Трезорът на Сен Лазар

41.

Обектът „Мирабо“, Франция

Мъжът пристъпи напред. Рижата му коса беше дълга, чорлава и сплъстена. В нея се бяха оплели листа като в козината на диво прасе. Лицето му сякаш беше проядено от дълбоки бръчки, но когато се приближи до Ели, тя видя, че това всъщност е маскировъчен грим. Очите му бяха големи и кръгли като на бухал. На врата му висеше видеокамера.

— Дръжте ръцете си така, че да мога да ги виждам.

Говореше английски с немски или датски акцент. Ели и Дъг вдигнаха ръце.

— От Братството ли си? — попита тя. — Приятел на Хари? — Той не приличаше много на Хари, а по-скоро на дивак. — Аз съм Ели. Аз проникнах в „Монсалват“.

Никаква реакция. Той вдигна оръжието.

— В компанията ли работиш?

Да? Не? Кой беше верният отговор? Не приличаше много на пазач.

— Вече не.

Цевта на пушката се вдигна още малко. Тя никога не си беше представяла ужаса да гледаш в дулото на оръжие. Имаше чувството, че може да усети напрежението в пръста на спусъка, лекото движение, което ги отделяше от смъртта.

— Работех за компанията, която притежава „Талхюет“. Чух слухове. Реших, че може би вършат нещо лошо тук.

— Добре. — Той обмисляше чутото.

Ели реши, че е не по-малко объркан от тях, но пушката беше в него.

— Кой си ти?

— Казвам се Йост. Член съм на една организация. „Зелените рицари“. Чували ли сте за нас?

Ели измърмори нещо неопределено.

— Ние сме група за защита на околната среда. Нали сте чували старата легенда? Зелените рицари ще ти отрежат главата, ако лъжеш или вършиш лоши неща? Причиняваме това на някои компании.

— Значи шпионираш „Талхюет“?

Той докосна камерата.

— Документираме ги.

— Тогава сме от същата страна на барикадата. — Дъг предпазливо бръкна в раницата и извади папката на „Талхюет“. Дулото го следваше през цялото време. Дъг я подхвърли на пода между тях. — Това е тяхната документация за мястото.

Йост клекна, насочи пушката към тях и започна да прелиства досието.

Ели видя, че под маскировъчната боя и мръсотията лицето му омекна.

— Това е чисто злато. Геоложки проучвания, фактури, екологични оценки. Оценки на риска.

— Риск от какво? Всъщност какво се е случило тук? Къде е езерото?

Пушката се наклони малко надолу.

— Хидравлично трошене. — Но видя, че на тях това нищо не им говори. — „Талхюет“ има тук мина за въглища. Концесията скоро изтича, затова трябва да решат дали да я подновят, но вече са извадили въглищата. Обаче си мислят, че тук има нещо друго. Чували ли сте за шистов газ?

— Това пък какво е?

— Природен газ, затворен е в скалите. Но скалите са непроницаеми, затова трябва да ги разбиеш, за да излезе газът. Вкарваш вода и химикали дълбоко в скалата, за да направиш пукнатина. Хидравлично трошене. Но понякога нещата се объркват.

— „Талхюет“ ли са направили това тук?

— Много тайно. Много незаконно. Нямат разрешение, но искат да знаят има ли газ, преди да подновят концесията. Но сондират твърде дълбоко и изведнъж водата изчезва.

— И църквата се показва — добави Ели. — Затова, когато Сен Лазар започва да души около „Талхюет“, Братството се разтревожва, че той знае нещо.

— И какво толкова ценно има в черквата? — попита Дъг.

Ели огледа липсващия покрив на сградата, зелената плесен по стените, статуите на рицарите с отмити лица.

— Трябва да има нещо.

Йост вдигна пушката и страхът отново прониза Ели.

— Мислиш, че „Талхюет“ са скрили нещо тук?

— Те страшно много искат да го защитят — обясни тя. — Обаче не знаем какво е. Нещо старо.

Погледът на Йост се плъзна към гърба на Дъг и раницата.

— Какво има вътре?

— Нещо, което взехме от компанията.

— Дай да го видя.

Махването с пушката им отне всяка друга възможност. Дъг свали раницата и извади квадратната картонена кутия.

— Какво е това?

Дъг извади куба. Дъхът му замъгли лъскавата черна повърхност.

— Мамка му, какво е това?

— Иска ми се да знаехме — включи се Ели.

