Трезорът на Сен Лазар

21.

Лондон

— Ела с мен.

Нямаше въведение или дори комплимент, какъвто обикновено й правеше за роклята или прическата. Тонът му нищо не издаваше. Не можеше да види и лицето му, докато бързаше след него към асансьора. Когато излезе от кабинета си, забеляза малка купчинка пепел на мокета и се запита колко ли дълго е стоял до вратата.

Ели, подслушват те. През цялото време.

В асансьора той извади чип картата от джоба си и я пъхна в тесен процеп, който Ели не беше забелязала. На панела се появи нов бутон за шестия етаж.

— Натисни го.

Ели го направи. Може би се дължеше на големите й очаквания, но й се стори, че е по-твърд от останалите, сякаш трябваше да отмести някаква голяма тежест. Асансьорът се раздвижи и пое надолу вместо нагоре. Цифрите на информационния панел отброяваха спускането. Партер… Мазе 1… Мазе 2… и изведнъж се показа шестицата.

— Не всички наши етажи са на обичайните места.

Асансьорът потрепери и спря. Когато вратите се отвориха, Ели подуши черната миризма на нещо, заровено от векове. Колко ли дълбоко се намираха? Светлината от асансьора падаше върху покрит с плочи под; всичко отвъд него беше потънало в мрак.

Внезапно грейна златиста светлина. В мига, когато Бланшар слезе от асансьора, скритите лампи блеснаха и постепенно усилваха светлината, която разкри малко квадратно помещение, оградено от древни каменни зидове. В тях бяха изсечени лавици, но дори камъкът сякаш се огъваше от съкровищата, струпани по тях; чинии и бокали, супници и подноси, чаши и потири, свещници. Те проблясваха на светлината, хвърляйки златисти и сребристи отражения, които се бръчкаха по пода като вълнички.

Омаяна от техния блясък, Ели пристъпи напред. Протегна ръка към един сложно украсен поднос, но Бланшар я хвана за китката.

— Не пипай, всяка вещ е свързана с аларма.

— Откъде са се взели всички тези неща?

— Осиротели авоари. Събираме ги от векове.

В средата на помещението четири колони поддържаха сводестия таван. Между тях, върху каменен пиедестал, под стъклен похлупак стоеше златна чаша. Тя беше единственият предмет, защитен от стъкло, макар да не изглеждаше много по-ценна от другите вещи.

Бланшар разхлаби връзката и разкопча ризата си. Извади златното ключе, закачено на тънката верижка, и тръгна към чашата. Странни лица украсяваха четирите ъгъла на постамента — необикновени чудовища, които населяваха легендите. Бланшар пъхна ключа в устата на едно от тях — рогата змия — и го завъртя.

Ели примигна. Нищо не се случи.

Бланшар отстъпи назад и пусна ключа под ризата.

— Зад теб.

Ели погледна назад към асансьора. Той още беше отворен, но в дъното, където преди имаше стена с огледало, се беше появила тежка дъбова врата. Те минаха през асансьора. Бланшар извади същия ключ и го пъхна във вратата. Черната ключалка изглеждаше много по-стара от блестящото златно ключе. Ели забеляза, че Бланшар го завъртя по посока на часовниковата стрелка — сякаш заключваше.

Врата се отвори навътре без ни най-малък намек за ръжда по пантите.

Бланшар покани Ели да влезе.

Тя прекрачи прага и спря, поклащайки се в мрака като перце на вятър. Протегна ръка пред себе си за възможни препятствия. Не почувства нищо, но движението й сигурно беше доловено от невидим лъч. Скритите лампи се събудиха точно както беше станало преди малко, и разкриха дълга галерия с нисък сводест таван. Двойни редици квадратни колони се простираха по дължината й и я разделяха на три пътеки. Тук нямаше лавици със златни съкровища. Вместо това по страничните стени имаше стоманени врати, като на хлебарски пещи. На всяка бе нарисуван различен герб.

— Това беше костницата на монасите — прошепна Бланшар над рамото й, сякаш душите им все още витаеха тук. — Изнесохме костите, когато пригодихме гробниците за сейфове.

Ели почувства известно съжаление; за миг й се стори, че чува стенанията на непогребаните мъртъвци, и потрепери. Толкова дълбоко под този град, който въпреки всички небостъргачи и оптически кабели, беше несъмнено древен, се оказа лесно да се оставиш на въображението.

Тя се обърна:

— Защо ме доведе тук?

— Исках да разбереш колко дълбоко стига историята на банката. „Монсалват“ се намира на това място от пет века. Чувала си, че сме построили сградата върху останките на стара тамплиерска ложа, нали?

