Това ли е пътят за летището?

Бланшар измърмори нещо за улични ремонти. Ели се зае отново с работата си. Когато вдигна очи, колата беше спряла на затворена улица в индустриален парк. Тя предположи, че вероятно са объркали пътя, но Бланшар се беше вторачил през прозореца и явно очакваше нещо.

Ели проследи втренчения му поглед през ограда от телена мрежа, която завършваше с бодлива тел. Зад нея се простираше пустош: обгорели тухли, изкривени метални греди — останки от склад, станал жертва на огъня. Вятърът вдигаше облаци пепел, сякаш огънят още тлееше, макар очевидно да се беше случило преди време. Отпадъците бяха събрани на купчини, а съседните сгради бяха боядисани отново. В задната част на парцела висеше очукана табела, рекламираща „Логически елементи“ — паметник на съсипаната компания.

Тя обаче вече беше срещала това име. Спомни си първите няколко седмици в банката, когато един горд възрастен човек не се подаде на Бланшар, за да може синът му да наследи бизнес, който не желаеше. Автоматизационната фирма „Розенберг“, която беше опростила веригата си за доставки, за да остане конкурентоспособна. Спомни си и сметището зад компанията, когато потъна до кръста в кашони, за да намери фирмените знаци върху тях. Логически елементи — логичният избор.

— Това беше компанията, която продаваше платки на Розенберг. Техният единствен доставчик. Фабриката им изгоря преди три месеца. Без техните елементи Розенберег не можеха да продължат производството. Клиентите им се разбягаха, а банката им отказа кредит. Бяха на прага да обявят банкрут, когато им отправихме последно предложение. Разбира се, за по-малка сума. Компанията вече не струваше почти нищо.

Ели се насили да го погледне в очите.

— Защо ме доведе тук?

— Розенберг беше първата ти сделка. Помислих, че може би искаш да знаеш как е завършила.

— Но не съм очаквала това. — Тя се вторачи в останките и си представи как пламъците са ги поглъщали. — Ти ли го направи?

— Не, естествено. — Той оголи зъби, подканяйки я да му противоречи. — Но и да съм го направил, това проблем ли е? По принцип една компания е просто сбор от нейните активи. Натрупване на стойност. Да речем, че наредя на нашия търговски отдел да заеме нападателна позиция срещу определена корпорация. Те правят дъмпинг или продават акциите на къса позиция. Понася се слух и скоро пазарът следва нашия пример. За минути съм унищожил милиони паунда от стойността на активите на компанията. Всичко това е напълно в рамките на закона. Защо тогава да е различно, ако унищожа тези активи под формата на сгради и машини, а не на хартия? Ако използвам огън вместо телефон?

— Незаконно е.

— Никой не умира. Ние изпитваме сантиментална привързаност към материалната собственост, но тя не е нищо повече от въплъщение на богатството. А богатството е материалът, от който е направен капитализмът. Ние го създаваме или го унищожаваме; работим, за да се сдобием с него, и го отказваме на нашите врагове.

— И какво ще ти купи това богатство? — попита Ели по-високо, отколкото възнамеряваше.

Бланшар я изгледа учудено.

— Власт, разбира се.

Париж

Ели отдавна искаше да види Париж, но не по такъв начин. Кацнаха в тъмнина; половин час по-късно лимузината се носеше по улиците, свободни от пиковото движение. Чувстваше се напрегната. Всеки път, когато погледнеше през задното стъкло, един черен рейндж роувър със затъмнени стъкла ги следваше. Ако лимузината сменяше лентата, джипът също го правеше; когато завиваха, той също сменяше посоката. Когато едно такси се опита да се вмъкне помежду им, джипът се стрелна напред, за да затвори празнината, като едва не откъсна предната му броня. Таксито се стрелна встрани с вой на клаксон.

— Следи ли ни някой?

Бланшар хвърли поглед през рамо и се усмихна.

— Дестрир е уредил бавачка. Твърди, че има банда анархисти, която е отправила заплахи срещу нас. Нищо определено, но Дестрир се тревожи. Той е като майка — орлица.

Джипът потъна в движението, когато лимузината излезе на площад „Вандом“ пред парижкия хотел „Риц“. Когато се регистрираха, ключовете им за стаите бяха придружени от съобщение.

— Господин Леховски ви очаква в апартамент „Елтън Джон“.

Сърцето на Ели се сви.

— Той ли е съветник на „Кьониг“?

— Това е логичният избор. Познава компанията много добре, след като се опита да я купи.

