Трезорът на Сен Лазар

52.

Коом Бикан, Уелс, 1143 г.

Светкавица разсича света от небесата. Гръмотевица тътне над хълма и ме блъсва като вълна. Чувствам се безтегловен, пленен от звука. Виждам целия хълм, мигновение от битката, замръзнало в синьо-бяла светлина.

Тогава светлината угасва. Лазар отскача встрани, виейки и притискайки страната си в агония. Нещо ме ужилва по дланта. Мисля, че е дъждовна капка, но когато поглеждам надолу, виждам кръв. Дали е на Лазар? Малко встрани лежи стрела. Но никой от хората на Малегант не носеше лък.

Нещо закача ръкава на ризницата ми. Още една стрела. Не зная откъде идват, но ако не намеря прикритие, това няма да има значение. Хвърлям се зад каменния олтар. Зад мен Хю е клекнал до каменната колона и реже въжетата на краля. Освобождава го и се присъединяват към мен.

Стрела изтраква по каменния олтар. Песъчинки падат по нас.

— Кой…?

— Хората на Морган.

На земята зад мен лежи строшен щит. Протягам се назад и го издърпвам, след това го вдигам над главата си и надниквам. Почти едновременно две стрели го удрят и щитът потреперва.

Битката изглежда е решена. Виждам само наши хора. Гледката е печална: от трийсетимата, които потеглиха, са останали само дузина, свити зад щитовете си под дъжда от стрели. Трупове са осеяли земята около огъня. Някои потрепват, когато стрелите причиняват ненужни рани.

Не мога да видя Малегант.

— Къде…?

— Избяга. — Още една светкавица осветява билото. Стрелите сякаш са замръзнали във въздуха. Следва гръмотевица — бурята се приближава. Хладен вятър погалва бузата ми, подушвам идващия дъжд.

Хю посочва копието до коленете ми. Стъпкано в калта, то прилича на всяко друго оръжие, изгубено на бойното поле.

— Вземи го и тръгни към брега. Ние ще те последваме, когато можем.

— А кралят?

— Уилям може да го заведе в Харлех — гарнизонът там му е верен.

— А ти?

Хю избърсва меча и се надига.

— Ти не уби Лазар и той все още има онова, за което дойдохме.

Локменез, Франция

Дори с длан върху очите и здраво стиснати клепачи, Ели видя ярката светкавица на взрива — по-ярка от всичко, което си е представяла. В същото време се чу най-силният шум, който беше чувала — не боботене като от гръмотевица, а един-едничък остър пукот, който разцепи черепа й.

Усети дим и отвори очи. Повечето от крушките се бяха пръснали, но имаше и оцелели, които хвърляха призрачна светлина през облаците прах и камъчета, който падаха от тавана. Носът й течеше и когато го избърса с ръкава, видя кръв. Ушите й кънтяха. Усещаше течност в тях и се запита дали е кръв.

Погледна към вратата. Пет фигури стояха там сред виещия се дим. Държаха автомати, насочени към нея. Тя се опита да вдигне ръце, но трепереше толкова силно, че не можа да помръдне.

Един от мъжете пристъпи в светлината и свали челника. През сълзите си Ели видя познатите брутални черти на Дестрир.

Той се засмя.

— Най-сетне те пипнах, кучко!

Обърна се, сякаш беше чул нещо надолу по тунела.

Нов лъч светлина проблесна от тунела. Миг по-късно Бланшар прекрачи през резбованата каменна рамка на вратата. Носеше фенерче. Огледа залата, видя Ели и се усмихна, но не помръдна. Сякаш чакаше нещо.

През вратата мина инвалидна количка. Ели се вторачи в мъжа, седнал в нея. Тялото му изглеждаше невероятно немощно — изпито и бледо като кост, кожата му беше почти прозрачна от годините, но небесносините очи, които се впиха в нея, излъчваха сила. Колко ли копнееше за онова, което тя имаше, за да рискува да пресече полето със скалите и да го спуснат в тясната пукнатина при водопада.

