Трезорът на Сен Лазар

25.

Нюпорт, Южен Уелс

Като се изключи екипът, в болницата нищо не се беше променило. Сестрите сменяха чаршафите, като завъртаха майка й първо на едната страна, после на другата. Все едно беше труп. Ели не можеше да гледа, затова изчака пред паравана. Табелка на стената я предупреждаваше, че трябва да изключи мобилния си телефон. Поне нямаше да й падне батерията. През последните няколко седмици се изтощаваше изненадващо бързо.

Когато сестрите си отидоха, тя поде бдението си. Беше донесла старите пощенски картички от тавана и започна да ги чете на глас, съживявайки глас, който никога не беше чувала. Надяваше се, че майка й чува, че зад това неподвижно лице си спомня по-щастливи времена. Какъв ли е бил татко, запита се Ели. В нейните очи винаги е бил само причина за тъгата на майка й. Беше странно да си ги представи щастливи заедно. Като повечето деца, тя не можеше да си представи, че родителите й са имали живот извън нея.

В неделя болницата затваряше рано. Когато Ели осъзна, че изпитва облекчение, я прониза чувството за вина. Бяха минали само двайсет и четири часа, но вече й се повръщаше от болницата, от слабото осветление и от дългите празни часове, в които нищо не се случва. Така ли ще прекара остатъка от живота си?

Щом се прибра, отново пое по стълбата към тавана. Погледна пак самолетния билет, допускайки, че може да си е въобразила. Но не, той си беше там и на него пишеше: „Джон Херин“.

Сега, когато знаеше какво да търси, започна да рови методично из купищата хартии. Намери стария си училищен атлас и очерта пътуванията на баща си, използвайки датите от пощенските картички, отрязъци от билети, чуждестранни касови бележки. Търсеше нещо, свързано с Джон Херин, всичко, свързано с Лондон и метрото, всякакви бележки за дундест мъж на име Хари. Работата й в библиотеките по нейната дисертация я беше научила да изключва аналитичната част на мозъка си, да преглежда вещите, без да ги оценява. Едва след като събере всички късчета от пъзела, ще си разреши да обмисли как се свързват.

Свърши половин час след полунощ. Най-накрая се беше показал и бойлерът за топла вода. Дрехите й миришеха на прах, ръцете и лицето я сърбяха от докосването до изолацията от минерална вата. Намери ключа на бойлера и се поглези с продължителен душ, докато горещата вода не започна да се изчерпва. Успя да намери консерва супа и няколко бисквити със сирене в шкафовете на майка си и приготви късна вечеря — цял ден не беше яла. Едва тогава започна да преглежда доказателствата, които беше събрала.

Разполагаше с атласа. По разпрострялата се Европа бяха пръснати множество точки — пътувания, предприемани на всеки два-три месеца от 1984 до 1987 г. Най-далечното на изток беше до Истанбул. Най-далечното в западна посока бе до Сантяго де Компостела, но повечето точки бяха съсредоточени между Рейн и Сена — линията на разседа между Германия и Франция, където те се сблъскваха от векове, изригвайки държавици като Белгия и Люксембург в своята тектоническа битка. Друга група точки се точеше по протежение на Алпите — от Северна Италия до Южна Франция. Няколко се бяха струпали в Швейцария, около Лозана.

Имаше и самолетен билет за Джон Херин, към които беше добавила една хотелска сметка и молба до Съмърсет Хаус10 за копие от акта за раждане — и двете на същото име.

Имаше и писмо, написано на машина върху чиста кремава хартия, с което Джон Херин бе поканен на интервю за работа в четвъртък, 22 ноември 1987 г. Писмо, което накара Ели да зяпне от изненада.

Директорът, г-н Вивиан Бланшар, ще се радва, ако го посетите, за да обсъдите възможностите за кариера в банка „Монсалват“.

Лондон

Ели не можеше да повярва, че някой още използва телефонните будки. Обаче подобно на Клиф Ричард и бристолския крем на Харви, те още съществуваха. Сега, напъхана в една на ъгъла на „Мургейт“ и „Лондон Уол“, Ели беше благодарна за това. Знаеше, че „Монсалват“ могат да следят обажданията от телефона й — беше подписала документ, който им разрешаваше да го правят. Допреди две седмици не можеше да си представи, че ще има нещо за казване, което някой би искал да подслуша.