Ели кимна.

— Всъщност е построена върху основите на стара норманска черква, която имаше подземия, които бяха саксонски. — Той посочи по-новата и фина зидария и по-грубите малки камъни под нея. — А те върху какво са строили — никой не знае. Тук долу времето се превръща в пространство.

Бланшар я поведе навътре до място, където в цепнатината между каменните плочи се виждаше хлътнала мозайка.

— Смятаме, че може да е римска. Естествено, археолог не е стъпвал тук.

След като изминаха две трети от галерията, стигнаха до коридор, който я пресичаше. Сигурно следваше формата на черквата, която се бе издигала тук. Ели опита да си представи етажното разпределение на „Монсалват“ и се запита дали още има някакво съответствие със сградите под банката — дали моделът се бе предавал през вековете.

В далечния край — Ели предположи, че трябва да е източният, макар че тук долу това едва ли имаше значение — в пода имаше желязна врата. В сумрачната светлина тя различи кръста на банката, гравиран в метала — хищният орел с копието в ноктите. Бланшар внимаваше да не стъпи на него, докато се доближаваше към един от сейфовете в стената. Той почисти с ръка повърхността му, завъртя лоста и отвори вратата.

Ели надникна над рамото му, но не можа да види нищо.

— Има и друга причина да те доведа тук.

Той извади малка кожена кутия от сейфа и й я подаде. Тя развърза кожените връзки, които я затваряха, и двете половини на кутията паднаха настрани като крила. Скътан между тях, върху възглавничка от сурова вълна, лежеше златен пръстен с червен камък с големината на лешник.

— Исках да ти дам това.

Бланшар нахлузи пръстена на ръката й. Беше твърде голям за безименния пръст, но пасваше идеално на средния. Ели се вторачи в леко матовото злато на фона на бялата кожа и се възхити как рубинът улавя светлината дълбоко в своята сърцевина. Стомахът й се сви, почувства как й прилошава. Възможно ли бе той да й…?

— Това не е предложение за женитба или нещо подобно — успокои я Бланшар. — Това е стар пръстен, принадлежал на моето семейство. Придава тържественост на нашата привързаност и ни носи щастие. — Той се усмихна. — Пръстен на силата.

Рев изпълни хранилището, сякаш заспалият дракон се беше събудил и открил, че част от съкровището му липсва. Стените затрепериха. Ели се хвана ужасена за Бланшар, той я прегърна и се усмихна.

— Централната линия на метрото минава много близо. Когато са започнали да копаят тунела през деветнайсети век, трябвало да подадем специална молба, за да променят маршрута му така, че да не засегне нашия трезор. Както господин Сен Лазар обича да казва: „Съвременността винаги нахлува в миналото. И обратното“.

Той се наведе към нея и я целуна. Студените му устни я накараха да потрепери, но устата му беше топла и влажна. Усети вкуса на тютюн по езика му. Той я прегърна силно и я притисна към себе си.

— Харесва ли ти пръстенът?

Ели вдигна ръка, наслаждавайки се на тежестта на бижуто.

— Не знам какво да кажа.

— Няма да ти казвам колко е стар. Просто го пази.

Вратата на сейфа звънна като камбана, когато Бланшар я затвори. Той хвана Ели за ръката и я поведе към асансьора, но изведнъж се спря.

— Другата седмица, на двайсет и втори, финансовото министерство на Люксембург ще обяви решението за „Талхюет“. Сен Лазар ме покани да прекарам Коледа с него в швейцарския му дом. Попита дали би могъл да окаже гостоприемство и на теб?

Каза го небрежно, но тежестта на втренчения му поглед прикова Ели. Тя се почувства като екзотична пеперуда под върха на колекционерската карфица.

— За мен също ще означава много — добави той. Беше зарязал безпристрастието, което обикновено носеше като щит, и заговори болезнено откровено. — Коледа в Алпите е нещо неповторимо и да я споделя с теб би било… върха на съвършенството.

Ели никога не беше виждала бяла Коледа. Опита се да помисли за своята майка, за обещанието, което даде, и за разочарованието, което щеше да причини, ако не отиде. Но втораченият поглед на Бланшар имаше хипнотична власт и тежест, която изместваше всичко останало. Другите задължения изглеждаха далечни и не много важни. Тя осъзна, че вече измисля извинение за пред майка си.

