Трезорът на Сен Лазар

11.

Люксембург

— Къде?

Гласът на Дъг беше неясен и объркан. Настъпи мълчание, което продължи толкова дълго, че Ели реши, че връзката е прекъснала.

— Извинявай. Стори ми се, каза, че си в Люксембург?

— Предупредиха ме десет минути пред тръгването. Опитах се да ти се обадя, но ти не отговаряше.

— Кои са те? Гестапо? Никой не тръгва толкова набързо.

— Зная, че е налудничаво, но така действа системата.

От другата страна на линията се чу прозявка.

— Поне на прилично място ли те настаниха?

Ели огледа изработения по поръчка тапет и петдесетинчовия телевизор на стената.

— Всичко е наред.

— Прекрасно. Знаеш ли аз къде прекарах нощта?

— Сметнах, че си се върнал в Оксфорд.

— На кресло във фоайето на небостъргача ти в Барбикан. Повече от двайсет пъти се опитвах да се свържа с теб. Опитах в банката, в колежа, защото реших, че може да си се върнала, накрая мислех да се обадя в полицията.

— Заспах — призна Ели. Беше се изкъпала и легнала на голямото легло. После телефонът звънна в шест и половина за събуждане, което не беше поръчвала.

— Добре ли спа?

От изтощението думите му бяха неясни, но сарказмът се долавяше.

— Виж, съжалявам. Кълна се, ще ти се реванширам. От самото начало знаехме, че ще бъде така.

— Точно затова ти казах да не се захващаш.

— Обещавам, всичко ще се подреди. — Тя си погледна часовника. — А сега трябва да тръгвам.

— Какво? В шест сутринта?

— Тук е седем.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам.

Гласът му стана сякаш по-далечен.

— Все едно че си прекрачила някакъв праг и аз вече не съществувам. Ти си в своя собствен свят, а аз — никъде.

— Ще ти се реванширам — повтори тя.

— Връщам се в Оксфорд. Ако ме искаш, знаеш къде да ме намериш. Когато и да се върнеш в Англия.

— Обичам те. — Но той вече беше затворил.

Учебникът на Ели определяше финансовия анализ като внимателен преглед на счетоводните книги, за да се установят всички материални факти и да се разкрие финансовото положение на съответната фирма. Преди да купиш, трябва да любопитстваш. Всъщност, каза си Ели, това прилича повече на бъркане с ръка в купа сено, за да провериш колко игли ще те убодат.

Холдинг „Талхюет“ се помещаваше в един от големите остъклени блокове, извисяващи се над клисурата малко по-нагоре по улицата от „Софител“. Гледките може и да са били смайващи, но Ели не ги видя. Щом пристигна, един от пазачите я отведе в помещение без прозорци в задната част на сградата — в архива. Петима мъже от „Монсалват“ седяха около пластмасова маса в дъното на помещението, отрупана с папки и чаши с кафе. Банкерите на другия кандидат-купувач разполагаха с отсрещния край на архива. Между тях имаше стоманени стелажи, претоварени с кашони, папки, компактдискове и документи. Вътрешностите на компанията бяха извадени пред свещениците на капитализма, за да бъдат разнищени и разтълкувани. Те заемаха толкова място, че нямаше пътеки между тях. Компанията беше инвестирала в подвижни библиотечни стелажи, които се местеха насам-натам и се отваряха, откривайки магическа пътека към лавицата, която ти трябва.

Усещането беше като да си заседнал в някой ъгъл на ада. След час на Ели й се прииска да изскочи с писъци от помещението, но вратата беше заключена и се наблюдаваше от пазача, който си чоплеше зъбите. Когато стана обед и едно смръщено девойче донесе сандвичи и безалкохолни, тя беше готова да върне цялата си заплата, само да се махне оттук. Колегите й, изглежда, работеха в тукашния клон на „Монсалват“. Не й обръщаха внимание и говореха на люксембургски диалект. Получи повече внимание от техните съперници. Особено от един от тях — слаб мъж с посивяваща конска опашка и вратовръзка, която стърчеше над яката му. Той не откъсваше очи от нея. Всеки път, когато тя вдигнеше поглед, той я зяпаше и дъвчеше дъвка. Следобед, когато се връщаше от тоалетната, Ели го срещна да върви в обратната посока. Опита се да се промъкне край него с усмивка, но той застана в средата на коридора и й препречи пътя.

— Леховски — представи се той и извади пакетче дъвка от джоба си. — Извинявам се, че ви зяпам, но вие сте единственото хубаво нещо за гледане там.

