Трезорът на Сен Лазар

17.

Лондон

— Къде беше снощи? — Гласът на Дъг се стичаше по врата й подобно на дъжд.

— Ходих на опера.

Ели стоеше на опашката за регистрация и понасяше изненадата на Дъг, очевидните въпроси и лъжливите отговори, които беше подготвила. Знаеше, че би трябвало да се чувства виновна, но в сравнение с извършеното огромно предателство тези второстепенни лъжи просто я дразнеха.

— Просто клиент. Всъщност беше доста скучно. Продължи цели пет часа. Когато излязох, забравих да си включа телефона.

Съобщението от озвучителната система на терминала довърши разказа й, сякаш летището се срамуваше вместо нея.

— Изпращат ме в Брюксел. Вероятно ще остана там през почивните дни, ще се срещна с разни хора.

Тя изчака съобщението да свърши.

— Обявиха полета ми. — Още една лъжа. — Ще ти се обадя, като стигна.

В дълбините на нощта Ели се събуди и се довлече до банята. Наплиска лицето си и се вторачи в тялото си в огледалото. Лунна светлина изпълваше помещението и голата й кожа заприлича на мрамора по стените. Чувстваше се опустошена, крайниците й бяха като от восък. Любенето на Бланшар беше като атака по всички фронтове — не физическа, а срещу самото й същество. Нежно, внимателно я беше лишил от съпротивителни сили, докато не се смали до голите усещания, изцяло в неговата власт. Беше плашещо, но и екстатично, пълно отдаване. Дори споменът за това я накара да потрепери.

Когато се върна в спалнята, лампата светеше. Бланшар седеше в леглото, подпрян на възглавниците. Очите му се плъзнаха по нея, възхищавайки се на голотата й. Тя се изненада, че това й достави удоволствие — усещането за власт, което й даваше. Сви се под завивката и отпусна глава на рамото му, като прекара пръсти през побелелите косми на гърдите му.

Малък златен ключ висеше на тънка златна верижка на врата му. Беше махнал всичко, но не и това. Ели го вдигна и заразглежда. Зъбците бяха толкова фини, сякаш щяха да се строшат, ако се докоснат до ключалка; задната част беше оформена като кръст, украсен с червен камък.

— Какво отключва?

— Сърцето ми. — Нежно, но твърдо Бланшар измъкна ключа от пръстите й и премести ръката й върху стомаха си. Погали я по главата и продължи: — Утре трябва да замина.

Ели се дръпна назад и се вторачи в него. Придърпа завивката чак до раменете си.

— Не заради това, което се случи между нас тази вечер. Това нищо не променя. В работата — уточни той. — А иначе всичко — ако ти искаш.

Ели вече не знаеше какво иска. Но Бланшар чакаше и, изглежда, му отдаваше значение. Затова тя кимна.

— Ели, имам нужда от теб. Ти си изключителен човек. Заедно… — Той издиша така, сякаш пушеше пура. — Подхождаме си. Можем да постигнем много неща.

Хвана я за ръката и я придърпа към себе си.

— Може би си мислиш, че го правя всяка вечер. Че водя хубави млади жени в спалнята си. Може би смяташ, че това е нищо за мен, или напротив — твърде много и че изпитвам неловкост и се срамувам. Не е така. Влюбен съм в теб. Ако хората в банката говорят, това не значи нищо за мен. Но ти си млада и нова — ако колегите ти започнат да ревнуват, това ще те нарани.

Той се наведе към нея и я целуна, притискайки я към матрака с тялото си. Ели сложи длани на гърдите му и го отблъсна. Ключето висеше от верижката и я гъделичкаше между гърдите.

— Какво ще кажеш за… — Тя направи извинителна гримаса.

Той разбра и отвърна:

— Чист съм.

— Нямах това предвид. Не съм взимала противозачатъчни. — Беше толкова заета, че в продължение на три последователни дни забравяше да ги вземе. След това вече не си направи труда.

— С мен нямаш нужда от противозачатъчни.

Той прикова ръцете й към чаршафа и легна отгоре й.