Телефонът звънеше безспирно, докато накрая не се включи телефонният секретар. Ели погледна визитката, която Хари й беше дал в градините на музея за Конго — телефонен номер с лондонски код и надраскана бележка. Ако никой не се обади, остави съобщение за Хари от Джейн.

— Здрасти, Хари, Джейн се обажда. — Тя заекна, за да измисли какво да каже, но нищо не й дойде наум. — Обади ми се. — Обаче той нямаше да я потърси на мобилния, а в апартамента й нямаше стационарен телефон.

Мина една кола и заля телефонната будка със светлина. Ели се обърна. Възможно ли беше да е бентлито? Опита се да го разгледа, но автомобилът вече се беше отдалечил и сега само червените стопове се бяха вторачили гневно в нея.

Погледна си часовника. В нюпортската болница информацията щеше да затвори след десет минути. Надявайки се, че никой не я наблюдава, тя изскочи от будката и извади мобилния си телефон. Мек, неземен глас като говорещ будилник й каза същото, което й се повтаряше от цяла седмица.

В по-голямата част от Ситито януари беше удължен махмурлук от предходната година: бавни дни, дълги обедни почивки, ранно пускане на кепенците. Дори младшите анализатори понякога си тръгваха за вкъщи преди осем. Обаче в „Монсалват“ телефоните звъняха, по коридорите се чуваха приглушени гласове и имейлите течаха бързо както винаги. Ели разбра защо едва в петък след Нова година, когато Бланшар я повика в кабинета си.

— Как е майка ти? — започна той направо.

— Стабилна, но все още в безсъзнание. — Не го гледаше в очите. Всяка вечер, когато се прибираше в Барбикан, се страхуваше, че бентлито може да чака отвън. Всяка вечер то не беше там. Сякаш Бланшар бе подушил неохотата, която я беше обзела. В банката едва се виждаха.

— Доволна ли си от грижите за нея? Получава ли всичко, от което има нужда?

— Доколкото мога да преценя.

— Има ли роднини, които да я посещават?

— Не.

Бланшар си играеше с копчетата на ръкавелите си.

— Говорих с мой приятел. Лекар. Той е специалист по възстановяване след инсулт. Един от четиримата или петимата най-добри в света. Има частна болница близо до улица „Харли“. Готов е да приеме майка ти, ако ти пожелаеш.

Ели поклати глава.

— Това е много мило… но не можем да си го позволим. Майка ми няма осигуровка.

— Банката ще плати. — Бланшар се наклони над писалището си, вторачен толкова твърдо в нея, че тя не смееше да отмести очи. — Зная, че не искаш милостиня, но трябва да направиш най-доброто за майка си. Когато излезе от комата, ще се нуждае от интензивна терапия. Здравната служба е машина: за тях един живот не значи нищо. Особено през зимата. За грижите, от които майка ти има нужда, Лондон е по-подходящ.

Не можеше да спори, знаеше, че е прав. Но не можеше и да се съгласи. Не защото беше горда, а защото беше ужасена. Ако доведе майка си в Лондон, за да бъде настанена в болницата на Бланшар, където за нея ще се грижат неговите лекари, това би било равносилно да се постави в негова власт.

Бланшар разбра погрешно колебанието й.

— Забравяш, че аз също имам интерес в това. Не искам да страдаш ненужно. И ще ти бъде по-лесно, ако не прекарваш половината си живот във влака от Лондон до Нюпорт и обратно. И за майка ти ще бъде по-добре, защото ще можеш да я виждаш всеки ден. Обясниха ми, че за излизане от кома присъствието на любимите хора е много важно.

Той вдигна позлатен нож за писма и го завъртя на върха му върху полирания плот.

— Освен това имаме работа. Както винаги. Разбирам, че мислите ти са с твоята майка, но ми трябваш тук. И то сега.

Ели изчака мълчаливо да продължи.

— Мишел Сен Лазар много се зарадва, че спечели наддаването за „Талхюет“. От компанията не са толкова щастливи. Управата отказва да приеме определения от нас кандидат за член на борда или да ни осигурят достъп до компанията. Затова Мишел реши да направи опит за спечелване на пълен контрол.