Ели беше чувала подобни предложения през целия си живот — от улиците в Южен Уелс до свещените дворове на Оксфорд. Знаеше, че външният й вид не е нищо изключително, но имаше някакво излъчване, което караше мъжете да смятат, че имат права върху нея. „Защото изглеждаш миличка“, беше обяснила майка й. Язвителна както винаги. Каквато и да беше причината, тя още не беше свикнала с това.

— Трябва да се прегледат много материали. — Опита се да се промъкне край него, но Леховски не помръдна. Миришеше на парфюм, който вероятно беше купил в безмитните магазини. В съчетание с ментоловия му дъх се получаваше отвратителна смесица.

— В „Софител“ ли спите?

Сърцето й се сви. Бланшар беше казал, че и другите кандидат-купувачи са отседнали там. „Може би ще успееш да се запознаеш с тях.“

Тя кимна неохотно.

— Довечера може да се видим в бара. Нощно време Люксембург е като гробница, но аз знам местенца, където човек може да се позабавлява.

Не искаше да отстъпи, докато не чуе някакво обещание. Тя пусна фалшива усмивка и отвърна:

— Би било чудесно.

Лондон

Подобно на самия град, с течение на вековете сградата на „Монсалват“ се беше разраствала и разширявала. Човек можеше да избере отделни неща и да ги датира — камък от дванайсети век, който още носеше следите от длетата; тухла от осемнайсети век, изпечена в тухларните в Саутарк; стоманена греда от двайсет и първи век, конструирана с компютри — но начинът, по който се преплитаха, ги превръщаше в едно цяло, в обща история.

В един от най-старите и тъмни ъгли, зидано помещение без прозорци — на пода лежеше човек. Ръцете и краката му бяха оковани във вериги, а те бяха заключени така, че го държаха в мъчителна поза, извит като кукла на конци. Не можеше да помръдне крайник, без да размърда всички, а това му причиняваше болка. И двете му ръце бяха счупени, краката му бяха мръсни и покрити със засъхнала кръв; единственото място, където се виждаше кожа, бяха точките, които бяха избърсали, за да закачат електродите.

Но той не беше победен. Бяха хвърлили срещу него всичко, с което разполагаха, но не се беше пречупил. Беше се вкопчил твърдо в онова, за което го бяха обучили, в неговата кауза. Не им беше дал каквото искаха.

Вратата се отвори широко. Ниският набит мъж с татуировката, която пълзеше от яката на ризата, застана на прага с оранжев ореол от натриевите лампи. Лицето от неговите кошмари.

— Хайде да опитаме още веднъж.

Ножът проблесна в ръката му, докато влизаше в стаята.

— Разкажи ми за Мирабо.

Люксембург

Ели си тръгна в шест и половина — беше останала последна от екипа на „Монсалват“. Събра си папките още преди петнайсет минути, но остана на мястото си, изчаквайки Леховски да изчезне между стелажите. Вече се беше мръкнало. Есенният хлад щипеше бузите й и сякаш я върна към живота. Не искаше да се прибира в хотела, затова пое бавно по „Пон Адолф“ към стария град. Далече под нея и почти невидима на вечерния ветрец се полюшваше полицейска лента.

Не беше се чула с Кристин Лафарж, затова реши, че идеята да пазаруват заедно няма да се осъществи. Нямаше нищо против. Бродеше по улиците и разглеждаше широките витрини и минувачите. Много от магазините й бяха познати — същите търговски вериги и ресторанти за бързо хранене, които се срещат във всички големи градове. Но бяха пълни с хора, които говореха друг език, и това я караше да се чувства чужда.

Докато вървеше на изток и навлизаше в най-старата градска част, светлините и тълпите започнаха да оредяват. Тук павираните улици бяха по-тесни, стените — по-високи, с тесни прозорци далеч над улицата, сякаш хората тук още нямаха доверие на външния свят. Виждаха се останки от старите укрепления: отсечено като крайник парче от крепостната стена; сводеста порта без крила се извисяваше над пътя.

Започна да захладнява, а Ели нямаше палто, затова реши да се връща. Стигна до подножието на хълма — малък анклав в клисурата, където къщи с островърхи покриви надничаха към кротката река. Не беше сигурна дали ще може да се изкачи по другата страна на пролома, затова пое назад по същия път. Точно тогава го видя.