Брюксел

Джоузеф Конрад беше описал Брюксел като лицемерен град, спомни си Ели. След два дни в него, ровейки се в сметките на голям индустриален концерн, имаше чувството, че е стъпила в гроб. Тесните улици и извисяващите се къщи с ослепели от капаците прозорци; тишината; ниските облаци и постоянният мирис на дъжд; самите белгийци с лица като заключени врати. Би дала всичко, за да се прибере у дома в края на седмицата. Но вкъщи означаваше Дъг, сблъсък и раздяла, а тя още не можеше да се разправя с това. Каза си, че трябва да го направи очи в очи. Не беше казал нищо, когато тя престана да завършва разговорите с „Обичам те“. Питаше се дали е забелязал.

В събота сутринта си поръча закуска от обслужване по стаите и реши да прекара деня в стаята с книга в ръка. Не можеше да избяга от Белгия. Единственото, което можеше да направи, бе да се престори, че тя не съществува.

Точно излезе от банята, когато нещо изтрополи отвън. Облече пеньоара и отвори вратата, осъзнавайки колко е гладна. Но нямаше закуска. Коридорът беше празен. Намери само безплатен вестник, който не беше поръчвала. Вдигна го и точно се готвеше да го пъхне в кошчето, когато усети вътре нещо твърдо.

Наклони го и от него изпадна пътеводител на Брюксел. Зачуди се дали е рекламен подарък. Обаче гръбчето му вече беше намачкано и тя видя неравния край на самозалепваща бележка между страниците. С нарастващо безпокойство отвори книжката на отбелязаната страница. Сгъната изрезка от пожълтял вестник беше пъхната малко по-навътре. Ели я разгъна.

Беше страница от „Ивнинг Стандард“ с дата деветнайсети февруари 1988 г. Между множеството вече остарели новини в дъното на изрезката една беше оградена:

Ели се отпусна на леглото, разтреперана. В статията нямаше нищо стряскащо, като се изключи отминалата трагедия. Никога не беше чувала за Джон Херин. Причината беше в датата. Беше я виждала често. Дата, изписана със златни букви върху черния гранит, стърчащ на влажния хълм в Нюпорт.

Тя прелисти останалата част от пътеводителя, търсейки следи от човека, който й го беше изпратил. Различни места бяха отбелязани с фосфоресциращ маркер или с чавки в полетата. Имаха вид на скоро поставени.

Всички заричания да си остане в леглото с книга бяха забравени. Дръпна пердетата, за да влезе мръсната есенна светлина, и бързо се облече. След това излезе да разглежда забележителностите.

Това изречение беше маркирано и отбелязано с чавка, затова Ели започна оттук. Послушно се възхити на сградата от петнайсети век с нейния шпил; бароковите еснафски къщи с алегорични резби, изобразяващи разсъдливостта, вярата, справедливостта и други достойнства, които бюргерите си бяха приписали. Видя Къщата с лебеда, където Карл Маркс беше написал Комунистическия манифест. Там сега се помещаваше ресторант, в който човек можеше да плати трийсет евро само за ордьовър.

Прекара цял час в Кралския музей на изящните изкуства, бавейки се по-дълго в помещенията, посветени на Бош и Брьогел, които бяха отбелязани с чавки в пътеводителя. Няколко пъти забеляза мъж със светлобежов шлифер, който бързо се обръщаше настрана, сякаш някаква картина внезапно е привлякла вниманието му. Когато стигна до помещението, отделено на Магрит8, реши да го попита дали той е оставил пътеводителя. Но, изглежда, му беше писнало от изкуство и си беше тръгнал.

Обядва в едно кафене, което също беше отбелязано, питайки се дали всичко това не е твърде налудничаво. Наблюдаваше внимателно другите клиенти, очаквайки някой от тях да придърпа стол, да се представи и да даде някакво обяснение. Но нищо подобно не се случи. Имаше още едно място, маркирано в книгата, и то беше най-далече. Почти бе решила да не си прави труда. Но вече беше стигнала дотук. Взе трамвая и пое по дългия трилентов булевард към тихото предградие Тервурен.