— Това етично ли е?

— Ефикасно.

Апартаментът „Елтън Джон“ беше обзаведен с по-добър вкус, отколкото Ели очакваше — симфония от слонова кост и розово, залети от мека светлина. Токчетата на обувките й почти изцяло потънаха в дебелия килим.

Леховски ги очакваше във всекидневната. През отворената врата Ели зърна широка два и половина метра спалня с розов балдахин.

— Ели, както винаги, изглеждаш прекрасно — посрещна я с комплимент Леховски. — Да ти предложа ли питие?

— Минерална вода.

Той вдигна слушалката на розовия телефон и поръча.

— Това е малко неочаквана среща. Твоята помощничка не поиска да ми каже нищо по телефона, но предполагам, че сте тук заради „Талхюет“? В Люксембург се справихте много добре; бяхме разочаровани, че не спечелихме. Нашата оферта беше само с пет милиона евро по-ниска от вашата. — Той внимателно наблюдаваше Бланшар. — Може би вече сте го знаели.

Келнерът се появи неестествено бързо с напитките — бренди за Бланшар и „Джак Даниълс“ за Леховски.

— Да, заради „Талхюет“ — потвърди Бланшар.

Леховски изплю дъвката си.

— Неофициално?

— Зависи за какво ще постигнем съгласие. — Бланшар извади ножчето си и отряза върха на пурата. — Кьониг нищо не печели, ако купи „Талхюет“. Ели?

Тя се зае да изложи накратко случая. Леховски слушаше без интерес, като през цялото време беше вторачен в точка, петнайсетина сантиметра под гърлото й.

— Дори „Кьониг“ да спечелят компанията, ние пак ще притежаваме десет процента от нея. Ще откриете, че можем да бъдем много несговорчив акционер.

— Мислех, че „Сен Лазар“ притежава по-голям дял.

Бланшар махна с ръка.

— На едно мнение сме по въпроса.

— Както винаги.

— „Кьониг“ не може да предложи акции, така че ще трябва да платят в брой. При този пазар само глупаците плащат в брой. Особено такива, които имат да обслужват дългове.

Настъпи пауза. Леховски отпи от уискито, а Бланшар издуха облак дим.

— Добре. — Бланшар се вторачи в една от картините на стената — чудато изображение на космическа ракета. — Когато бях дете, обичах астрономията. Орион, Пегас, Андромеда — можех да посоча всички. По онова време Космосът изглеждаше толкова вълнуващ. Сега май става дума повече за бюрокрация, отколкото за героизъм. Чухте ли за сондата, която НАСА изпрати на Марс?

Леховски поклати глава.

— С големината на прахосмукачка, но са посветили повече време на изграждането й, отколкото ти и аз бихме посветили на някоя компания. Десет години, за да я подготвят, три в полет, за да изминат не знам си колко стотици милиони километра в Космоса. И когато пристигнала, се забила в планетата с триста километра в час. А знаеш ли защо?

Дори да знаеше, не би отнел думата на Бланшар.

— Защото учените правели пресмятанията си в сантиметри, а екипът по кацането — в инчове.

И двамата избухнаха в смях. Ели поглеждаше ту единия, ту другия и се чудеше какво цели Бланшар.

— Има още една подобна история, която може би знаеш — продължи Бланшар. — Германски фонд, който искал да купи унгарски строителен предприемач. Отворили счетоводните книги и провели финансовата проверка. Вкарали данните в таблици, модели, оценки — всичко като по учебник. Купиха компанията за доста значителна сума — били нетърпеливи да влязат в бързо растящия унгарски пазар на недвижими имоти. И тогава — Бланшар се усмихна — откриват, че активите, за които платили в евро, били посочени във форинти.

Той отново избухна в смях, но този път Леховски не се присъедини.

Дълга гъсеница от пепел се извиваше в края на пурата на Бланшар. Той леко я тръсна в пепелника и отпи глътка бренди.

— Разбира се, това е само история. Разказвам я, защото Мишел Сен Лазар винаги е искал да се разшири в Унгария. Ако някой от вашите клиенти има активи, които иска да продаде, той е готов да преговаря с тях.

Леховски беше застинал напълно неподвижно, като котка, която дебне птичка на земята. Ели имаше усещането, че вижда как брадичката му потреперва.

— Колко е готов да похарчи Сен Лазар?

— Може би двеста-триста милиона евро. Разбира се, той ще трябва да разчита на печалбата от „Талхюет“, за да финансира разширяването.

