Трезорът на Сен Лазар

5.

Лондон

Ели изтича нагоре по стълбите и вратите от матирано стъкло се разделиха пред нея, за да я пропуснат вътре. Хрумна й, че в отминалите времена щяха да ги смятат за вълшебни. Тази сутрин не се изгуби, но въпреки това дойде по-късно, отколкото беше планирала. Оказа се, че е трудно да се измъкнеш от голямото легло, особено когато Дъг използва всичките си хитрини, за да осуети тръгването й.

Тя кимна на секретарката зад рецепцията и пое към асансьора, но пред него се спря. Никъде не се виждаше панел с бутони.

— Трябва да използвате картата си.

Една ръка със златни ръкавели, които блестяха на фона на ризата, се протегна край нея и пъхна чип карта в дискретния процеп до асансьора. Ели се обърна.

— Вие ли сте новото момиче?

— Ели.

— Деламер.

Вече беше забелязала, че в „Монсалват“ никой не използва малки имена, макар че Деламер изглеждаше прекалено млад, за да е усвоил вече този навик. Имаше жълтеникава кожа и черни очи. Все се усмихваше някак гузно, сякаш изпитваше неудобство заради нещо. Черната му коса беше прошарена отстрани, макар че не беше много по-възрастен от нея.

— В отдела на господин Бланшар ли работиш?

Той се изсмя тайнствено.

— Всички тук работят за Бланшар. Аз съм откъм правната страна. Много е досадно.

Влязоха в кабинката и Деламер натисна бутона за втория етаж, а после, без да пита, този за петия. Тя погледна бутона над нейния и си спомни какво беше казал Дестрир: Стой далеч от шестия етаж. Там е забранена зона.

— Кой работи на шестия етаж — попита тя възможно най-небрежно.

Деламер сякаш трепна и започна да оправя вратовръзката си.

— В някои отношения „Монсалват“ е много развито място. През повечето време нямаш представа какво прави човекът до теб. Това ни подлудява, но Бланшар настоява, че в името на безопасността така е по-добре.

Асансьорът оповести с камбанен звън, че е пристигнал, и Деламер отново пъхна чип картата в процепа, за да отвори вратите.

— Май тук безопасността е особено важна. От какво ги е страх? От обир?

— Бланшар обича да казва, че от една банка може да се открадне нещо повече от пари. Стара къща като тази има какво да крие.

Вратата започна да се затваря, той пъхна ръка, за да я спре, и се вгледа в Ели със странна тъга зад неохотната си усмивка.

— Не приличаш на момичетата, по които обикновено си падат.

Тези думи се стовариха върху нея като удар. Почувства, че очите й се насълзяват, и се замоли да не се разреве. Това наистина щеше да я довърши. Деламер, изглежда, осъзна, че е казал нещо не на място.

— Сигурен съм, че ще се справиш — каза той. — Ще се справиш — повтори. — Само бъди внимателна.

Сякаш искаше да каже още нещо, но затварящата се врата го прекъсна. Но този път не се опита да я спре.

Когато асансьорът пристигна на петия етаж, Ели се беше съвзела дотолкова, че вече нямаше опасност да се разреве пред първия колега. „Идиотка — каза си тя. — Разбира се, че не си като тях.“

Въпреки това имаше нужда още от минутка, преди да се изправи пред Бланшар. Прекоси празното фоайе и се облегна на прозоречния перваз. Сградата се издигаше около вътрешна градина като затвор или училище и този прозорец гледаше право към нея. На отсрещния покрив един гълъб почистваше с човка перата си.

Докато гледаше надолу, Ели осъзна нещо. Залепи нос в стъклото и започна да брои етажите на банката. Партер, първи, втори, трети, четвърти, пети — но когато погледна нагоре, видя само плосък покрив.

Нямаше шести етаж.

Поклати глава, за да прогони объркването. Стара къща като тази има какво да крие. Намери хартиена кърпичка в чантата си и попи очите си, за по-сигурно. След това отиде да потърси Бланшар.

Бланшар го нямаше. Беше оставил бележка на бюрото й с извинения — самозалепваща бележка от кремава хартия, в чиято среда беше отпечатан кръстът на банката. Почеркът му беше много едър, викториански курсив, чийто наклон изпълваше страницата с тънка плетеница като паяжина. Хартията беше попила миризмата му. Когато Ели взе бележката, за да я прочете, от нея лъхна аромат на цветя, а под него — по-тъмна, горчива нотка. През нощта купчината папки на бюрото й беше пораснала с няколко сантиметра.

Тя набра паролата и отвори лаптопа. Когато беше заключен, пролуката между капака и тялото беше направо невидима. Върху антрацитночерната кутия нямаше марка или емблема на производител — само петната от нейните пръсти. Отвори програмата за имейли, както Дестрир й беше показал.