Кралският музей за Централна Африка се помещаваше във внушителна сграда с оловни кубета и приличаше повече на мавзолей. Беше място извън времето, аномалия в тъканта на историята. Издигнат като паметник на суетността на крал Леополд, той бе отворил врати в годината, когато неговият покварен режим в Конго бе дошъл малко в повече дори на сънародниците му. Шейсетте години с техните вълнения бяха успели да откъртят наименованието на Конго от фирмата на музея, но не и да издухат прахта от старите сбирки. Лъвовете и слоновете стояха непреклонно сковани в стъклени витрини, застанали така, както бяха пожелали техните убийци. Единствената бележка, която Ели откри за диващината на белгийската окупация, беше кратко описание в една галерия към края на сградата — извинение, споменато в послеписа. Тя отново се сети за сър Конрад и се запита колко ли от тези печалби са се излели в касите на „Монсалват“.

— Срещаме се отново.

Тя се завъртя бързо. Нисък, пълен мъж с чорлава коса и извинително изражение я наблюдаваше откъм витрина със слонски бивни. Вероятно донякъде го беше очаквала, но въпреки това се стресна. Стори й се, че е изчакал тя да стигне до най-далечното и пусто място в тази извънградска и почти празна сграда. Тук нямаше пазачи. Дългият коридор, който извеждаше от помещението, беше пуст.

— Ще викам — предупреди го тя.

— Моля те, недей. — Той отстъпи и вдигна ръце, сякаш бе насочила пистолет срещу него.

Това я подразни.

— Защо ми изпратихте изрезката?

Той погледна през прозореца към зелените морави и сивото небе и предложи:

— Хайде да се поразходим.

Лондон

Нямаше нищо особено в сградата на улица „Ломбард“ №46, освен ако човек се вгледа в покрива. Четирите й етажа подслоняваха застрахователна компания, фирма на ловци на глави, които предпочитаха термина „професионално издирване“, борсов агент, както и малка консултантска фирма. Обаче на покрива, невиждана и незабелязвана, растеше цяла гора от антени, сателитни чинии и мачти. Те се поклащаха на вятъра и опипваха и за най-слабия полъх на информация.

Ако можехте да проследите плетеницата от холдингови компании и анонимни тръстове, които притежаваха сградата, може би накрая, като заобиколите през Лихтенщайн, Монако, Люксембург и островите в Ламанша, щяхте да се озовете почти на изходна позиция. Плетеницата електрически кабели в мазето също щяха да ви отведат на място, стотина метра извън сградата под улица „Ломбард“, в една тъмна стая на петия етаж в сградата на улица „Крал Уилям“, изпълнена с бръмченето на електроника. Ако можехте да надникнете през един от многото екрани, щяхте да видите двама мъже, надвесени над карта, нашарена с червени линии.

— Твърде лесно е — отбеляза Дестрир. — Преди години щяха да са ни нужни шестима, за да я следим — резервни коли, маскировка — цялата програма. Сега телефонът й ни съобщава за всяка нейна стъпка и дори не е незаконно.

Бланшар разгледа картата.

— Доста е пошетала.

— Всички туристически забележителности. — Дестрир натисна сензорния екран и картата се смали. Сега червените линии приличаха на кълбо прежда, от което се точеше една-единствена нишка. — В момента се намира в музея за Конго.

— Покажи ми времевия профил.

Дестрир натисна друг бутон. Линиите отново се промениха и започнаха да се издуват и преплитат така, че да покажат времето, прекарано на различните места. Тънки вени, там където беше пътувала, широки езерца, където се беше бавила из музеите.

— Много се бави в този африкански музей.

— Може би си пада по препарирани животни.

— Имаш ли наблюдатели?

— Двама души я следиха няколко часа тази сутрин в галерията. Разгледа хиляда картини на дебели жени и нищо повече, след това се разкараха. Моите хора не си падат особено по културата. Кьониг е в града и Сен Лазар каза, че той е по-важен.

— Разбира се. А телефонни разговори?

— Не много.

— Звъни ли в Оксфорд?

— Всяка вечер. Говори десет-петнайсет минути.

— Подслушваш ли?

Дестрир го погледна лукаво.

— Не му разказа за вечерта в операта, ако това те интересува.

Бланшар не отговори на закачката.

— Продължавай да я наблюдаваш.