— Елинор Стентън. — Механическата кутия на гърлото му отнемаше всичко човешко от гласа му. — Ти направи онова, което очаквахме.

Тя осъзна, че още стиска пръстена. Отвори ръка и Бланшар го видя.

— Ти го задържа. Моят пръстен на властта.

За втори път днес тя попита:

— Това магия ли е?

Гласът й прозвуча надебелял и муден. Бланшар й се ухили безмилостно.

— В него има джипиес предавател. Фар, който да ми помогне да уловя малката ми птичка, ако вземе, че отлети. Батерийката е много малка и работи само 24 часа, когато се активира, но се оказа достатъчно.

Той пресече помещението до каменната маса. Леон се напрегна, но автоматите при вратата го държаха на прицел. Копието още се полюшваше леко от взрива. Бланшар се протегна да го вземе, но се спря. Дръпна ръка назад, заобиколи масата и вдигна черната кутия от огнището на камината. После се усмихна на Ели.

— Върна го. Колко съобразително. Очаквахме да се опиташ да го откраднеш, но дори аз не смятах, че ще успееш.

— Затова ли ме нае — да ме използваш като пешка в играта си?

— Нали не смяташ, че те наехме заради финансовия ти умения?

Той отнесе кутията на Сен Лазар и я сложи в скута му. Увехналата ръка потрепери, но пръстите му уверено набраха поредността на символите, които светеха на капака. Кубът се отвори.

Бланшар погледна несигурно възрастния човек, който кимна късо. За пръв път Ели го виждаше да отстъпва пред някого. Той бръкна в кутията.

Коом Бикан

Дъждът променя лицето на сражението. Когато се усилва, стрелите постепенно изчезват. Облаци пара се кълбят от умиращия огън, който се е смалил до горчив червен блясък. Ревът на битката отстъпва на плющенето на водата, която размеква земята и се смесва с кръвта.

Изчаквам, докато стрелите престават да падат, и изскачам от убежището си. Намирам едно тяло — това не е трудно, мятам го на рамо и започвам коварното спускане. Моля се да няма повече светкавици. Опитвам се да вървя тихо, но на този склон, с тежестта на рицар с ризница на гърба и копието в ръката ми, това е невъзможно.

Чувам движение и звън на острие, което излиза от ножницата. Предполагам, че е някой от стрелците. Камъните са хлъзгави и те не знаят какво ги чака на върха. Затова не бързат да превземат хълма.

— Помогни ми — провиквам се на уелски, — той е ранен.

Не може да ме види в мрака, но гласът ми е убедителен. Виждам го да идва към мен. Продължавам, като мърморя окуражително на мъртвеца на гърба ми.

Ножът се плъзга обратно в канията.

— Какво стана?

— Опита да се качи. — Завъртам тялото наляво и стрелецът подлага рамо под трупа.

— Боже, колко е тежък.

Измъквам се изпод трупа и цялата му тежест пада върху стрелеца. В същия момент пускам копието на земята. Той носи ризница, затова дори не се опитвам да го пронижа, а го препъвам. Той пада заедно с трупа, намирам ножа и го измъквам от колана му. Забивам коляно в гърдите му и притискам ножа в гърлото. Толкова е лесно да го убия.

Обаче тази нощ умряха прекалено много хора. Преди да се осъзнае, свалям колана и му връзвам ръцете. Има парцал, който използва за подсушаване на тетивата — натъпквам го в устата му. Накрая му свалям ботушите и ги захвърлям в мрака. Това няма да го задържи дълго, но ще бъде достатъчно. Взимам щита му.

Използвам скъпоценното копие като тояга и продължавам по планинския склон. Дъждовните капки барабанят по мен. Най-сетне шумът се променя. Чувам лекия плисък на вода. Езерото. Плъзгам се по последния откос и стигам дъното на долината. Дъждът е спрял, вятърът разкъсва облаците. Луната светлина се излива като от рана.

