Трезорът на Сен Лазар

37.

Люксембург

На вратата имаше надпис „Алармена система“, но Дьорнер беше казал истината: тя не работеше. Ели се промъкна през ничията земя от цигарени фасове и метални пепелници, надолу по една алея и на свобода. Никой не я видя. Дъг бе в страничната уличка, където го остави.

Той погледна разчорлената й коса, прашните ивици и кръвта на ръката й, където се беше порязала на хартията.

— Какво стана? Точно се готвех да звънна в полицията, толкова се разтревожих.

Ели се смъкна на седалката до него така, че само темето й се виждаше.

— Тръгвай, после ще ти разкажа.

— Намери ли онова, което търсеше?

— Намери телефонна будка, но на някое не много оживено място.

Търсенето в интернет й донесе номера, който искаше, и успя да се свърже веднага.

— Господин Леховски, моля. Ели Стентън се обажда.

Помисли си, че може да е заминал някъде, но извади късмет — ако може да се нарече така. Леховски се обади.

— Ели, каква неочаквана изненада. Реших, че вероятно си ме забравила.

Тя потрепери и едва не тресна слушалката на вилката. Леховски беше нейното минало, прекалено близо до „Монсалват“. Дори разговорът с него й носеше усещането, че отново е между челюстите на двукрилата врата на сейфа.

Ами ако Бланшар го е пипнал?

— Поглъщането завърши. Готова съм да изпълня обещанието си.

Опита се да прозвучи делово, сякаш това не е кой знае какво. От другата страна на линията чу как Леховски се облизва. А може би просто дъвчеше дъвка.

— В „Софител“ ли си отседнала? Там ли ще се видим?

— Мислех да идем на някое… по-интимно място.

Той се засмя.

— Тревожиш се за доброто си име. Леховски не е обиден. — Той каза името на ресторант в Стария град. — Очаквам с нетърпение нашата вечер.

Ели остави слушалката, гадеше й се. Дори в тунелите на метрото не се беше чувствала толкова мръсна.

„Направи го с Бланшар“, припомни си тя. Някак си не й се искаше да го смята за нещо различно.

Обърна се и видя, че Дъг я гледа внимателно.

— Каква е сделката?

Беше прекалено уморена да лъже.

— Той разполагаше с възможности при сделката за поемането на „Талхюет“, които можеха да провалят всичко. Казах му, че ако я остави да продължи, ще преспя с него.

Мрачното изражение на Дъг беше трудно поносимо. Правилна реакция, грешна причина. Припомни си Люси и установи, че я обхваща нетърпение.

— Не бъди такъв дечко. Никога не бих го направила.

— Но сега си готова. За да получиш папката за Мирабо.

— За да стигна до Братството. Без тях сме загазили.

Ресторантът беше ярко осветен и оживен, пълен с хора от корпорациите. От вратата Ели огледа помещението за опасности. Леховски може и да беше от другата страна при сделката за „Талхюет“, но това нищо не значеше. Ако Бланшар му бе предложил подходяща сума, като нищо щеше да я предаде.

Леховски беше единственото познато лице тук, а той не беше труден за забелязване. Носеше спортно сако на черно-бяло каре, много крещящо, макар че вероятно струваше няколкостотин паунда. Той поръча и за нея, без да я попита какво иска.

— Всички решения успяват чрез дързост — подхвърли той авторитетно, сигурно го беше прочел в някоя книга. — Щом съблазнителят се поколебае, разваля очарованието на мига. „Няма нито една жена, която да не предпочита малко груби обноски пред прекаленото внимание.“ Знаеш ли кой е казал това? Жена.

Ели не беше излизала с мъж, който да й предлага изложение на тактиката си в реално време. Тя стисна краката си и се опита да не мисли за онова, което предстоеше.

Келнерът донесе шампанско — което Леховски опита с показно суетене. Чукна чашата си в нейната.

— И защо си в Люксембург?

— „Талхюет“.

Леховски отпи глътка. По брадичката му потече малко шампанско.

— След като спечели наградата си, идваш да ровиш наоколо.

Нападката беше напълно преднамерена. Ели също отпи глътка и се запита как ще успее да остане трезва тази вечер.

— Ще ти кажа една тайна. — Тя се наведе напред, така че той да може да надникне в деколтето й. — Бланшар подкупи председателя на Комисията по приватизация, за да ни каже колко сте предложили. При всички случаи щяхте да загубите.