Люксембург

Коледа извади на показ немската страна на Великото херцогство. На „Плас д’Арм“ в сърцето на града над Коледния пазар, който запълваше всеки ъгъл на площада, се издигаше гигантска елха. Дървени будки, украсени с разноцветни лампички и изкуствен сняг, предлагаха умопомрачително разнообразие от сладки с ярки цветове, неприлично дълги наденици, местни дърворезби и фигурки, изобразяващи сцени от Рождество Христово. Пара се вдигаше от казани греяно вино с подправки и се смесваше с миризмата на меденки и пържен лук. Коледните песни и музиката на оркестрите се смесваха с разговорите и избухващия от време на време смях.

В съвещателната зала на Министерството на финансите единствената отстъпка пред традицията беше изкуствената елха в дъното на залата, украсена с невзрачни дрънкулки. Никой не й обръщаше внимание. В това помещение не се виждаха усмивки, само напрегнати лица и взривоопасно очакване, докато кандидат-купувачите сновяха насам-натам. Тук бяха Бланшар и Кристин Лафарж, както и неколцина банкери, с които Ели се беше срещала по време на финансовата проверка. От другата страна на пътеката стоеше Леховски. Челюстите му усилено мачкаха вечната дъвка.

Един служител призова към внимание и хората от министерството седнаха на дълга маса напряко на помещението — дебелаци с редеещи коси и лъскави костюми. Никой не ги поглеждаше. Всички очи бяха впити в металната кутия с две ключалки, която стоеше върху катедрата пред масата.

Официалните лица поканиха двама представители на купувачите да дойдат отпред. Леховски и Кристин Лафарж отидоха и отвориха по една от ключалките. Официалното лице вдигна капака и обърна кутията. На масата паднаха два запечатани плика.

Председателят на комисията подаде по един плик на мъжете до него. Те ги скъсаха и прочетоха какво пише на листовете вътре, след това си ги размениха. Публиката чакаше. Председателят взе двата листа и лично се увери в тяхното съдържание. Официалните лица започнаха да се съветват шепнешком. Ели завъртя пръстена на Бланшар на пръста си. Не беше очаквала, че ще е толкова нервна.

Председателят включи своя микрофон.

— Спечелилият купувач е Група „Сен Лазар“ — триста и седемдесет милиона евро.

Екипът на „Монсалват“ скочи на крака, започнаха да ръкопляскат и да се поздравяват. От другата страна на пътеката Леховски и неговите колеги седяха с каменни лица. Вторачваха се като хора, изгубили с малко, и таящи подозрение, че са измамени. Хората от комисията за приватизация не изглеждаха по-щастливи: вероятно се питаха защо продажбата не е привлякла по-висока оферта.

— Ели, добра работа. Без теб нямаше да постигнем това.

Бланшар я целуна по устата — за първи път през работно време. Сигурно беше доволен. Засрамена и изненадана, Ели се обърна и видя Кристин Лафарж да я гледа с многозначителна усмивка. Спомни си за историята между нея и Леховски и се запита дали не е била и любовница на Бланшар. Тази мисъл я накара да изпита абсурдна ревност.

Бланшар се обърна, за да каже няколко думи на председателя на комисията, Кристин я хвана под ръка и зашепна:

— Вивиен ми каза, че за Коледа ще ходите в Мон Валоа, замъка на Сен Лазар. — Ели кимна. — Ти си щастливка. Мястото е вълшебно.

Тази вечер Ели изпи повече шампанско, отколкото през целия си живот. Екипът на „Монсалват“ се носеше от бар на бар, от хотел на хотел и поръчваше само магнуми. Появяваха се нови лица, които Ели не беше виждала; други изчезваха, за да се появят по-късно с още непознати. Часовникът показваше три и нещо, когато най-накрая с Бланшар се прибраха в стаята. Той поръча още шампанско, след това се зае да доказва, че то не пречи на мъжествеността му. Ели не можа да заспи до пет. В осем телефонът зазвъня за събуждане. Когато отвори очи, Бланшар стоеше пред огледалото и си връзваше вратовръзката — вече облечен и избръснат.

— В колко часа е нашият полет?

— Веднага щом стигнем там.

Летището беше пълно със семейства, заминаващи на почивка, и емигранти, които искаха да хванат последния полет преди Коледа. Ели си помисли, че сигурно ще припадне, ако трябва да се реди по опашки повече от пет минути, но Бланшар я преведе покрай всички тези хора до една врата без надписи в задния край на летището. Зад нея се простираше паралелен свят с летище, където нямаше опашки и служителите преливаха от любезност. Човекът от паспортния контрол хвърли по един поглед на личните им карти и им пожела весела Коледа, а охраната пренесе куфарите им до изхода. Озоваха се пред проста врата, от която се излизаше направо на пистата, след това се качиха на борда на малък самолет.