— Мамка му, хора, не се ебавайте с мен. Това прилича на бомба.

— Откраднахме го от хранилището на компанията. Не знаем какво е. Мислим, че в този параклис може да има следа.

Йост ококори очи.

— Вие май сте по-шантави и от мен. Ако казвате истината. Може би, ако пуснем един куршум на това чудо, ще се случи нещо.

Той вдигна оръжието, но Ели пристъпи пред него. Йост се изсмя налудничаво.

— Значи е ценно.

— За някого. — Ели се огледа, чудеше се отчаяно къде може да са приятелите на Хари.

— Дай ми го.

Ако беше по-смела или гледаше сцената по телевизията, може би щеше да се запита дали наистина ще я застреля. Но сега, в студения, кален параклис, сърцето й едва не изскочи от гърдите. И все пак се поколеба. Йост присви очи по мерника като стар каубой. Тя стоеше неподвижна като каменните рицари по пода.

Енюрин Стентън умря, опитвайки се да го върне.

Почувства как ръката на Дъг я отмества. Сети се за майка си, за нейните дълги, самотни години, след като съпругът й беше пожертвал живота си. И за какво?

Тя затвори раницата и я плъзна по пода към Йост, който я преметна на рамо. Изпитваше такава болка, сякаш бе предала детето си.

— И къде ще намерите вашата следа? — попита Йост.

Тя се съсредоточи. Това й помогна да забрави болката. Огледа статуите на рицарите.

— Не се отварят — съобщи й Йост. — Опитах. В случай че вътре има съкровище.

Почувства се замаяна. Облегна се на една от колоните, за да запази равновесие. Тежкият камък й напомни за подземието на „Монсалват“.

Къде е най-важното място в една черква?

В дъното на параклиса покритият с кал под се издигаше. Ели предположи, че там, където някога е стоял олтарът, е имало подиум. Тя стъпи на него и коленичи. Влагата се просмука през джинсите й. Зарови ръце в калта.

Усети как пръстенът на Бланшар се завърта на пръста й. Носеше го от толкова отдавна, че беше забравила за него. Извади ръка от калта, свали пръстена и го пъхна в джоба си.

— Намери ли нещо? — попита Дъг.

Тя бръкна отново в калта.

— Още не.

На дълбочина до лакътя почувства нещо гладко и твърдо. Зарови с две ръце, както копаят кучетата. Дъг се хвърли да й помага. Скоро изкопаха малка дупка, стигаща до пода на старата черква. През тънкия слой кал, който покриваше камъните, се виждаха избелели линии, подобни на диаграма или карта.

— Тук долу има някакво изображение.

Удвоиха усилията си, изгребвайки калта, за да разкрият призрачния чертеж. Накрая успяха да разчистят дупка с ширина около метър. Йост донесе бутилка вода и я изсипа върху камъните. Водата отнесе последните останки от кал и разкри скритата отдолу мозайка.

Вторачиха се в нея. Приличаше на възел, но с прави линии и остри ъгли, които се простираха на всички страни като върховете на звезда. В очертанията й имаше симетрия, сякаш излагаше неизвестно уравнение.

— Това е лабиринт — възкликна Дъг. — По заплетени пътища… Това трябва да е.

— Не може да е лабиринт — възрази Ели, — няма пътека, а линиите се пресичат навсякъде.

Тя клекна в калта и се зае да почиства краищата на мозайката. Извади пила за нокти от чантата си и започна да драска по камъка, за да намери някаква пукнатина или дръжка.

Върху й падна сянка. Йост бе насочил камерата към пода, а лицето му се беше изкривило, за да наднича в екрана.

— Какво правиш?

— Документирам обекта. Това е изкуство, нали? Значи е ценно. — Йост се завъртя, за да намери по-добър ракурс. — Ние сме във Франция. Ако на политиците не им пука, че „Талхюет“ прееба природата, може би ще се заинтересуват от културата.

Ели не обърна внимание на камерата и продължи да проверява камъните. Те не помръдваха. Между плочките на мозайката почти нямаше фуги.

— Може би там. — Йост посочи средата на мозайката, където се виждаше масивен кръст. — Може би „хиксът“ маркира мястото, а?

Но колкото и да се опитваше, не можа да ги освободи. Толкова се беше съсредоточила, че не чу боботенето на двигателите, докато Йост не я хвана за яката и я вдигна. Завлече я до отворите на прозорците. В другия край на езерото черен джип и два червени пикапа се носеха по коловоза между дърветата.