Неясна фигура, загърната в бял дъждобран, стоеше на моста в подножието на хълма. Качулката бе вдигната, макар да не валеше. Ели нямаше представа откога е там.

„Намираш се в средата на голям град в сърцето на Европа — каза си тя. — Разбира се, че наоколо има и други хора.“ Обаче, освен него, нямаше никой друг, а ярките светлини на платото над тях изглеждаха ужасно далече — като на прелитащи самолети.

Мъжът вдигна глава и сякаш се втренчи в нея от сенките на качулката. Вдигна ръка, като че ли да я поздрави. Найлоновата наметка се разгърна като крило на прилеп и той закрачи към нея бавно и преднамерено, като дете, което преследва животинка.

Ели се обърна и хукна. Обратно по хълма, назад към светлините и безопасността. Обувките й не бяха подходящи: кривяха се и се плъзгаха по неравните павета. Тя ги свали и хукна по чорапи, а влагата веднага се просмука между пръстите й. Нямаше кой да я види. Мина през арката без порта, която не предлагаше защита, покрай неохранявани останки от крепостни стени и излезе на площад между извисяващите се сгради на някакво министерство. Хвърли поглед назад, но нямаше никого, не се чуваха забързани стъпки, по стената не подскачаха сенки.

Огледа се, за да се съвземе. Кой беше пътят за хотела? Не можеше да е на повече от половин километър, но отчаяно й се искаше да мине такси. Стомахът й беше свит, а краката я боляха и пареха.

Тогава той се появи. Изскочи от въздуха като привидение или вампир. Призрачният бял дъждобран плющеше на вечерния ветрец, докато непознатият крачеше към нея по площада.

Мозъкът й буквално блокира. Единствената й мисъл бе, че това е невъзможно. Как да избягаш от човек, който може да се изкатери за миг по висока скала?

Ели хукна.

— Чакай — повика я глас зад гърба й.

Тя зави зад ъгъла покрай празния пропуск на министерството и пое по пасаж без прозорци. В края му се виждаха светлини и коли, които летяха по булевард „Рузвелт“. Пукот, подобен на изстрел, отекна в стените. Да не би онзи да имаше пистолет? След част от секундата тя разбра, че е изпуснала едната си обувка. Заряза я в канавката и продължи напред.

Стигна до главната улица. Иззад завоя се показа такси, лампичката му беше зелена. Тя трескаво замаха, за да я забележи, и едва не се просна на задната седалка.

— „Софител“. — Трябваше да го каже три пъти, за да бъде разбрана.

Шофьорът не искаше да я закара. Хотелът бе само на стотина метра, пилеела си парите. Тя му подаде банкнота от двайсет евро и той престана да мърмори.

Когато автомобилът потегли от бордюра, Ели погледна назад. Прозорците бяха замъглени, а светлините на колата зад тях я заслепяваха. Стори й се, че под лампата в края на пасажа стои някой, но не беше сигурна.

Ели накара шофьора да обиколи целия градски център, преди да я остави пред хотела. Не беше сигурна кого може да заблуди. Не отлепваше лице от прозореца, но не го видя. В „Софител“ забърза през фоайето и се насочи право към асансьорите. Единственото, което искаше, бе да се заключи в стаята си. Освен ако привидението не можеше да минава през стени.

— Ето те и теб.

Една ръка се отпусна на рамото й. Искаше да пищи и да събере охраната, полицията — всички. Но писъкът замря в гърлото й.

— Тръгна си от работа без мен — оплака се наскърбен глас.

Леховски. Сега беше без вратовръзка. Възможно ли бе той да я е следвал? Май беше прекалено нисък, а и миришеше така, сякаш е прекарал цялата вечер в бара. Огледа я по начин, който според него трябваше да я накара да се почувства секси, но вместо това тя се сви.

— Какво е станало с обувките ти?

Тя се усмихна.

— Направиха ми пришки, докато се изкачвах от долината.

— Трябваше да вземеш асансьора.

— Какво?

— Общественият асансьор. Качва те от долината в града. До Съдебния квартал. — Той се засмя и я лъхна острата смесица от алкохол и мента. — Само в Люксембург са толкова мързеливи. Може утре да отидем да се повозим. А сега ще те черпя едно питие, както обещах.

Той посегна към лакътя й, но Ели не беше тичала за живота си по люксембургските улици, за да се остави да бъде притисната от влечуго като Леховски. Извърна се, заобиколи го ловко и се озова в асансьора, преди той да успее да направи нещо.

— Може би някой друг път.