Ели не беше виждала такъв самолет. Осемте седалки бяха всъщност кожени кресла, а коланите бяха дискретно потънали в специални ниши, за да не се виждат. Тя се отпусна удобно и заспа под шума на турбините и гласа на Бланшар, който говореше по телефона френски.

На пистата в Лозана ги очакваше черен рейндж роувър. Куфарите им вече бяха в багажника и преди Ели да се осъзнае, летяха по магистралата и се изкачваха в планината.

— Не трябваше ли да си покажем личните карти?

— Господин Сен Лазар има договор с швейцарските власти.

„Да — помисли си Ели, — не се и съмнявам.“ Според списание „Форчън“ той беше седмият по богатство в Швейцария. Това беше всичко, което откри за него. Съчетаните сведения от „Кой кой е“, базата данни „Лексис-Нексис“ и интернет не казваха повече от това, че е щедър дарител и безжалостен корпоративен играч, който купува и продава компании из целия континент. „Кой е Мишел Сен Лазар?“, беше запитало списание „Икономист“ в една статия. „Зад непробиваема стена от фирми — пощенски кутии и разменена собственост Група «Сен Лазар» е смятана за една от най-големите холдингови компании в частни ръце. Обаче нейният собственик Мишел Сен Лазар е толкова потаен, че някои хора дори твърдят, че е починал преди години.“ Единствената снимка, която Ели успя да изрови, беше отпреди петдесет години — черно-бяла, показваща следвоенен плейбой на някакво крайбрежие. Никъде не се споменаваше за връзката му с банка „Монсалват“.

Джипът слезе от магистралата и пое по виещ се нагоре в планината път. По върховете наблизо започна да се вижда сняг — първо на малки петна, а после и по цялата околност. Снегът замайваше Ели — съжали, че не бе взела слънчевите очила.

Колата зави отново и пое по непочистен път през гората. Шофьорът включи двойното предаване. Дърветата оредяваха. Ели се загледа през прозореца и откри, че се намират на ръба на бездна, в дъното на която кипеше река. Погледна към другата страна за успокоение, но планината беше изчезнала. Пътуваха по хребета — тънко като гръбнак парче земя по протежение на билото. Тя погледна с тревога през предния прозорец, търсейки къщата, но ниското зимно слънце я заслепи. Надяваше се, че поне шофьорът вижда накъде кара.

И ето че най-неочаквано пристигнаха. Прекосиха дървен мост, минаха през порта, над която още стърчаха зъбците на подвижната решетка, и се озоваха в двора на Мишел Сен Лазар.

Кристин Лафарж го беше нарекла дворец. Бланшар го описа иронично като вила в швейцарски стил. Всъщност това си беше замък. Издигаше се от скали, подобни на свит юмрук, в края на хребета, наполовина откъснат от планината чрез тясна клисура. Дървеният мост беше единственият път: от всички страни скалите се спускаха стотина метра право в долината. Белите стени бяха почти невидими сред снега и стръмните черни покриви сякаш се рееха в облаците.

Ели видя всичко това по-късно. Засега имаше само бегло впечатление за високи стени и извисяващи се кули, които стърчат над нея. От някогашните конюшни изскочиха прислужници, за да вземат багажа им; иконом им поднесе чаши с димящо греяно вино, преди още да са слезли от автомобила. Слънцето светеше през един свод на северната стена и се отразяваше в снега, изпълвайки двора със светлина.

Прислужник с черен костюм ги въведе в къщата, след това нагоре по извита стълба и по дълъг коридор. Обстановката беше като в музей: по стените висяха копия и щитове, наред с главите на отдавна убити животни. Но стаята на Ели беше топла, с дебели килими, плътни пердета, огромно легло с колони и копринен балдахин. Докато гледаше към покритата със сняг долина, Ели изпита усещането, че е попаднала в приказна страна.

— Харесва ли ти стаята? — Бланшар се беше появил.

За миг Ели се зачуди дали не е минал през гоблените на стената, но забеляза малката вратичка, която водеше в съседната спалня.

Прегърна го през кръста и сплете ръце отзад.

— Имаме ли нужда от две стаи?

— Понякога е хубаво човек да има лично пространство. — Той се поприведе, за да я прегърне. — Но не твърде много. Тази вечер Мишел няма да е тук — прошепна в ухото й. — Ще трябва сами да се забавляваме.

Ели кимна доволна. Над вратата забеляза препарирана вълча глава с отворена паст и вторачени надолу очи.