Не мога да видя конете. Дали мъжете на Морган не са ги прогонили? Готов съм да рухна — но преди да се отчая, чувам цвилене в горичката от дясната ми страна. Сигурно конете са потърсили там убежище от бурята. Провиквам се и един от тях послушно затрополява към мен. Той е оседлан — когато пристигнахме, нямахме време да свалим седлата.

Не зная в коя посока е езерото, но чувам шум на вода. Вървя по посока на звука, от другия край на езерото изтича поточе. Следвам го покрай тясно корито между два хълма, като влизам и излизам от водата.

Скоро поточето пораства в малка река. Покрай нея има пътека, което улеснява ездата. Поглеждам назад, но върха на хълма, където се сражавахме, не се вижда. Огънят е изгаснал.

Оставям на реката да ме заведе до морето. Зная, че трябва да бързам, но съм много отпуснат — умората след битката. Оставям коня да избира пътя. Скоро миризмата на пръст се смесва с тази на сол. Пред мен кротко се разбиват вълни. Конските копита потъват в пясъка.

Слизам от животното и свалям седлото. Конят ляга и аз лягам, облегнат на него, попивайки топлината му. Едната ми ръка почива върху копието до мен.

Нощните ужаси още не са свършили. Малегант още е някъде там, Лазар и Оуин — също. Трябва да пазя копието, но от четири дни почти не съм спал; яздих, катерих се, сражавах се до края на силите си. Горещият дъх на битката се оттича от мен и ме оставя празен и отпуснат.

Заспивам.

Локменез

Макар да беше предупредена, Ели все пак очакваше чаша — златен бокал, инкрустиран с диаманти, образа, насаден в колективното въображение на Запада от векове. Вместо чаша Бланшар извади камък с формата на яйце и с големината на топка за ръгби. Камъкът бе мътнобял, но дори на сумрачната светлина проблясваше с хиляди оттенъци, като диамант с безброй фасети. Отразената светлина засия около него, формирайки ореол сред прахта и дима в неподвижния въздух.

Когато Бланшар го обърна в ръцете си, Ели видя, че върхът на камъка е издълбан като плитка чаша, а основата е подравнена, за да може да стои изправен. Бланшар го занесе на каменната маса и го постави под копието.

— Били са разделени през дванайсети век — измърмори той. — От тогава очакваме този миг.

— Защо? — попита Ели простичко.

— Копието пронизва, а камъкът лекува. Но само копието, което е направило раната, може да я излекува.

Когато Бланшар заговори, Сен Лазар се наклони, сякаш щеше да стане от инвалидната количка. Вековен студ докосна бузата на Ели. Тя се запита откога ли старецът седи в количката.

Бланшар отново посегна към копието и Ели усети как зад нея Леон се напряга. Бланшар не забеляза, но сините очи на Сен Лазар нищо не пропускаха.

— Спри. — Лицето му беше изкривено от яростно съсредоточаване. Сините му безизразни очи се обърнаха към Ели. — Ти ще го направиш. — Изкуственият глас, безизразен и механичен, беше безжалостен.

Ели не помръдна от мястото си.

Дестрир я сграбчи за косата и я повлече към масата.

— Така че да мога да я виждам — изхъхри Сен Лазар.

Ели избута ръката на Дестрир и отиде в другия край на масата, с лице към залата. Дестрир се отдръпна, но автоматът продължаваше да сочи към нея.

От другата страна на масата Бланшар се беше вторачил в очите й. Тя огледа лицето му за следа от топлина, последни остатъци от привързаност, но не видя. Почувства как очите й се насълзяват — не заради Бланшар, а заради многото грешки, които нямаше да може да поправи.

Бланшар я разбра погрешно и вдигна рамене:

— Съжалявам.