93 нови съобщения.

Но тя едва бе започнала. Като изключим Бланшар, не познаваше никой от подателите.

Вратата се отвори със замах и мъж със син костюм и розова риза влезе тромаво и остави още дебели папки върху бюрото й. Лицето му беше подпухнало и осеяно с капиляри, а косата — разделена на път и пригладена с гел.

— Локтуайт — излая той. — До обяд ми трябват копия от двете.

И без да обяснява повече, се обърна и излезе.

Ели се вторачи в двете папки, после в останалите, които затрупваха бюрото й, и накрая отново в екрана на компютъра.

93 нови съобщения.

Отново почувства как кръвта нахлува в бузите й. Успокой се, заповяда си тя. Обаче пулсът й продължаваше да се учестява. Мисли!

Фотокопирната машина надолу по коридора имаше собствено помещение. Ели пропиля няколко ценни минути в опити да я отвори, докато не видя цепнатината под ръба. Вкара картата си и под конзолата засвяткаха червени светлинки, докато машината оживяваше и започна да излъчва зелено сияние, като дракон, събуден в своята пещера.

Който и да беше съставил досието, не бе имал предвид да бъде копирано. Повече от листовете бяха зашити с телбод; много бяха с нестандартни размери, малки бележки, които се опитваха да литнат от ксерокса, щом Ели издишаше. Беше сложила лаптопа си на ръба на копирната машина и се опитваше едновременно да я захранва и да чете електронната си поща. Но това се оказа невъзможно. Копирът гълташе хартията и я изплюваше по-бързо, отколкото тя успяваше да го захранва. След двайсет минути едва беше успяла да преснима малко от първата папка, докато вече три пъти се опитваше да прочете един и същи мейл.

— Какво правиш тук?

На вратата беше застанал Бланшар. Беше лапнал пура и малката купчинка пепел в краката му показваше, че я гледа от известно време. Изглеждаше ядосан.

— Кой ти каза да правиш това?

— Мисля, че се казваше Локтуайт.

— Сашервел. Локтуайт е клиентът. Не можеш ли да четеш? — Бланшар посочи етикета на корицата на папката. Той я затвори с една ръка и изхвръкна от помещението.

Ели грабна лаптопа си и хукна след него, но той вече беше в един кабинет в средата на коридора и изнасяше яростна лекция за правилното използване на ресурсите. Тя изостана. След минута Бланшар излезе в коридора.

— Последвай ме.

През отворената врата тя видя мъжа, който не се казваше Локтуайт. Стоеше прав зад бюрото си и лицето му беше няколко оттенъка по-червено. Стрелна я с убийствен поглед.

Бланшар крачеше бързо към асансьора.

— Много неща се промениха в нашата професия, но някои стари навици продължават да упорстват. Те ще направят живота ти труден; щом видят, че си жена, веднага предполагат, че си секретарка. Настроени са да мислят по този начин. Човек не може да промени това, както мишката не може да омае котката. Затова трябва да им оказваш съпротива. Накарай ги да приемат, че не могат да ти диктуват. Силата е единственият език, който разбират.

Бяха излезли във фоайето. Колата на Бланшар чакаше отвън.

— Закъсняваме за срещата. — Видя объркания й поглед и попита раздразнено: — Не си ли прочете пощата?

Люксембург

Някога са наричали града Гибралтар на Северна Европа. Граф Зигфрид бе построил крепостта на върха над двете замайващи клисури през Средните векове, а осемте века човешка изобретателност я бяха направили непробиваема. Сега по-голямата част от стените я нямаше, а останалото беше пълно с туристи. Най-добрата защита на града бяха невидимите крепостни ровове, които пазеха неговите банки, сложните закони и пълната дискретност. Това привличаше богатствата, които се трупаха на безопасно място.

Обаче клисурите бяха останали. Увеселителни паркове изпълваха дъната им, а движението боботеше по високите мостове „Виадук“ и „Пон Адолф“. Една влажна вечер в началото на септември двама мъже вървяха по втория мост и спореха.

Единият беше висок, с дълго черно палто и мека шапка, която дори в Люксембург беше демоде от четирийсет години. Другият беше по-нисък и закръглен, облечен с безформена синя мушама. Нямаше шапка и си беше забравил чадъра. Дъждът прилепваше косата към черепа му и се стичаше на капки от носа му като пот.

— Защо сменихте мястото на срещата? — попита високият.

Леми Мартенс избърса очите си от водата. Трепереше.

— Реших, че някой ме следи.