Леховски отпи голяма глътка „Джак Даниълс“ и когато свали чашата си, тя беше почти празна. Ели я допълни от бутилката, която келнерът благоразумно бе оставил на масичката за сервиране. Изглежда, единствената причина да е тук, беше да налива питиетата.

— Ще ти кажа една тайна — обяви Леховски, който донякъде беше възвърнал самоувереността си. — Директорите на „Кьониг“ не искат да купуват „Талхюет“. Правят го само защото управителният съвет е наредил. Обаче в действителност и те не го искат. Има един човек, господин Дрекслер, който им натрапил сделката. За нещастие той е председател на управителния съвет. Ще е нужен много силен натиск, за да бъдат убедени да сменят курса. Може да се направи, но ще е нужно лично участие.

— Вашата банка ще си получи комисионата.

— О, да, моята банка.

— Три процента може да се окажат шест милиона евро. Ако уредиш сделката, по-голямата част от тях ще намери пътя до твоите джобове. Със сигурност ще можеш да си позволиш ново порше.

— Всъщност предпочитам „Астон Мартин“. Колегите ми твърдят, че съм перверзен, но има нещо толкова оксиморонно в английското машиностроене.

Леховски отново изгълта уискито си. Когато Ели отиде да напълни чашата, той я поднесе така, че тя трябваше да се наведе, и коленете му докоснаха краката й.

— Бланшар, аз съм романтик. Предпочитам английските коли пред германските и бърбъна пред скоча. Топлото легло пред студеното.

Той се усмихна на Ели. За миг дори димът сякаш замръзна във въздуха. Ели стрелна Бланшар с отчаян поглед, но не намери утеха в очите му. Той стана от стола.

— Мисля да си лягам. Беше дълъг ден. — Усмихна й се мрачно. — Ще ви оставя да уговорите подробностите по споразумението.

Леховски стана, за да му стисне ръката.

— Трябва да ме извиниш за минутка — обърна се той към Ели. — Надявам се, че ще си тук, когато се върна.

Бланшар остана, докато Леховски излезе от помещението.

— Леховски никога не е възнамерявал да играе ролята на бял рицар — отбеляза той.

Димът караше очите на Ели да сълзят. Почувства се зле, беше й горещо.

— Ти наистина ли…?

— Прави каквото трябва.

Лондон, летището

Телефонът на Бланшар започна да звъни в мига, когато слязоха от самолета. Той се вслуша, усмихна се, каза няколко думи и затвори.

— От банката. „Кьониг“ току-що са пуснали съобщение до печата, че оттеглят предложението си. Казват, че състоянието на пазара е неблагоприятно. Управителният съвет на „Талхюет“ ще се събере утре на обед и всички очакват да обявят, че приемат нашата оферта. Не знам как успя да го направиш.

Той прегърна Ели през кръста и се наведе да я целуне, но тя се отдръпна.

— Би ли те подразнило, ако ти кажа, че преспах с него?

— Разбира се. — Бланшар посрещна смело вторачения й поглед. — Аз съм мъж, изпитвам ревност. Ти си ми много скъпа. Но това е лично. Другото е бизнес. А в бизнеса известна безскрупулност е за възхищение.

Той наклони леко глава и зачака отговора й.

— Не се изчуках с него — обясни Ели. — Казах му, че го намирам привлекателен, но зная с какво име се ползва. Казах му, че ако легна с него и след това той наруши нашето споразумение, вече никой няма да ме вземе на сериозно. Казах, че може да стане, когато сделката мине.

Възхитена усмивка заигра по лицето на Бланшар.

— Ще ти го припомни — предупреди я той.

„Не планирам да съм наблизо, за да разбера прав ли си.“

Позволи му да я целуне, докато чакаха колата пред терминала. Когато се отпусна на задната седалка, реши да включи телефона си. Бяха за кратко във въздуха, но вече бяха пристигнали дузина електронни писма. Тя започна да ги преглежда, като слушаше Бланшар с половин ухо. Той говореше за отпразнуване и къде биха могли да си уредят маса без предварителна резервация.

— Когато договорите бъдат подписани, цялата банка ще празнува — каза й той. — Тази вечер ще празнуваме само ние двамата.

Последното съобщение беше за гласова поща. Тя набра номера и изслуша съобщението в мълчание.

— Вероятно Леховски те кани да излезете — пошегува се Бланшар. Той бръсна един кичур от бузата й; наведе се към нея, за да я целуне отново, но се спря. Вероятно бе видял изражението й.

— Какво има?