Трезорът на Сен Лазар

39.

Шалон сюр Сон, Франция

Ели искаше да избегне магистралата и да пътува цяла нощ. Дъг се опъна и спечели по двата въпроса.

— Те не знаят каква кола караме, нито къде отиваме. Не могат да сложат наблюдатели на всеки мост във Франция.

— Няма да им отнеме много време да разберат къде отиваме. Някой в „Талхюет“ трябва да знае за Мирабо. Щом го намерят, веднага ще разберат. — Тя си спомни частния самолет на Сен Лазар. — Те действат бързо.

— Точно затова трябва да тръгнем по магистралата.

Ели се предаде. И когато малко след дванайсет Дъг влезе в отбивката и спря пред някакъв мотел, тя не възрази. Сгуши се до него и заспа още преди да е изгасил лампата.

Хората, които изпадат в захлас пред френската кухня, никога не са опитвали закуската в шест на крайпътен ресторант. Докато Дъг взимаше храната, Ели влезе в телефонната будка и опита да се свърже с номера от визитката на Хари. Включи се телефонният секретар с думи, които й се сториха като епитафия.

Те задъвкаха мазните кроасани и започнаха да проучват папката. Огромни чудовища фучаха по магистралата — тежката кавалерия на търговията.

Документите бяха на английски, но това не помогна много. По-голямата част беше толкова непроницаемо техническа, че Ели не можа да извлече много смисъл. Изглежда, ставаше дума за големи въглищни залежи близо до Лион, които „Талхюет“ копаеха. За „Мирабо“ имаше само отпратка, и то към края. Дъг я намери, докато Ели отиде да й долеят кафе.

— И това ли е всичко?

Дъг прелисти няколко страници.

— Има оценка на въздействието върху околната среда.

Прочетоха я заедно. Там нямаше нищо за „Мирабо“.

— Какво ще кажеш за това?

По средата на страницата, под заглавието „Места с исторически/културен интерес“ Ели прочете:

— Поне е средновековен — каза тя със съмнение в гласа.

Дъг имаше странно изражение.

— Какво има?

— Намира се на петстотин километра от местата, където норманите са строели по това време.

— Мислиш ли, че въгледобивната компания може да направи тази разлика? И какво означава това „потънал“?

Дъг се зае да разглежда картата в началото на папката. Пръстът му се спря на синьо петно в средата на страницата.

— Д5 се намира в средата на езерото.

Слязоха от магистралата и поеха на изток — дълъг, лъкатушещ път, който се виеше през тъмни борови гори към хълмовете. От време на време на някой завой зърваха в далечината назъбените върхове на Алпите. Това напомни на Ели колко близо са до замъка на Сен Лазар, който се намираше недалеч от границата, в Швейцария. Тя се размърда на седалката и погледна в огледалото за обратно виждане. Потрепване в стомаха й подсказа, че Бланшар не може да е далеч.

— Мисля, че е това.

От лявата им страна се появи ограда от телена мрежа, която се точеше успоредно на пътя и потъваше в гората. Най-отгоре имаше бодлива тел. В началото виждаха само дървета, но когато пътят започна да се изкачва, се озоваха над дълбок изкоп с формата на купа между хълмовете. Сигурно е естествена падина, но тежката индустрия я беше издълбала, за да я превърне в черна шахта с широки тераси, които потъваха в земята. Тежки камиони се катереха по черен път, проснат като белег между дърветата.

Бозава мъглица висеше над долината. Нямаше и следа от езеро. Ели погледна картата.

— Входът към откритата мина трябва да е на върха на следващия гребен. Оттам има пътека, която води до езерото.

— Нима ще влезем просто ей така?

— Да хвърлим едно око.

Пътят направи почти обратен завой, след това започна да се изкачва към билото на хълм. Ели видя пропускателния пункт и вдигнатата синьо-бяла бариера.

Дъг намали. Портите бяха отворени. Черен мерцедес 4×4 бе спрял на входа с работещ двигател. Сигурно бе пристигнал току-що, макар Ели да не го беше видяла по пътя.

— Не спирай.

Дъг я погледна и тя го стисна за ръката.

— Само не спирай.

Ако някой ги наблюдаваше, щеше да му се стори съмнително. В един миг колата намали, а в следващия рязко ускори. Дали ги бяха забелязали? Дали бяха видели, че колата е с английски номера? Ели погледна назад: стори й се, че на пътя вижда мъж, който маха с ръце след тях. След това пътят зави и вече не беше сигурна дали не е било просто дърво.

— Погрешен вход? — попита Дъг.

