Трезорът на Сен Лазар

29.

Нюпорт, Южен Уелс

Според болницата майка й беше умряла, докато тя е била в самолета някъде над Ламанша. Ели смяташе, че нищо не би могло да я накара да се почувства по-зле, но това я смаза. Трябваше да бъде до леглото на майка си — а не да се носи из облаците. Стори й се като метафора за нещо: високомерно, заслепяващо, незначително.

Дъг не дойде на погребението. Изпрати му есемес, но пренебрегна всичките му отговори с въпроса кога ще бъде погребението. Бланшар също не дойде, макар че изпрати представители: двама мъже с черен мерцедес, паркиран с работещ двигател срещу крематориума. Чистачките също не спираха, да не би падащият дъждец да попречи на гледката. Ели едва не ги покани, за да могат да си вършат работата без преструвки — места имаше предостатъчно.

После — след като госпожа Томсън каза колко мила жена е била госпожа Стентън; след като хорът изпя „Мъжете от Харлех“13 с помощта на сидиплеъра в ъгъла; след като видя как ковчегът влезе в работещата с газ пещ — отидоха в чайната на ъгъла. Никой не остана дълго. В два и половина, когато госпожа Томас взе териера си и обяви, че трябва да прибере внука си от училище, ниските облаци вече превръщаха следобеда в привечер.

Госпожа Томас я прегърна и целуна по бузите.

— Пази се — каза тя, — защото вече си сама.

Ели отиде в къщата и взе някои неща от тавана. Предполагаше, че един ден ще се върне, ако не за друго, за да я продаде, но въпреки това се сбогува. Ей така, за всеки случай. Загаси всички лампи и отоплението и провери дали вратите са заключени. Черният мерцедес отвън изпитваше затруднения да влезе на заден в свободното място за паркиране. Ели изчака, докато колата най-сетне се навря, след това изскочи от къщата и забърза към гарата. Знаеше, че ще я настигнат, но не и преди да използва някой обществен телефон. Остави го да звънне три пъти, след това затвори.

Идвам.

Лондон

От гара „Падингтън“ Ели взе такси до „Кларидж“. Беше едва седем часът. Бланшар щеше да се върне от банката след няколко часа. Последните подробности от завземането на „Талхюет“ се оказаха доста неясни; през последните два дни цели адвокатски екипи работеха денонощно, разпъвайки биваци във всяко ъгълче на „Монсалват“. Ели не им обръщаше внимание.

Лежеше на леглото и обмисляше какво трябва да направи. Отвори гарафата с брендито и изля вътре течността от шишенцето, което Хари й бе дал. Вторачи се в картините по стените и те се вторачваха в нея: цяла галерия незрели рицари и слаби госпожици в тъмни гори или някъде сред пустошта. Изненадваше я, че Бланшар си пада по този романтичен викториански поглед към Средните векове. С неговите предци толкова назад в миналото, може би трябваше да предпочете един по-реалистичен поглед.

Бланшар дойде в единайсет, ухаещ на кафе и пури.

— Трябваше да се обадиш, щях да дойда веднага.

За пръв път изглеждаше предпазлив, несигурен какво да каже. Седна до нея на леглото и започна да развързва вратовръзката си.

— Как беше?

— Погребението на майка ми. Ти какво очакваш?

Бланшар взе гарафата с брендито и наля две чаши.

— Това ще помогне.

Ели не я докосна.

— Ако искаш тази нощ да останеш сама…

— Не. — Тя се завъртя и го бутна на леглото. Застана пред него. Вторачена в очите му, разкопча огърлицата и обиците си, и ги сложи на тоалетката. С движение на раменете свали жакета. Без показност, сякаш се намира в пробната на магазин или съблекалнята на спортната зала, свали ципа на полата и разкопча блузата. Бланшар лежеше, гледаше и отпиваше от брендито. Тя задържа погледа му, когато разкопча сутиена си и го остави върху другите дрехи на стола.

Осветлението в апартамента беше слабо. Тя се зърна в огледалото — извивките и сенките на голото й тяло. Смолисточерната й коса се спускаше на гърба; гърдите й бяха твърди и хладни. Приличаше на предрафаелова девица, опиянена от възторг или от смъртта. Питаше се дали притежава силата за онова, което трябва да направи. За пръв път се почувства напълно сама. По някакъв странен начин това улесняваше нещата. Бланшар започна да разкопчава ризата си.