Леховски изломоти, пръскайки я с шампанско по бузата.

— Ако записвах този разговор, можеше да отидеш в затвора заради това изказване. — Фалшивото му възмущение се превърна в самодоволна усмивка. — Но след като сме честни, и аз ще ти кажа една тайна. Никога не сме наддавали за „Талхюет“. Час преди срока за предаване на последните оферти, съобщихме на председателя на комисията, че оттегляме нашия интерес.

В шампанското ли беше причината? Ели го гледаше объркана.

— Ако бяхме направили оттеглянето си обществено достояние, щеше да стане скандал. Много неловко за комисията, която намали участниците до двама и накрая единият се оттегля. В името на добрия тон се съгласихме да направим оферта с пет милиона под тази на „Монсалват“. — Той разчупи парченце франзела на две и намаза едната половинка с масло. — Каквото и да е казал на Бланшар, било е измислица.

Тя все още не разбираше.

— Защо? Да избегнете процеса в Румъния?

— Господин Лазареску, услужливият съдия? Толкова настоятелен да ми разкаже за случая си. — Леховски се опъна на стола. Ризата му се измъкна от панталона и над катарамата щръкна валмо косми. — Мислиш си, че Леховски е толкова глупав, че не може да подуши плъха?

— След като сте знаели, че румънският проблем е твърде раздут, защо не играхте в търга?

— Открих нещо, което всички останали са пропуснали — толкова тайно, че дори ръководството не е знаело за него. Пасив, който би могъл да разруши компанията.

— Какво?

Леховски отвори уста, след това чак щракна със зъби и я затвори с жестока усмивка.

— Компанията е ваша, вие трябва да го намерите. Ако можете да откриете папката.

— За Мирабо ли става дума?

Леховски сякаш замръзна.

— Май сме се подценили взаимно.

— Взимането на папката е нещо като самопризнание.

— Вие все пак купихте компанията.

— Това прави папката моя собственост.

Един от келнерите донесе храната. Ели си залепи хубава празна усмивка, но умът й работеше на пълни обороти. Когато келнерът си тръгна, тя изправи гръб.

— Щом никога не сте имали намерение да купите „Талхюет“, нашата сделка е недействителна.

Леховски зарови из чинията си.

— Caveat emptor15.

— Съглашение за неразкриване на информация. — Тя бръкна под масата и плъзна ръка по бедрото му. После изведнъж я дръпна. — Имам право да задържа плащането.

— Няма да го направиш — възрази той.

Обаче Ели видя, че й повярва. Щом съблазнителят се поколебае, разрушава очарованието на мига.

Тя започна да си играе с храната в чинията. Завъртя шампанското в чашата. След това се насили да продължи.

— Може да променим сделката между нас. Ти скри Мирабо от мен, хубаво, но сделката се извърши. Сега за тебе това няма стойност.

Леховски я зяпна, сякаш беше гола.

— Не бих казал, че няма стойност.

Без да отмества поглед, тя бръкна в блузата си и оправи презрамката на сутиена. Връхчетата на пръстите й докоснаха горната част на гърдата.

— Мога да го направя да си заслужава за теб.

— Точно това ми обеща последния път.

— И ето ме тук. Изпълнявам обещанията си.

Леховски не примигваше.

— Папката е в службата. Утре сутринта можем да отидем там.

— Полетът ми е рано — излъга тя. — Не можем ли да я вземем на път за вкъщи?

— Мисля, че предпочитам да видя доказателства за добрата ти воля.

Ели изпи една глътка шампанско, след това се наведе през масата и го целуна. Езикът му се стрелна като на гущер. Тя трябваше да се насили, за да не се отдръпне. Имаше вкус на дъвка и прекалено много одеколон. Тя отпи още една голяма глътка шампанско, за да измие вкуса му от устата си.

— Предплатата достатъчно добра ли е?

— Можем да вземем папката на път за хотела ми.

Тя се скова.

— В „Софител“ ли си отседнал?

— Не, в „Хилтън“.

Леховски имаше спортна кола, която управляваше като маниак. Вероятно защото в онази книга пишеше, че това ще я впечатли. Тя остана да чака в колата, която той спря успоредно на вече паркирал пред кантората му автомобил, и отиде да вземе досието. Дъхът й запотяваше предното стъкло; кожата на седалката беше като лед по бедрата й.

