Трезорът на Сен Лазар

6.

Уелс, 1128 г.

Можеш да завоюваш уелсците, но не можеш да ги победиш. Баща ми твърди, че причината е в земята: рицарите на кон не могат да преследват бунтовниците из планините и горите или в дълбоките тресавища. Майка ми също казва, че причината е в земята, но няма предвид същото.

Тя е бретонка, което според нея я прави братовчедка на британците, които орат полетата и секат горите за баща ми. Тя твърди, че Бретан е като Уелс — дива област на края на света. На тези места границите между световете се размиват и лесно се пресичат; ние се влачим по повърхността като паяк по вода. В Англия и Нормандия скалите са си скали, а дърветата — дървета. В Уелс всяка скала или дърво може да крие врата към омагьосаната страна. Веднъж, когато си играех по засъхналата кал край устието на реката, видях проблясваща стена от въздух, както когато прескачаш огън. Друг път долепвах ухо до пукнатина в скалите и дълбоко вътре чувах смях.

Миналият август три от бащините ми купи сено горяха в полето. През октомври някой се промъкна в обора и сряза сухожилията на бойния му кон. Баща ми трябваше собственоръчно да му пререже гърлото. Когато излезе от обора до лактите в кръв, за пръв път го видях да плаче. Той обвинява бандитите, но зад гърба му прислугата шепне за вълшебните хора.

Майка ми знае много истории за тях. Понякога, когато огънят в салона догаря, а баща ми си е пийнал до насита, тя вади малката си арфа и запява приказката, а аз седя до огъня и кучетата ближат мазнината около камината. Понякога седим заедно под върбата на тревистия бряг на реката. Приказките, които харесвам най-много, започват по един и същ начин: „Някога, много отдавна, когато крал Артур още беше на трона…“.

Питам майка си кога е царувал, но тя само се смръщва и повтаря, че е било много отдавна. Питам брат Осуалд, който ми преподава история. Дали е било преди херцог Уилям? Преди Александър? Преди цар Соломон? Мисля, че ще ме плесне и ще ми разкаже друга история за Исус или за свети Дейвид, но той започва да гризе тръстиковата си писалка и ми разказва, че Артур произхожда от Еней и Брут и е живял преди около шестстотин години, по времето на свети Дейвид, когато римляните си били отишли, а норманите още не са дошли. Казва, че Артур убил великан на връх Свети Майкъл и станал толкова могъщ, че прогонил Рим. Някои, шепне ми той, говорят, че не бил мъртъв, а спи в пещера и ще се появи, когато Британия има най-голяма нужда.

В очите на брат Осуалд проблясва светлина, когато казва това, но бързо се опомня и ме връща отново към склоненията.

Седя на слънце и слушам майка си.

Някога много отдавна, когато Артур бил крал, един рицар отишъл на лов в гората. Бил навлязъл много навътре, когато видял един бял елен; подгонил го и се озовал още по-навътре в гората. „Сега какво ще правя — запитал се той. — Слънцето вече е ниско, а не видях дори отшелническа колиба.“

Внезапно вечерният въздух бил прорязан от писък, който накарал коня му да се изправи на задните си крака от страх. Той препуснал бързо между дърветата и най-накрая излязъл на осеяна с листа полянка. Там растял изсъхнал глог. За него била завързана девица — най-красивата, която рицарят бил виждал. Носела бяла шемизетка и проста бяла рокля — нищо повече.

Очите й били като звезди, а кожата й — като лилии. Златистата й коса била толкова руса, че до нея дори Изолда Русата щяла да прилича на сарацинка.

Аз се размърдвам.

— Коя е Изолда Русата?

Майка ми ме кара да млъкна.

— Друг път ще ти разкажа тази история. Когато пораснеш.

Била вързана за дървото с копринено въже. Рицарят извадил меча и точно когато слязъл от коня и се готвел да го среже, земята затреперила под тропота на копита.

Дамата изстенала.

— Трябва да бягаш — предупредила го тя. — Иде сър Малиант, злият рицар, който ме държи в плен. Ако те завари тук, със сигурност ще те убие.

— Кълна се във вярата си, никога не съм бягал от когото и да било — отговорил рицарят.