— Няма нужда да…

Тя се качи на леглото и го обкрачи. Косата й докосна лицето му.

— Аз имам нужда.

Никога не беше правила любов така. Обхвана я някаква треска: скръб, вина, страх, омраза — бурята от натрупани чувства избухна и се превърна в ураган. Тя разтвори устните му и се притисна в него: езика, гърдите, пръстите. Драскаше с нокти гърба му, оставяйки червени парещи драскотини. Насили го да влезе в нея; хвърляше се напред-назад срещу хълбоците му, стенейки и пъшкайки, сякаш прогонваше демон, без да й пука дали ще я чуе някой в коридора. Бланшар свърши преди нея, но тя го накара да продължи, докато и тя изкрещя. След това се стовари отгоре му и се притисна в него. Хлипаше, макар да не знаеше за какво пролива тези сълзи. Лицата им бяха толкова близо, че сълзите окъпаха и неговото. Бланшар я прегърна и каза, че я обича. За първи път, откакто се познаваха, звучеше изплашен от нея.

Тя нямаше представа колко дълго останаха така. Във вихъра на страстта вътрешният й часовник беше спрял. Когато чу дишането на Бланшар да става равномерно, се надигна и погледна надолу.

Лицето му беше спокойно. Малкият златен ключ висеше от вдлъбнатината под адамовата му ябълка.

Ели духна на ръцете си, за да си стопли пръстите, после се протегна надолу и взе ключа. Нямаше закопчалка, затова се наложи да го свали през главата му.

Верижката закачи едното му ухо и той се размърда, като измърмори нещо насън, а Ели направо се вкамени. Ако я хванеше сега, със сигурност щеше да я убие. Тя зачака, не смееше да си поеме дъх.

Подправеното бренди си бе свършило работата. Бланшар се намести удобно и се остави на сънищата — каквито и да бяха те. Ели измъкна ключа и се претърколи, за да стане от леглото. Облече се бързо. Не с дрехите от погребението, а със стари джинси и тесен пуловер. Прерови сакото на Бланшар, за да вземе неговата чип карта, след това свали копчетата за ръкавели от ризата му.

Грабна раничката си и се измъкна на пръсти от стаята. Часовникът й показваше половин час след полунощ. Хари беше казал, че приспивателното ще го държи осем часа, но тя реши, че шест часа е по-сигурно. Имаше да свърши доста неща.

За първи път тази седмица в банката не светеше. Сигурно екипите по завземането се бяха прибрали вкъщи. Станиол и тапи от шампанско се търкаляха по пода. Ели предположи, че това означава добри новини. Дори охраната му беше отпуснала края — нощният пазач не се виждаше никъде. Тя си отвори с картата на Бланшар и се насочи право към асансьора.

Високо в единия ъгъл на фоайето камерата за видеонаблюдение записа нейното влизане. Изображенията отпътуваха веднага до петия етаж, където компютърът се зае да ги анализира и да сравни лицето с притежателя на картата.

Ели пристигна на петия етаж половин минута след своето изображение и влезе в кабинета на Бланшар. Надолу по коридора компютърът записа този факт. Тя извади от чантата малкия лаптоп, който беше купила и платила в брой на улица „Тотнъм Корт“. С електрическа отвертка свали инкрустираните седефени плочки от копчетата. Вътре лежаха малки платки с големината на дребни монети.

„Вътре видеокамера ли има?“, попита тя Хари, когато й ги даде. Бяха в пробната на бутик на улица „Оксфорд“, притиснати в неудобна близост зад перденцето.

— Ръкавът би закрил видеокамера. Това са жироскоп и датчик за ускорението. Измерват модела на неговите движения, посоката и разстоянието, и програмата може да го свърже с клавиатурата и да установи кои клавиши е натискал.

Ели се беше вторачила със съмнение в малките копчета.

— Звучи ми малко като научна фантастика.

— Сега тези неща са нещо обикновено: мобилни телефони, преносими компютри, джобни компютри, плеъри. — Той се усмихна смутено. — Всъщност ги взехме от едно устройство за видеоигри.