— Враждебно превземане?

— Ще бъде величествена битка. Френското и германското правителство притежават дялове. Ако французите продадат дела си на нас, германците ще откажат; ако германците го продадат — французите ще откажат. Всъщност никое правителство няма да иска да работи с нас, защото ще подозират, че сме Троянски кон на противната страна. Заедно притежават четирийсет процента от компанията. Това прави нещата трудни за нас. Всички карти трябва да бъдат в наша полза. Мишел е изпълнен с решимост. Имаме нужда от теб за тази работа. Състоянието на майка ти може да продължи с месеци и ти не можеш да спреш живота си заради това.

Той притисна ножа за писма върху кожената подложка за писане и върхът остави вдлъбнатина.

— Мисля, че ще ти е трудно да продължиш работа за „Монсалват“, ако майка ти остане в Нюпорт.

Седмица по-късно получи отговор. Съобщението беше скрито толкова добре, че едва не го пропусна. Беше пъхнато между страниците на безплатен вестник, който й подадоха, докато крачеше към Барбикан. Раздавачът едва не я плесна с него. После не го пусна веднага и тя вдигна очи. Жълтото кепе беше придърпано върху челото, но под козирката разпозна тревожното изражение на Хари. В следващия миг той се обърна, за да пъхне вестник в ръката на друг минувач. На следващия ден се огледа за него, но го нямаше.

Две вечери по-късно слезе от автобуса на улица „Фулъм“, върна се назад и зави зад ъгъла, за да провери дали някой не я следва. Улица „Старата черква“ пишеше в съобщението, макар че, доколкото можеше да види, нямаше черква. Само антикварен магазин: и гола тухлена стена, която завиваше зад ъгъла. Обаче имаше черковна градина, изоставен парцел, отдавна забравен. Ели го беше видяла от втория етаж на автобуса зад оградата, към която сега се приближаваше.

Боята се лющеше от зелената врата, която имаше такъв вид, сякаш бе ръждясала, след като е била затворена за последен път преди години. Но когато Ели я бутна, се чу едва доловимо скърцане. Десетина надгробни плочи стърчаха наполовина потънали в земята — приличаха на неолитен строеж.

— Съжалявам, че не можахме да намерим по-весело място.

При други обстоятелства самотна фигура, която се крие в сенките на изоставено гробище, щеше да я накара да подскочи до небето. Обаче днес беше прекалено уморена. Хари беше облегнат на стената, така че пътниците в автобуса да не го видят, и я гледаше над покрит с мъх кръст. Махна й да се приближи.

— Да не се опитваш да ме сплашиш?

Мъжът поклати глава.

— Нямаш представа колко трудно беше. Бланшар е наредил да те следят всяка секунда, когато не си в банката. Имам чувството, че знае къде отиваш още преди да си прекрачила прага.

— Това не е много трудно. Отивам на работа и се връщам. И толкова.

Замисли се, опитвайки се да си припомни неочаквани съвпадения, повтарящи се лица. Както винаги, Хари звучеше като учтив луд, с тих, приятен глас. „Само че сега — помисли си тя — трябва да му повярвам.“

Ако беше прав, тя не разполагаше с много време.

— Разкажи ми за баща ми. За „Монсалват“ ли работеше?

Хари откъсна парче мъх от кръста и отдолу се показа белият камък. Пръстът му обаче стана черен.

— Не получи работата. В Брюксел ти казах, че съм член на организация. Наречи го братство, макар да нямаме нищо против жените. Водим война срещу „Монсалват“ вече почти деветстотин години.

Това беше необикновено изявление.

— Банката съществува едва от шестнайсети век — отбеляза Ели.

— Като банка, като цяло датира от много по-рано. Сен Лазар дьо Моргон, който основава банката, е потомък на един нормански военачалник наричан Лазар дьо Мортен. Дори по средновековните стандарти той бил особено зло създание.

— Защо баща ми е кандидатствал за работа там?

— Разузнаваше. Помниш ли, че ти казах, че е загинал, опитвайки се да проникне в трезора?

— Не е нещо, което лесно може да се забрави.

— Преди деветстотин години Лазар дьо Мортен открадна нещо, което принадлежеше на нашето братство. Доколкото знаем, то е още там, заключено дълбоко в хранилището.