Ели погледна покрай него към залата отзад — подобно на самоубиец пред бездната, който хвърля последен поглед на света, преди да скочи. Видя Дестрир, който я гледаше похотливо и победоносно, мъртвешкото лице на Сен Лазар, съсредоточено върху Леон, който пък се беше вторачил в нея. Той произнесе беззвучно нещо и очите му подчертано се преместиха от копието към камината зад него.

Каквото и да се опитваше да й каже, то нищо нямаше да промени. Тя погледна към каменния Граал на масата, матов и сив в сянката на Бланшар, след това нагоре към копието. То не беше направено от едно парче, а от две метални пръчки, а в средата — полирано дърво. Сега виждаше ясно кабелите, които го държаха и се спускаха от тавана. Нямаше възли — кабелите изчезваха направо в дръжката на копието.

Ели сложи ръцете си върху дръжката. Пръстите й стиснаха желязото. Очите на Сен Лазар се присвиха.

Електрическият заряд разтърси тялото й.

След това помещението избухна.

Коом Бикан

Събуждам се на разсъмване. Събужда ме не светлината, макар в началото да не го осъзнавам. Сивият пясък се простира напред и преминава в сивите води на отлива; парченца сиви облаци се носят по сивото небе. Единственото, което нарушава сивотата, е нахалната гемия, заседнала в отлива.

Чувам звук, носен от вятъра — тропот на копита по чакъла горе на брега. Скачам на крака, макар веднага да става ясно, че няма опасност. Конникът се е свлякъл върху врата на коня, сякаш е заспал. Не е изпуснал копието си, но то се влачи зад него като плуг. Конят не е в по-добро състояние — залита и стъпва несигурно по пясъка.

Първата ми мисъл е, че човекът не е заплаха. Втората ми мисъл е, че вероятно е на крачка от смъртта. Тогава осъзнавам, че това е Хю.

Притичвам и хващам юздата. Опитвам се да го сваля от седлото, но той не помръдва: завил е колана си около задния лък, за да не падне. Откопчавам колана и го издърпвам на земята. На ръката му има дълбока рана и друга в хълбока — черни рани, срязани през бронята. Развързвам шлема. Той примижава към мен, сякаш дори сивият ден е твърде ярък за очите му.

— Кретиен?

— Взе ли го?

Виждам как мъка изкривява лицето му.

— Лазар избяга. Опитах се да го настигна, но Малегант ме намери.

— А останалите? Анселм, Берик…?

— Всички са мъртви.

Отмятам косите от лицето му. В чантата на седлото има манерка с вода. Изливам малко в устата му.

Няма начин да си тръгнем оттук. Дори да се опитам да го кача на коня, няма да издържи пътя. Срязвам ризницата му и го завивам в едно от конските одеяла. Вдигам го на ръце и залитам по брега към лодката. Нанизи водорасли висят от корпуса; някои от дъските са се изкорубили, но вътре има чифт весла, мачта и платно.

Само това мога да направя. Прехвърлям Хю през борда и го полагам на дъното. Слагам копието до него. Той го опипва и прави гримаса.

— Поне не взеха това.

Подлагам рамо на напречната греда на лодката и правя усилие да я избутам във водата. Не помръдва, прекалено тежка е за сам човек, а и пясъкът я държи здраво. Минава ми през ум да завържа конете за нея, но нямам хамути и вероятно само ще им строша вратовете.

Покатервам се отново в лодката и коленича до Хю. Казвам му, че ще изчакаме да дойде приливът, и тогава ще отплаваме. Не зная дали разбира. Очите му са безжизнени, едва ме познава.

Локменез

Взривът не беше като от шоковата граната, който премина за секунди — светкавица и трясък, след това само слепота и звън в ушите. Този път всичко се случи в забавен кадър: ударен гръм, който започна да боботи от покрива, поток от звуци, които гръмливо се усилваха, докато се превърнаха едва ли не във физическо присъствие, което изтласка въздуха от помещението. Ели зърна проблясъци над главите им и облаци дим, и почувства как първите отломки падат, подобно на ножове. Подът затрепери.