Високият погледна нагоре и надолу по протежение на дългия тротоар. Вървяха в посока на движението, така че фаровете на автомобилите осветяваха само гърбовете им. Сто метра назад един мъж се влачеше зад тях, стиснал подгизнала карта. Носеше бяло найлоново пончо — от онези, които туристите купуват, когато ги изненада дъждът. С него приличаше на привидение. Двайсетина метра напред един бездомник, увит в одеяло, седеше върху парче от кашон. Иначе мостът беше пуст.

Леми посочи мъжа с картата.

— Не мислите ли, че ни следи?

— Не му обръщай внимание. — Високият ускори крачка.

Леми отново погледна през рамо, сякаш очакваше някого.

— Какво откри?

Въпросът беше настоятелен, почти отчаян. Леми, запален изследовател на човешките слабости, съзря своята възможност.

— Първо парите.

Високият дори не направи опит да спори, измъкна пакет от вътрешния джоб на палтото и го подаде на Леми. Кафяв плик. „Божичко — помисли си Леми, — тия хора нямат никакво въображение.“ Той го потърка с палец и показалец, опитвайки се да определи дебелината на пачката вътре.

По правило предпочиташе електронните преводи. С помощта на интернет можеше да получи и скрие парите като с магическа пръчка.

Бяха стигнали на няколко метра от бездомника. Леми спря и скъса горната част на плика. Ако изпита някакъв срам да брои толкова пари пред просяка, чието единствено богатство беше чашката от стиропор в краката му, с нищо не го показа.

— Сумата е точна — обади се високият. — Не спирай да вървиш. — Озърна се назад — на сто метра от тях фигурата с бялото пончо беше спряла и проучваше картата под светлината на улична лампа.

— Не ти рискува кариерата си — изръмжа Леми.

Черен микробус с табелка и номера на такси спря до бордюра. Шофьорът се провикна през отворения прозорец на пътника.

— Изглеждате мокри. Искате ли да ви закарам някъде?

— Добре сме си — отговори мъжът с шапката.

Но в този миг задната врата на буса се отвори и от там изскочиха трима мъже с черни суичъри и черни джинси. Те се втурнаха към него, а четвърти остана вътре с насочен пистолет.

Високият ги видя и реагира на мига. Не се опита да побегне, а хукна към перилата и се опита да ги прескочи. Но бяха помислили и за това. Преди да успее да прекрачи парапета, просякът се хвърли в краката му. Мъжът започна да рита и да се дърпа, но онзи не пускаше. Пристигнаха и мъжете от буса и заедно го повалиха на земята. Един извади игла, заби я отстрани в шията му и той се сгърчи и застина.

Двама от нападателите го отнесоха в товарния отсек на микробуса. През отворената врата Леми видя на задната седалка женски крака с яркочервени обувки.

Един от нападателите вдигна шапката от земята и я хвърли в колата. После погледна Леми.

— Добра работа.

Леми го гледаше със страх. Мъжът имаше ужасяващо лице, насечено от белези, и татуировка, която се виеше надолу по врата. На ухото му грееше златно топче.

— Разбира се, нищо не си видял.

Леми кимна. Тогава осъзна, че още стиска отворения плик.

— Мога ли да задържа това?

Мъжът сви рамене.

— Разбира се.

Неочаквано силни ръце стиснаха Леми изотзад и притиснаха ръцете му към тялото. Преди да си поеме дъх, за да изкрещи, те го повлякоха до парапета, вдигнаха го и го запратиха отвъд. Леми падна от петдесет метра в бетонния канал, по който течеше онова, което бе останало от река Петрус. Мъжете, включително бездомникът, си заминаха с микробуса. Туристът с белия дъждобран беше изчезнал.

Тялото на Леми беше открито след половин час от френски бизнесмен, излязъл да потича в парка. На полицията не й беше нужно много време, за да събере основните данни: името, адреса и плика с банкноти от петстотин евро, който мъртвият още стискаше. Допълнителните разследвания показаха, че той притежава добре оборудвана германска лимузина и документи за няколко сметки на Каймановите острови, в Швейцария и Лихтенщайн. Фактът, че предния ден е бил в банка „Монсалват“, беше отбелязан, но не го сметнаха за важен. Оказа се, че няма роднини.

Шофьор, минал по това време покрай мястото, се обади в полицията да съобщи, че е видял микробус такси и група мъже на тротоара, които сякаш се биели. Обаче таксиметровата фирма успя да докаже, че в посоченото време нито едно от нейните возила не е било наблизо. Описанието на мъжете беше твърде неясно.

Два дни по-късно кратка бележка във вестника съобщи, че Леми Мартенс, уважаван служител на Министерството на финансите, е скочил от „Пон Адолф“ и е загинал. Не е оставил бележка. Полицията изказа предположение, че е бил под голям стрес поради финансовата криза и скорошната вълна от банкови фалити. Може би се е почувствал отговорен. Бил отдаден на работата си, както потвърдиха всичките му колеги.