— Вие ли ги доведохте?

Ели така се разтрепери, че й беше трудно да говори.

— Те искат да ни убият.

Искреният ужас в гласа й разпръсна всички съмнения, които Йост може би таеше. Затова я пусна. Колите спряха в далечния край на езерния басейн на върха на склона. Неколцина мъже слязоха от тях, огледаха пустошта и започнаха да се спускат към калната равнина.

— Оръжия ли носят?

— Нали ви казах, че онова, което правят, е напълно незаконно. — Йост прибра камерата в раницата и преметна пушката през рамо. — Ако ги хванат, ще им струва стотици милиони евро. Да не мислите, че вашият живот е по-ценен за тях?

— Ами мозайката? — Дъг отчаяно задраска по калта. — Още нищо не сме открили.

— Искаш да те намерят тук? Моля, изборът е твой.

Ели надникна отново през прозореца. Пазачите още бяха на брега, опитвайки внимателно калта, за да видят дали ще ги издържи. Бяха се спуснали до езерото от другата страна на брода от камъни и щеше да им отнеме известно време, за да заобиколят.

— Има ли друг път дотук?

— Не, освен ако не разполагаш с хеликоптер.

Отнякъде се понесе ниско бръмчене. То заеча в купата на празното езеро като земетресение. Ели се вторачи в Йост.

— Мислех, че се шегуваш.

Малък хеликоптер в цветовете на „Талхюет“ изскочи над билото и кацна до автомобилите. Двама мъже се качиха на плазовете.

— И сега какво?

В ъгъла Йост ровеше из раницата си и извади нещо, което приличаше на пистолет, но с нелепо широка цев, сякаш беше изскочил от рисуван филм. След това го пъхна в колана си.

— Извинете, но мисля, че трябва да изчезваме. — Той хукна към прозореца и направи столче с ръце. — Оттук. Ако излезем през вратата, ще ни видят.

Дъг погледна мозайката за последен път. Ели не чака втора покана. Тя сложи крак върху дланите на Йост и го остави да я вдигне до перваза. Промъкна се през тесния нормански прозорец и скочи на скалата. След миг я последва и Дъг, но спря на перваза, за да помогне на Йост да се изтегли горе.

Черквата закриваше гледката, но звуците им разказваха какво се случва. Плясъкът на витлата се засили, когато машината се отлепи от земята. Струваше й се невъзможно да я надбяга, но знаеше, че трябва да опита.

Разстоянието между камъните сега й се стори по-голямо и по-опасно: всеки път, когато стъпваше на някой от тях, си мислеше, че ще се плъзне и ще полети в калта. Погледна назад, за да провери дали Йост още е с тях.

Не ги беше последвал. Клечеше зад черковната стена и правеше нещо по свръхголемия си пистолет. Ели се поколеба. Шумът на хеликоптера сега беше навсякъде, почти над главите им. Но раницата й още беше в Йост.

Когато хеликоптерът изникна над черквата, въздушната вълна едва не я повали. Един от мъжете на плазовете я видя и се прицели в нея. Тя вдигна ръце. Предавам се.

Обаче мъжете в хеликоптера не бяха видели Йост. Плътно долепен до стената и почти перпендикулярно под зависналата машина, той си оставаше невидим за тях. Хеликоптерът се наклони, за да намери място за приземяване. Йост излезе от укритието си.

Бяла светлина излетя със съсък и фучене от ръцете му и пое право към хеликоптера. Кабината пламна като свръхнова. Времето сякаш спря. Хеликоптерът продължаваше да блъска въздуха с витла като умираща птица, след това се стовари на земята.

Хипнотизирана от горящата машина, Ели не видя какво я удари. Почувства само удара — следващото, което осъзна, бе, че лежи по гръб. Мократа кал я засмука и влезе в ушите й. Горещ полъх премина над нея.

Дъг се наведе, прихвана я под гърба и започна да я изтегля. Йост също беше тук. Зад него стълб от пламъци и черен дим се вдигаха от корубата на древната черква. Норманите бяха строили за вековете, но дори тяхното творение не можа да устои на взрива. Старите стени, проядени от дългия престой под водата, рухнаха. Огънят ги погълна, оригвайки парчета, които не можеше да смели, в поредица от вторични взривове. Скален къс с размерите на юмрук прелетя над главата на Ели, а по-малко парче я лизна по бузата.