— Просто лошо предчувствие. Заради колата. — Не беше сигурна дали на номерата й не видя швейцарското знаме.

Дъг погледна в огледалото.

— Зад нас още няма никого.

Прекосиха билото на хълма и започнаха да се спускат от другата страна. Дърветата станаха по-дебели и скриваха всичко зад тях. Оградата от телена мрежа продължаваше без прекъсване.

— Влез там.

Черен път навлизаше между дърветата. Дъг спря рязко и насочи автомобила по коловозите. Не успяха да стигнат далеч, защото ръждясала порта препречваше трасето, но поне не се виждаха от пътя.

— Да вървим. — Страхът, който я беше преследвал от мига, когато влезе в трезора, сега отново я обзе. — Ако са ни видели на пропускателния пункт, нямаме много време.

Дъг взе раницата с кутията. Тръгнаха по пътя, където дърветата им осигуряваха прикритие, и оглеждаха оградата за възможен вход. Не бяха стигнали много далеч, когато боботене наруши горската тишина.

— Залегни.

Проснаха се по корем на земята и зачакаха. След половин минута една кола профуча с рев и се скри зад завоя. Ели бе заровила лице в боровите иглички и не можа да я огледа. Изчакаха, докато шумът заглъхна, след което продължиха, но вече по-бързо.

Ели установи, че нещо в гората се е променило. Преди дърветата представляваха плътна стена от еднообразно зелено, а сега повечето бяха кафяви. Мъртвите иглички стърчаха от мъртви клони. Няколко дървета се бяха предали напълно и бяха рухнали на земята.

— Там.

Едно паднало дърво беше съборило оградата, лягайки като опасен мост над бодливата тел. Дъг направи столче с ръцете си и повдигна Ели. Тя прегърна ствола и се издърпа нагоре. Чуканчетата на мъртвите клони я изподраха.

— Ще издържи ли тежестта ти? — попита Дъг.

Тя запълзя по мъртвия ствол. Беше минала почти половината, когато чу автомобилът да се връща нагоре по хълма. Опита се да продължи по-бързо. Повдигна се и запълзя като мравка по стърчащите сухи клони.

Клонът, за който се държеше, се строши с пронизително пукане. Ели стрелна ръка да се залови за нещо, но стисна бодливата тел. Това спря падането й, но дланта й беше разрязана и кървеше. Тя изстена, но ако се пуснеше, щеше да изгуби равновесие и да падне.

— Дръж се!

Дъг се издърпа на дървото и запълзя към нея. Шумът от двигателя се засилваше. Той се протегна и внимателно я прегърна през кръста, за да може да се освободи от бодливата тел. Кръвта се стичаше от дланта й и капеше на земята. Когато опита да се хване, едва понесе пронизалата я болка.

— Държа те.

Продължиха напред, като Дъг я придържаше. Двигателят беше вече зад последния завой.

Обаче се оказаха твърде тежки за мъртвото трошливо дърво и целият ствол се скърши. Точно преди да рухне, Дъг се хвърли напред и двамата паднаха зад оградата с глухо тупване.

Черният мерцедес отмина, но този път се движеше по-бавно. Оградата се полюшваше. Дали можеха да ги видят? Сигурна беше, че са чули ехото от падането на дървото. Виждаше само дърветата. Не посмя да вдигне очи от страх.

Автомобилът изчезна от поглед и те останаха залегнали, докато звукът не заглъхна напълно. Ели се изправи и избърса лицето си.

— Как ще излезем?

— Ще пресечем моста. — Дъг извади носна кърпа и превърза дланта й, за да спре кървенето. След това вдигна раницата и я преметна на гърба си. — Ако изобщо има мост.

Навлязоха в гората, спускайки се надолу по склона. Покритата с борови иглички земя заглушаваше стъпките им като сняг. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-кафява ставаше гората. Каквото и да предизвикваше тази болест по дърветата, то се беше разпростряло върху почти целия периметър. Ели си спомни папката. Проблеми с опазването на околната среда при процеса на хидравлично трошене. Какво ли означаваше това?

Пред тях горският сумрак започна да изсветлява под сивото небе. Дърветата се разредиха, след това изчезнаха напълно. И двамата се вторачиха напред.

— Какво е станало с езерото?

Бяха се спуснали в дъното на голяма, широка долина, обгърната от околните хълмове. Може би някога мястото е било красиво, но сега беше пустиня. Черна кал се простираше от единия до другия край. Мъртвите дървета стърчаха по склоновете като останки от взрив. В центъра на разрушението, подобно на цвете, което расте на бойното поле, се издигаше черква от пясъчник с квадратна кула и без покрив.