Брюксел

Отвън земите около музея се спускаха в поредица строго геометрични френски тераси към богато украсеното езеро. Под краката им светлият чакъл хрущеше като костно брашно, покривайки обувките на Ели с бял прашец. Тук поне имаше повече хора — семейства с кучета и деца, които тичаха наоколо в съботния следобед. Ели изчакваше и мълчеше. Обаче нейният спътник изглежда също не беше в настроение за приказки. Той тътреше крака до нея с ръце в джобовете на палтото и стрелкаше погледи през рамо.

— Кой си ти? — попита Ели накрая.

Лицето му просветна. Изглеждаше благодарен за началото и на Ели й хрумна, че може би е не по-малко нервен от нея.

— Можеш да ме наричаш Хари.

— Шпионин ли си?

Той се замисли.

— Не в политически смисъл. Член съм на група, която цени пазенето на тайна.

— Като франкмасоните?

— Не съвсем.

Той се спря и загледа своето отражение в езерото.

— Съжалявам за цялата тази тайнственост. Опитах се да се свържа с теб в галерията, но те наблюдаваха.

Ели имаше чувството, че се плъзга по тънък слой лековерие, говореше и кимаше, сякаш това бе напълно нормален разговор.

— Кои са те?

— Твоите работодатели.

— Разбира се. Средновековното сърце на мрака, което ме шпионира през цялото време. Защо ми изпрати изрезката?

— Защото реших, че трябва да знаеш истината. — Той устоя на втренчения й поглед. — Джон Херин беше твоят баща. Джон Херин беше Енюрин Стентън.

— Татко загина в автомобилна катастрофа — каза тя сковано.

— Така е казала майка ти.

Завиха наляво покрай дългото правоъгълно езеро. Всичко тук имаше прави линии: хоризонталните брегове на езерото и успоредната алея; перпендикулярните стволове на близката тополова горичка.

— Каква е твоята версия?

— До голяма степен онова, което пише във вестника. Блъснат е от влак в тунела на метрото. Умрял е на място.

Ели се почувства замаяна.

— Можем ли да седнем?

— По-добре да се движим. — Хари отново погледна през рамо. — Загинал е, опитвайки се да проникне в банка „Монсалват“.

— Това ли правите? Обирате банки?

— „Монсалват“ има в своите трезори нещо, което ни принадлежи. Нещо, което задигнаха преди много време. Енюрин Стентън умря, опитвайки се да ни го върне. Сега ти си тяхната млада звезда. Какво съвпадение, а?

— Е и? Да не сте подправили резултатите от конкурса, за да ме вкарате там? Смятали сте, че ще отключа хранилището и ще ви пусна да вземете каквото искате?

— Нямаме нищо общо с това.

Минаха покрай малко момченце, което хвърляше хляб на ято патици. Птиците се кълвяха и се блъскаха, за да се докопат до трохите. Хари си погледна часовника.

— Нямаме много време. Ти си работила по поглъщането на „Талхюет“. — Това не беше въпрос. — Някой споменавал ли ти е Мирабо?

— Не.

— Чувала ли си за сметката на Лазар?

Ели си спомни червената папка, която беше видяла на бюрото на Бланшар.

— Не.

— Ели, моля те, помисли. Това е по-важно, отколкото можеш да си представиш.

— Важно за кого? — Тънкият лед, на който се крепеше доверието, позволило й да участва в тази загадка, изведнъж се пропука. — Каза, че ме шпионират, но единственият човек, който ме следи, си ти. Идваш тук с налудничави истории за баща ми, които не може да са истина. Не зная кой си, но се кълна, че видя ли те още веднъж, ще извикам полиция. Ще кажа на Бланшар.

— Ако го направиш, никога повече няма да ни видиш.

— Аз и не искам.

— Разбира се, но вземи това, в случай че имаш нужда.

Той напъха визитка в ръката й и забързано се отдалечи. Нямаше име или емблема. Само телефонен номер и надраскана с нечетлив почерк бележка: „Ако никой не вдигне, остави съобщение за Хари от Джейн“

— Да не би да очакваш да се обадя? — изкрещя тя подире му, но той не се обърна.

Хрумна й да я накъса на парченца и да ги разпилее по вятъра, или да я хвърли в езерото.

Но я прибра в джоба си.