Тя запълзя напред, скачайки от скала на скала като животно. По гърба й се сипеха отломки. Прикривайки лице с ръка, тя погледна през рамо. През дима видя, че мъжете от колите са се спуснали до езерния бряг. Светлина проблясваше от цевите на оръжията им.

— Не се стряскайте — извика Йост. — От това разстояние стрелят напосоки.

Отекнаха още изстрели. Куршумите вдигаха кални мехурчета от калното дъно на езерния басейн.

— Не спирай!

Скочиха от последния камък и се запрепъваха по склона към дърветата. Дробовете я боляха, а кръвта блъскаше в ушите й. Стори й се, че чува кола горе на хълма, вдясно от тях, но въпреки това продължи напред. Йост я докопа за рамото и я завъртя.

— Колата ни е в тази посока — извика тя.

— За съжаление лошите също. — Той свали раницата и я върна на Дъг. — Прекалено тежка е. Ръцете ми трябва да са свободни, за да мога да стрелям. Ти ще я носиш.

— Как ще се измъкнем оттук? — Ели така се беше съсредоточила върху пресичането на езерото, че напълно забрави за оградата.

Обаче Йост вече крачеше между дърветата. Тя го последва, надявайки се, че знае къде отива. В далечината се чу шум от блъскане на автомобилна врата, минута по-късно автоматен откос разкъса гората. Започнаха да падат строшени клони, от мъртвите дънери отскачаха гнили парчета.

Йост се плъзна на земята в един тесен пролом, в сянката на паднало дърво. Насочи пушката и даде два изстрела. За момент стрелбата спря, но се възобнови с удвоена ожесточеност. Няколко куршума се забиха в дънера.

— Мисля, че са само двама — обяви Йост. — Казахте, че имате кола?

— Оставихме я в гората от другата страна на пътя.

Той кимна.

— След двеста метра в тази посока ще намерите дърво с червена лента. Зад него има дупка в оградата. Вземете колата си. Ще се срещнем там.

Извади камерата от раницата си и я даде на Ели.

— Вземи я за всеки случай. Ако нещо се случи с мен, вие ще изпратите записа на „Зелените рицари“, нали?

Тя прибра камерата в раницата си.

— А мъжете с оръжията?

— Ще се погрижа за тях. — Той измъкна от джоб на камуфлажното си яке бирена бутилка, пълна с прозрачна течност, ленена носна кърпа и запалка. Отвори бутилката, изсипа малко от течността на носната кърпа и я напъха в гърлото.

Ели усети миризмата на бензин.

— Що за „зелен“ си ти?

— Ядосан.

Той щракна запалката. От кърпата се вдигнаха пламъци. Йост се изправи, изви се като бейзболист и запрати бутилката.

Тя се удари в дънер на дърво и се пръсна над купчина клечки. Мъртвата гора пламна като барут: пламъците се застрелкаха през сухата трева и боровите иглички и плъзнаха във всички посоки.

— Ето ви и моят карбонов отпечатък16 — подхвърли Йост. После стреля през бушуващите пламъци.

Едва по-късно Ели осъзна, че чу изстрелите, преди той да дръпне спусъка. В онзи момент изпита нарастващо объркване. Секунда по-късно разбра защо.

Йост залитна назад. Кръв бликна от три дупки в гърдите му. Пушката падна от ръката му и той рухна в шубраците с разперени крайници. Не беше запратил далече коктейла „Молотов“. Пламъците вече пълзяха назад към него.

Дъг се втренчи в мъртвия като хипнотизиран. Ели го дръпна.

— Ние ще сме следващите, ако не се махнем оттук.

Втурнаха се нагоре по хълма към оградата. Намериха дървото — от един клон висеше червена пластмасова лента, а зад него малко парче от мрежата можеше да се повдигне. Пропълзяха през отвора, пресякоха пътя и влязоха в гората от другата страна. Ели тичаше през гората като преследвано животно, като от време на време пълзеше на четири крака, защото не искаше да се изправя. Над пътя се понесе дим.

Видя пред себе си нещо да проблясва в сребристо и смени посоката. Откри колата — цяла и невредима. Едва не откъсна вратата от пантите. Дъг се качи, даде назад и излезе на пътя. Смени предавката и натисна газта до ламарината. Миризмата на изгоряла гума от превъртелите задни колела се изгуби в пушека на бушуващия зад гърба им пожар.