Тя грабна камъка от масата и се гмурна в камината. Шумът отново се усили и я заблъска; за част от секундата видя как целият покрив на залата се спуска, подобно на облак, върху Мишел Сен Лазар.

Светът почерня. Ели покри главата си с ръце и се сви. Ударите я блъскаха от всички страни. Станаха толкова много, че вече не можеше да ги различава. Около нея светът се стопи — трясъкът, камъните и пламъците се превърнаха в яростна маса, която не спираше да се излива.

Не можеше да каже откъде разбра, че е свършило. Дори не беше сигурна дали е жива. Нещо гладко, кръгло и твърдо опираше в корема й и това й вдъхна увереност. Отвори очи.

Имаше светлина. Това й вдъхна надежда. Опита се да обърне глава и откри, че може. Огледа се.

Лежеше в камината, полузаровена под пръст и отломки, изсипали се откъм залата. Самата камина изглеждаше запазена, макар че няколко тухли бяха изпадали от комина. Погледна нагоре. В комина не се виждаше светлина, но в задната стена няколко тухли бяха избити и зееше дупка. През нея можеше да види външния свят — и светлина. Беше сумрачна, някак мръсна, но естествена, дневна светлина.

Изрови се от пръстта. Камината беше много голяма, а коминът — широк, и тя с лекота се изправи в цял ръст. Намери отломък и го използва като чук, за да избие тухлите една по една. Вибрациите от взрива бяха натрошили хоросана и тухлите изпадаха лесно. Скоро се получи достатъчно голяма дупка, за да изпълзи навън. Ръцете й бяха целите в кръв; имаше чувството, че два пръста са счупени.

Чу шум зад гърба си — тракане на разместващи се отломки.

Една ръка се появи от купчината пръст и заопипва наоколо — почернелите пръсти драскаха отломките. Земята потрепери и втора ръка се появи до първата. Златната верижка на часовник „Картие“ блестеше на китката.

Ели се вкопчи в стената и опита да се набере. Тухлите се заклатиха под тежестта й; за миг й се стори, че целят комин ще се стовари върху нея. Ръцете я боляха, но тя потисна болката и се набра. Натрошени камъни се посипаха зад гърба й, когато Бланшар се надигна из отломките. Хвана я за крака, но тя се освободи с ритник.

Промъкна се по корем през отвора, приземи се тромаво и се претърколи настрана. Намираше се в нещо като стълбищна шахта и се търкаляше надолу по стъпалата. Протегна ръка, за да се спре, но не можа и падна с тупване на дъното.

Усети нова пронизваща болка.

Изправи се на крака. Тънък слой пръст покриваше стъпалата, но иначе бяха здрави. Дневната светлина, която бе видяла, изглежда идваше отгоре, макар че тясната виеща се стълба скриваше източника.

Вдигна Граала от пода, където беше паднал, и започна да се изкачва. Някои стъпала липсваха, други бяха затрупани под парчета от стената. Крачолите й се разпраха. Кръв потече от издрасканата й кожа.

Стигна до една площадка и спря. Гърдите я боляха — може би някое ребро бе строшено. Всяко вдишване й причиняваше болка. Присви се надве и се заслуша в дишането си.

Но чу и нещо друго. Бързи стъпки, които се изкачваха от мрака под нея — не тичаха, но бяха по-бързи от нейните. Тръпка на умора разтърси тялото й, но тя продължи.

Въздухът стана по-чист. Стъпките се приближаваха, но тя едва ги чуваше, беше съсредоточена в болката, за да държи отчаянието под контрол.

Направи последния завой и се озова на върха на кулата.