Веднага разбра, че е оригиналната папка: днес беше видяла достатъчно такива. Видя Ф2727, изписано на гръбчето. Започна да прелиства документите, но Леховски я затвори.

— Всичко е тук. Леховски държи на думата си. — Похотлив поглед. — Смятам, че и ти държиш на своята.

— Скоро ще разбереш.

Докато бяха в ресторанта, тя успяваше да потиска мисълта за онова, което предстоеше. В колата тази илюзия започна да се стопява; когато стигнаха в хотела, вече не можеше да го отрича. Ако беше останало някакво съмнение, то изчезна, когато Леховски я прегърна, докато бавно крачеха през фоайето. Ръката му се полюшваше собственически над гърдите й. Пръстите лекичко я опипваха.

Насили се да стигне до асансьора, без да се разпищи. В асансьора я притисна с тяло към огледалото и се отърка в нея. Тя не се съпротивляваше. Щом влязоха в стаята, той започна да разкопчава колана си, а с другата ръка замачка гърдите й.

Ели го отблъсна и тръгна към вратата.

— Къде отиваш?

Тя не пропусна напрежението в гласа му. Мислиш си, че Леховски е такъв глупак, че не може да подуши плъха? Той можеше и да се прави на глупак, но беше свикнал да получава каквото иска. Спомни си думите на Дъг: При първия признак на слабост ще те разкъсат на парчета.

Тя размаха пластмасовата табелка „Не ме безпокойте“ към него и я закачи на външната дръжка.

— Не искаме да ни прекъсват. За никъде не бързам. — Устата й беше пресъхнала. Надяваше се, че се е получило чувствено, а не прегракнало.

— Нали щеше да летиш с първия полет?

— „Монсалват“ могат да си позволят още един билет.

Тя затвори очи. Леховски беше разкопчал блузата й и зарови лице в цепката между гърдите й. Започна да ги стиска, сякаш очакваше да пуснат сок. Ако забелязваше, че е отпусната като кукла, не се оплака. Може би му харесваше.

Няма жена, която да не предпочете малко грубо отношение пред прекалено голямо внимание.

— Знаех си!

Очите на Ели се ококориха. Светлината от коридора нахлуваше в сумрачното помещение. Дъг стоеше на прага с изкривено от ярост лице.

— Кучка!

— Дъг, моля те.

Ели се дръпна, назад. Леховски гледаше ококорено. Дюкянът му беше отворен.

— Кой…

— Млъквай. — Дъг все пак беше ръгбист. Наведе рамо и запрати Леховски върху леглото с разперени ръце и крака. После го вдигна за яката на ризата и го блъсна на пода. — Ако чуя и една дума, че Ели е била тук тази вечер, ще те погна и ще направя така, че да не ти минава и през ум да докоснеш отново жена. Ще ти отрежа оная работа и ще те накарам да я изядеш. Разбра ли?

Хвана Ели за китката и я задърпа към вратата. На излизане тя едва успя да грабне папката от тоалетката.

— Ще те накарам да я изядеш? Това е отвратително. Откъде го измисли?

Бяха отново в колата, покрай тях прелитаха сивите блокове на люксембургските предградия. Дъг, изглежда, се почувства неловко.

— Вероятно съм го чул в някой филм или по телевизията.

— Беше прекрасен. Наистина плашещ. — Тя стисна коляното му и той трепна.

— Наистина, никога вече не ми причинявай това. Беше ужасно.

— За мен също не беше приятно.

Дъг караше вторачен напред. Мълчание изпълни автомобила.

— Спри тук.

Той я погледна, видя изражението й и реши да не спори. Спря пред малък магазин и попита:

— Какво има?

Тя се протегна, обгърна врата му с длан и го дръпна към себе си. Целуна го силно, усещайки топлината на устата му. Той се опита да се дръпне след приличен интервал, но тя отказа да го пусне, докато не усети как мускулите на врата му се отпускат, той затвори очи и я прегърна.

— Съжалявам.

Не обясни за какво. Ако беше попитал, вероятно щеше да му разкаже всичко. Но той не го направи. Напрегнатото му изражение сякаш малко се поотпусна. Опита да се усмихне.

— Предполагам, че дадохме на това влечуго урок, който никога няма да забрави. А сега накъде?

Ели отвори папката. Вътре на три страници имаше карта.

— На юг.