Ели си спомни как се разтресе подземието, когато влакът мина през близкия тунел. Представи си яркия фар над предното стъкло, когато мотрисата е изскочила иззад ъгъла. Силуетът, уловен в неговия лъч, няма време да реагира. Скърцане на стомана, метал, хвърлящ искри удар. Понякога, когато работеше до късно в кабинета си и наоколо цареше тишина, усещаше как подът потреперва и дълбоко под земята се чува слаб тътен.

— Въпреки приказките за „модерния свят“ по същество „Монсалват“ е феодално домакинство. Мишел Сен Лазар е кралят, а Бланшар неговият верен сенешал. Освен това е племенник на Сен Лазар. Знаеше ли това?

Ели поклати глава.

— Сен Лазар не може да има деца. Веднъж се срещнахме с него и го оставихме парализиран от кръста надолу. — Унесен, Хари си играеше с горното копче на палтото си.

Нещо, което Бланшар беше казал в нощта след операта, сега изскочи в главата й. С мен нямаш нужда от противозачатъчни. Опита да си представи тези възрастни мъже. Толкова много пари, толкова голяма власт — но въпреки това лишени от най-съзидателната сила.

— А „Талхюет“? Какво общо има с вас?

— С нас? Нищо. Те са онова, което изглеждат: средно голям европейски концерн. Обаче по ирония на съдбата притежават нещо, което ни принадлежи.

Ели си спомни въпроса му в брюкселския парк и разпита на Бланшар след финансовата проверка.

— Мирабо?

— Няма нужда да знаеш какво е това. Обаче Сен Лазар по някакъв начин е успял да разбере за него. Когато научихме, че дебне около „Талхюет“, изпратихме човек да разбере какво знае.

На Ели й се стори, че сянката върху един от надгробните камъни се размърда. Явно все пак не бе толкова уморена, щом още можеше да се страхува. Оказа се, че е само катеричка.

— Нещата се объркаха. Един загина, друг беше заловен. Той също е мъртъв.

— Заловен от…?

— Бланшар? Сен Лазар? — Хари вдигна рамене. — Няма значение. Бланшар има един главорез, който вероятно е свършил мръсната работа. Гаден тип на име Дестрир.

— Срещнах се с него.

По улица „Фулъм“ избоботи автобус. Светлините от горния му етаж сякаш се рееха във вечерния мрак. Мъже и жени преминаха над тях, без да имат и най-малка представа какво се случва в мрака под краката им.

— Защо Бланшар ме нае?

— Не знаем. Не подозирахме, че знае за съществуването ти, иначе щяхме да те защитим по-добре. Не искахме да бъдеш замесена в това. Но вече се забърка… По дяволите!

Беше завъртял копчето на палтото толкова силно, че конците се скъсаха. Огледа го със съжаление.

— Миналата Коледа беше ново.

На Ели не й пукаше за палтото му. Не й дремеше за рицар отпреди деветстотин години, нито за Братството, което иска да унищожи една банка.

— Какво искаш да направя?

„Никога не задавай въпрос, ако вече не знаеш отговора“, я бяха учили в курса по преговори. Обаче човек винаги знае. Дори когато говореше с госпожа Томас в швейцарския гъсталак, знаеше какво ще последва. Струваше й се, че при вдишването на човек можеш да чуеш думите, които ще последват.

— Искаме да проникнеш в трезора.

— Какво има там?

Той хвърли копчето от балтона.

— Ако ти кажа, няма да ми повярваш.

— Искаш да си рискувам живота, но не искаш да ми кажеш за какво?

— Не мога. — Хари пъхна ръце в джобовете. — Когато го вземеш и си в безопасност, ще ти покажа всичко.

— Обаче баща ми е знаел какво е?

— Баща ти беше посветил живота си на него.

Тя опита различен подход, преструвайки се, че още не е решила.

— Каза, че не сте искали да се забърквам в това.

Често си беше мислила, че в Хари има нещо неизлечимо извиняващо се: извитите ъгълчета на устата, бузестото лице и очите, които все гледат надолу. Но в следващите му думи нямаше нищо извиняващо се, само твърда неизбежност:

— Вече си се забъркала. Аз се опитвам да те измъкна.