След толкова време под земята дневната светлина й се стори странна и чужда. Слънцето се спускаше зад облаците, хвърляйки кървавочервена светлина върху околността. Очите й се нуждаеха от малко време, за да се приспособят. Когато това стана, гледката си остана невероятна.

Стоеше на върха на каменна кула, изсечена в склона на хълма. Зад себе си виждаше храсталаците и дърветата, надничащи над ръба. Отпред имаше само простор. Срутената зала беше повлякла със себе си половината хълм, оголвайки кулата и оставяйки огромен кратер пред нея. Виждаха се няколко отломки, но по-голямата част от залата лежеше под земята. Изкоренени дървета се търкаляха по повърхността.

Уморени стъпки се изкачиха по стъпалата зад нея. Чу се тежко дишане, мъчителна въздишка, после металическо щракване на затвор. Тя не погледна назад.

— Страхотна гледка — каза Бланшар.

— Това ли… прави копието?

Той се изсмя пресекливо. Ели се обърна неохотно, за да застане лице в лице с него. Косата му беше кална, лицето и ръцете му бяха целите в рани, дрехите висяха на парцали. От рана на бузата му капеше кръв, а дясната му ръка висеше безчувствена. Само малкият пистолет в лявата му длан беше нелепо черен и лъскав.

— Копието беше фалшиво — примамка, за да ни вкара в капана. Мисля, че твоят приятел е прикрепил детонатор към него. Когато докосна двата края, тялото ти затвори електрическата верига.

Ели си спомни скелето, кабелите, излизащи от генератора.

— Покривът…

— Експлозиви.

Задави го кашлица. Пистолетът заподскача опасно в ръката му. Изплю кървава храчка.

— Копието беше фалшиво. — Той посочи белия камък до гърдите й. — Но се страхувам, че това е истинско.

Ели почти беше забравила за него. Инстинктивно го притисна по-здраво към себе си.

— Ели, ти наистина направи повече, отколкото очаквах. Повече от баща си — повече от всички идиоти през вековете. Но не можеш да го задържиш.

Напуканите му устни се разтегнаха в призрачна усмивка.

Тя за малко не му го даде. Но думите му я ядосаха. Повече от баща си. Спомни си за човека, когото познаваше само от снимките, сгазен в тунела, докато се е опитвал да спаси камъка, който тя държеше сега. Спомни си дългите години вдовство на нейната майка и самотната й смърт, затворена в болницата на Бланшар. Радваше се, че не го доведе тук.

Стисна по-здраво Граала.

— Не.

Бланшар кимна.

— Разбирам.

И я застреля.

Коом Викан

На този бряг няма време. Няма слънце или сянка, нито черковни камбани: само сив покой и плисък на вълни. Гладката като огледало вода сякаш никога няма да се надигне в прилив.

Оглеждам копието. Още не мога да кажа от какво е направено. На пипане е като камък, но камъкът със сигурност би се строшил досега. Странни шарки вървят по дръжката, резбовани са толкова фино, че едва ги усещам с върха на пръстите. Занасям го до морето и измивам кръвта на Лазар от върха.

Тръпка минава по ръката ми като пепелянка. Може би е спазъм на мускула, но мисля, че дойде от копието. Слагам го обратно в лодката и го покривам с края на одеялото.

Силата се събира в дълбоки резервоари, каза Хю. Натрупва се у хората, но също така в предмети. Ако има сила, вложена в копието, не мисля, че е сила на доброто.

Денят си тече. За да убия времето, срязвам въжето, което държи лодката за скалата. Мечът на Хю е толкова тъп, че едва успявам да прережа нишките. В чантата му на седлото намирам брус и го наточвам. Източен вятър духа откъм планините, но лицето на Хю е лъскаво от пот. Челото му е горещо. Взимам манерката, но тя е празна.

Трябва ни още вода, ако ще излизаме в открито море.