— Дали това е „Мирабо“?

— Поне картата казва така. Това трябва да е потопеният параклис.

Спуснаха се с приплъзване по стръмния склон и тръгнаха по онова, което някога е било бряг на езерото. Дъг стъпи внимателно в калта. Изглеждаше твърда, но щом отпусна тежестта си, тя се разтвори и го засмука. Ели го задърпа със здравата си ръка.

— Може би по-нататък има брод.

Разрушението я съкруши. Колкото повече се вглеждаше, толкова повече отпадъци от езерото виждаше разхвърляни по калта. Ботуши и буйове, почернели дървесни стволове и скали. В средата на езерото, зад изгнилата коруба на гребна лодка се вееха изсъхнали водорасли. Най-много бяха костите — изкълваните до чисто риби гръбнаци. Птиците сигурно бяха преяждали.

Порив на вятъра раздвижи боровете. Мъртвата кафява гора потрепери, някъде по хълма се чу нещо като малък взрив и друго дърво се изтръгна от корен.

— Какво е това?

Дъг беше спрял, а Ели, загледана къде стъпва, се блъсна в него и едва не го събори. Заобиколи го, за да види какво го е накарало да спре.

На около три метра в басейна на езерото в калта лежеше плосък камък. Нямаше вид на кой знае какво, ако не се загледаш отвъд него и не забележиш другия, който лежеше на около метър нататък, и после следващия — наниз матови перли през калта до черквата. Бяха с твърде правилна форма и на равни разстояния, за да става дума за нещо случайно.

— Това е брод — зарадва се Ели. — Но как ли са стигали до първия камък?

— Тук трябва да има милион сухи клони. — Дъг забърза нагоре към края на гората. Върна се почти веднага с озадачено изражение, като влачеше дълга дъска.

— Намерих я в гората. Някой ни е оставил подвижен мост.

Ели огледа пустошта.

— Кой?

— Вероятно не твоите колеги. — Дъг хвърли дъската в езерния басейн и калта се разплиска. — Те не биха искали да си изцапат краката.

Продължиха през езерото, скачайки от камък на камък. Когато наближиха черквата, Ели видя кафеникава черта върху кулата, която подсказваше докъде се е издигала езерната вода. От повърхността беше стърчал само върхът на кулата.

— Кога се е случило пресушаването? — попита тя.

— Документът беше от миналата година. Значи тогава черквата е била още под водата.

Последният камък лежеше на известно разстояние от параклиса. Повърхността около него изглеждаше по-висока от околния басейн и те решиха да рискуват. Под краката им се разплиска кал, но малко под нея усетиха твърда скала.

— Щеше да потъне, ако не е била построена върху здрави основи.

— Кой я е построил?

Дъг не беше повярвал, че черквата е норманска. Но всъщност тя изглеждаше точно такава — назъбена квадратна кула; концентрични сводове около вратата, шарки като акулски зъби, които караха човек да се чувства погълнат жив. Вратата беше изгнила отдавна, но ръждясалите панти още стърчаха. През отвора Ели видя два реда колони, които водеха до издигнат подиум. Заприлича й на трезора в „Монсалват“.

— Толкова добре е запазена — възхити се тя. — Сигурно е най-малко на хиляда години, потопена кой знае откога. Но има нужда само от нов покрив и хубаво почистване.

— Норманите са строили за вечността.

Закрачиха по пътеката към подиума. Ели се вторачи в капителите на върха на колоните. Водата беше изгладила резбите до леки вълнички, но от време на време се различаваха очертанията на орел, на човек или някой фантастичен звяр.

По напречния неф намериха още каменни резби. Каменни гърбици стърчаха от калта, която покриваше пода. В началото решиха, че това са паднали парчета от зидарията, но бяха прекалено равномерно разположени. Когато се наведе и се вгледа по-внимателно, Ели видя беглите очертания на каменни фигури, легнали по гръб.

— Това са изображения — каза Дъг и посочи едно по-добре запазено от останалите. — Това на гърдите му прилича на щит. Вероятно са били рицари.

— Възможно ли е да има нещо вътре?

Клекнаха и се опитаха да вдигнат камъка. Водата обаче така беше изгладила изображенията и самия камък, че колкото и да се опитваха, не можаха да го помръднат.

Зад тях се чу шум, не от падащ камък или уплашена птица, а механическото щракване на стомана. Те се обърнаха.

В ъгъла стоеше мъж с камуфлажни дрехи. Беше насочил пушка срещу тях.