Точно в този миг злият рицар нахлул на полянката сред облаци прах. Рицарят се качил на коня си и препуснал в атака: срещнали се с такъв сблъсък, че копията им се извили като лъкове и се пръснали на хиляди трески. Изтеглили мечовете и започнали да си нанасят удари с такава ярост, че от щитовете им полетели трески и желязото се напукало, а двата коня били убити.

Рицарят се хвърлил срещу противника си, нанасяйки му толкова много удари, че по ризницата му не останала здрава брънка. Свалил шлема от главата му и го съборил на земята.

— Милост, в името на Божията любов, милост — примолил се падналият рицар.

Обаче дамата поискала главата му и рицарят се подчинил. Бързо нанесъл удара и главата отхвръкнала в средата на полянката, а тялото се свило. Без да обръща внимание на раните си, рицарят се приближил до глога и срязал въжето, което държало дамата в плен.

— Благодаря, рицарю — казала тя. — Ти ме спаси от печална съдба. Каква награда искаш?

— Само нещо за спомен и може би една целувка.

Тя се засмяла.

— Ще ти дам нещо по-хубаво. — Хванала го за ръка и го завела зад дървото. — Ето какво искаше злият рицар от мен.

Рицарят нищо не видял, но дамата бръкнала в кухината на дървото и дръпнала кората му като завеса. Вътре рицарят видял стълба по корените на дървото, която се виела надолу в земята.

— Това е моето царство — обяснила тя. — Слез с мен и ще ти дам цялата награда.

Но рицарят се поколебал, защото видял, че дамата е чародейка, и се уплашил от онова, което може да го сполети в нейното царство.

— Не се страхувай, рицарю. Ще можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш. Трябва само да обещаеш, че когато си тръгнеш, ще оставиш всичко, което си намерил. В замъка ми има голямо съкровище и много са крадците, които се опитаха да го вземат.

Рицарят се заклел и нетърпеливо я последвал по виещата се стълба. И не останал разочарован, защото царството на дамата било точно такова, каквото тя го описала. Притежавала приказен замък с голяма зала и галерии и във всяко помещение имало струпано съкровище. Дошли слуги, за да се погрижат за неговите рани; поднесли вино в златни бокали и сърнешки бут, сготвен в лют пипер. Рицарят си помислил, че няма по-чудно място от това.

Останал при чародейката една година и един ден. Нощем празнувал и си доставял удоволствие с дамата, а през деня ловувал и никога не се връщал с празни ръце, защото тя имала кучета, които не губели следата, и лък, чиито стрели винаги улучвали.

Но накрая той се отегчил от този неспирен празник и си помислил, че е време да се върне в своя свят. Докато се сбогувал, зърнал бокал от фино, чисто злато, обсипан със скъпоценни камъни. И макар че бил малък и обикновен в сравнение с останалите скъпоценности в замъка, той си казал, че това е най-красивото нещо, което е виждал.

„Тя има такива богатства, че едва ли ще забележи липсата на тази малка чаша — казал си той. — Освен това в двора на Артур никога няма да ми повярват, ако не донеса някакво доказателство за мястото, където съм бил.“

Пъхнал бокала под туниката си и се измъкнал от замъка. Започнал да се изкачва бързо по виещата се стълба, докато не стигнал най-горе. През дупката виждал слънчевата светлина и зеления листак на гората. За първи път от цяла година подушил въздуха на нашия свят.

Обаче бил забравил за бокала под туниката. Щом прекрачил прага на нашия свят, земята започнала да трепери. Челюстите на дървото се затворили, корените изсъхнали на прах и рицарят паднал обратно. Когато докуцукал обратно в замъка, кулите били съборени, а помещенията — изпразнени; съкровището било изчезнало.

Дамата го приела в голямата зала. Очите й били като бучки лед, а кожата й — бяла като сняг.

— Ти наруши своята клетва — казала му тя. — Сега никога няма да напуснеш моето царство.

Хвърлила го в тъмница и каквото хапнел, имало вкус на пепел, и с нищо не можел да утоли жаждата си.

— Продължавай — казвам аз. — Какво се случило след това? Успял ли е рицарят да избяга?

Майка ми оставя малката арфа и отпуска ръце в скута си.

— Не, защото нарушил клетвата си и вече не можел да се върне в нашия свят.

Не разказах историята толкова добре, колкото майка ми. Може би защото не я харесвам. Мисля си, че винаги има път назад.