Не сме далеч от устието на реката, но не смея да ходя далеч невъоръжен. Взимам щита на уелсеца, и копието и меча на Хю. Оставям скъпоценното копие в лодката при него. Приливът най-сетне е стигнал до нея. Вълнички минават покрай корпуса, но веднага се отдръпват. Ще мине час и повече, докато заплава.

Поемам по пясъка към коритото на реката. Водата е леко солена, манерката не е достатъчно голяма, но трябва да го направя. Опитвам се да напълня шлема, но водата протича от нитовете. Вторачвам се в отражението си: мършав, окървавен, мръсен и сбръчкан от грижи. Не такъв рицар си мечтаех да бъда. Мухи се вият над отражението ми, сякаш над труп. Слагам си шлема и за последен път яхвам коня си. Приливът изведнъж навлиза много по-бързо. Не искам лодката да бъде отнесена без мен. Пришпорвам коня до върха на дюните и поглеждам надолу.

Лодката е още там — кон галопира по брега. Черен кон с черен ездач. Той ме вижда и спира.

— Питър.

Вятърът отнася името обратно при него. Напрежението в гласа му е очевидно. Изтощен е.

Спускам коня бавно по дюната и излизам в тръс на брега. На изстрел разстояние спирам. Вълните се разбиват в брега, вятърът роши гривата на коня. Сякаш сме последните двама човеци на земята. Сваляме копията.

Малегант пришпорва коня. Аз не нося шпори, но конят ми знае какво да прави. Впускаме се един срещу друг, вятърът пее в лицето ми. Насочвам копието и го накланям напряко на конския врат; свивам се на стремената със сгънати колене, главата напред — както ме е учил Горнеман.

Сблъсъкът е огромен. Срещу копието на Малегант щитът на стрелеца не струва и пукната пара. Той дори не отбива удара — върхът на копието продължава, срязва ризницата ми и разпаря ръката, минавайки на косъм от мускула. Малегант продължава в галоп и изтръгва щита от ръката ми. Едва не ме смъква от седлото.

Треперя, едва удържам копието, но трябва да се обърна, преди Малегант да го направи. Дърпам юздите. Затова го наричат турнир — само че сега не се сражаваме за откуп и слава.

Бърз съм — но Малегант не е по-бавен, а аз вече нямам щит. Впускаме се от по-близо във втора атака, но конете са по-бавни: сякаш минават години, преди да се приближим. Имам предостатъчно време да избегна копието на Малегант, но това означава, че и моят удар едва го докосва.

Обръщаме се отново. Сега сме толкова близо, че няма смисъл от галоп. Започваме да се блъскаме един друг — тъпи удари по тялото, безсилни да проникнат през ризниците. Кракът ми изскача от стремето; седлото ми започва да се плъзга. Усещам как коланът се скъсва. Обаче и моите удари оказват въздействие — на Малегант също му е трудно да се задържи на седлото. Плъзга се назад, копието му се вдига; виждам възможността и го мушвам в рамото. Пада назад от седлото и тупва на пясъка.

Обаче това движение нарушава и моето равновесие. Преди да успея да се възползвам от предимството си, седлото се плъзва настрани. Аз се претъркулвам, за да не бъда повлечен под коня.

И двамата скачаме на крака и вадим мечовете си. За да спечеля време и да си поема дъх, се провиквам:

— Какъв съм аз за теб?

Под шлема устата на Малегант се разтяга в презрителна усмивка.

— Никакъв.

— Защо ме взе в Ил де Пеш?

— За да те убия.

— Защо мен?

— Недовършена работа. — Той се изсмива. — Вече избих семейството ти.

Още се питам дали беше истина — или просто лъжа, която целеше да ме предизвика. Със сигурност имаше подобно въздействие. Вцепенен и замаян от ударите, не поставям казаното под въпрос. Отново съм на девет години и съм се върнал в горящия двор на бащиния ми замък. И единственото, което желая, е да нападна.

Никое сражение не е красиво, но това е по-грозно от всички останали. Изтощени сме от снощната битка и от ударите, които си разменихме. Тръгвам тежко към него по пясъка. Замахвам и пропускам; той отстъпва и замахва с меча към шлема ми. Навеждам се, но не достатъчно бързо; ударът се стоварва върху върха, скъсва вързалките и отнася шлема. Главата ми кънти като камбана. Малегант вдига меча, за да разцепи голия ми череп. Инстинктивно вдигам щита. Но аз нямам щит. Поемам тежкия му удар с предмишницата. Костта се строшава; ръката увисва отпусната и усукана. Кръв капе между халките на бронята ми и се стича като дъждец на пясъка. Под ръкава усещам как костта стърчи от кожата ми. Когато се опитвам да я помръдна, строшената кост се закача в халките на ризницата. Изкрещявам толкова силно, че едва не губя съзнание. Малегант се смее.

Да, но имам още една ръка. Мечът му трябваше да разсече всичко — костта, ризницата и всичко останало. Ударът със сигурност беше достатъчно силен.

Но мечът е тъп: изгубил е остротата си по време на нощното сражение и той не го е наточил. Моят меч е остър.

Болката ми носи яснота. Залитам назад, мечът се полюшва в здравата ми ръка, сякаш вече нямам сили да го държа. Малегант съзира възможността и ме следва. Отчаяно иска да ме довърши колкото може по-бързо. Забавям крачка, започвам да залитам. Той ускорява ход и се прицелва в черепа ми.

Но макар тялото ми да се олюлява, краката ми стоят здраво на земята. Внезапно се хвърлям напред и мечът ми се вдига. Малегант се нанизва право на острието. Трябва само да го държа здраво и да оставя тежестта му да свърши останалото.

Острието пробива ризницата и разпаря корема му. Той замахва, но аз съм твърде близо; няма сила в удара, а острието е прекалено тъпо, за да ме прониже.

Отдръпвам се, опирам крак в слабините му и издърпвам острието. Кръв потича от стомаха му, но той е още на крака. Втори удар разцепва шлема му, смазва забралото и го забива в устата, избивайки три зъба. Той пада на земята.

Срязвам вързалките на шлема му и го свалям. Все още се съпротивлява. В ръката му се появява нож, изправя се със залитане на колене. Вече не изглежда опасен — по-скоро трогателен.

Хващам меча си като брадва и замахвам. Силата ми приижда, вратът му е пресечен. Главата му се търкулва по пясъка и се спира точно на прибоя, полюшвайки се лекичко. В краката ми трупът изпомпва кръвта си в пясъка.

Локменез

За секунда Ели изобщо не усети куршума. След това болката избухна и тя рухна на земята, прикривайки камъка с тялото си, докато кръвта й бликаше върху него. Смътно осъзнаваше, че Бланшар е клекнал до нея, и се опитва да я обърне. Лъскавата му цивилизована маска беше паднала: блъскаше я и дърпаше като обезумяло животно.

Земята отново затрепери, но Бланшар не вдигна очи.

Висока фигура, очертана на фона на огненото небе, дръпна Бланшар и той се обърна. Тя видя лицето на Дъг и извика, макар че може би беше само сън, долетял на крилете на смъртта.

Дъг видя пистолета, преди Бланшар да успее да стреля. Втурна се напред и Бланшар се преви, залитна назад и…

Ели не го видя да пада. Чу само вика му, който отекна в долината и заглъхна.

Уелс

Хю лежи на дъното на лодката, ръцете му са кръстосани върху меча на гърдите, очите са затворени. Навеждам се и прошепвам в ухото му: „Спасихме краля. Взехме копието“.

Той не ме чува. Вече никога няма да чуе нищо. С тромави движения поставям мачтата в гнездото и вдигам платното. Изработката му е груба, но върши работа. Вятърът го издува и ни избутва в морето.