— И какво? Очакваш да се почувствам по-добре ли?

Тя извади платката и я свърза с компютъра чрез устройство, което също й беше дал Хари. На екрана се отвори прозорец с телефонна клавиатура. Виртуалните бутони запримигваха и след секунда се появи номер: 918193.

Тя завъртя настрана картината, която покриваше сейфа.

В противоречие с легендите, които се носеха из „Монсалват“, Дестрир не живееше в банката. Неговата крепост беше фалшива господарска къща в стил Тюдор близо до шосе А12 в Есекс. Делеше я с два родезийски риджбека и с всяка, която можеше да бъде убедена или купена да сподели постелята му. Тази нощ момичето беше кльощаво, с празен поглед и почти никакви цици; имаше вид на тринайсетгодишна, макар че от агенцията го бяха уверили, че е достатъчно голяма. Каквито и да бяха неговите страсти, знаеше какво ще направят работодателите му, ако бъде заловен с малолетно момиче.

В мрака телефонът му беше започнал да вибрира. Напипа го на нощното шкафче, потърка очи и се вторачи в дисплея.

ТРЕВОГА ПРОНИКВАНЕ.

Той натисна екрана, за да извика подробностите.

Карта 0002 — неуспешна идентификация на лицето.

Нямаше нужда да проверява в архива, за да научи чия е карта 0002. Вторачи се в изображението под надписа. Кучката Стентън. Всяко подозрение, което бе таил през последните шест месеца — всяко съмнение, всяка тревога, всички страхове сега полазиха по кожата му като въшки.

Опита да се успокои. Знаеше, че тази нощ е чукала Бланшар — беше слушал през микрофончето, скрито в нейния телефон. Виковете й още кънтяха в ушите му, докато чукаше повиканото момиче, което, за разлика от нея, беше отпуснато и студено.

Може би е взела погрешната карта. Може Бланшар да я е изпратил да вземе нещо от кабинета.

Той остави момичето да спи и отиде при компютъра в съседната стая. Свърза се с банката и извика дневника на охраната.

01:09 — Карта 0002 влиза в сградата.

01:11 — Карта 0002 влиза в стая 5–1.

Бланшар не беше позволил да сложи камери в кабинета му, иначе щеше да види какво прави Ели. Сега можеше само да седи и да гледа дневника, за да види какво ще стане.

Докато чакаше, се обади на Бланшар в „Кларидж“. Остави телефона да звъни, докато се включи телефонният секретар, затвори и опита отново. Никой не се обади. Изруга, но тихо. Бланшар не беше от хората, които можеш да ругаеш на глас, дори да е на шейсет километра от теб.

В дневника на охраната се появи нов ред. Дестрир замига невярващо.

01:15 — стая 5–1 достъп до сейфа.

Ели извади червената папка от сейфа и я сложи на писалището на Бланшар. Поколеба се, когато прочете изписания със златни букви надпис на корицата: „Лазар“ и се запита какво ли ще открие вътре. Подръпна кожените вързалки, след това попипа восъчните печати. Восъкът бе мек — значи скоро е била запечатана отново.

Оттук вече няма връщане, каза си тя. На стената дамата, вързана за дървото, бе наклонила глава назад, с молба към рицаря, който се приближаваше. Спаси ме? Не ме наранявай? Рисунъкът нищо не казваше.

Ели строши печатите. Парченца восък паднаха върху бюрото на Бланшар, но тя не си направи труда да ги махне. Така или иначе щеше да разбере.

Никога не беше виждала подобна папка. Най-ранните страници бяха от пергамент, все още гъвкави и меки на пипане; отстъпваха място на корава и трошлива хартия с блясъка на слонова кост. Тя постепенно минаваше в мека кремава хартия за писане и накрая в обикновена хартия за писане А4. Някои от листовете бяха тънки и посивели и тя предположи, че са от войната. Беше все едно да броиш пръстените на дървесен дънер — историята, отразена в хартията.

Обаче на нея й трябваше настоящето. Намери го почти веднага, в края на папката. Листът бе озаглавен „Достъп до трезора“. Под него имаше списък със странни думи — чужди или архаични. Злато, сребро, червено, зелено… До всяка дума имаше четирицифрено число.

Тя затвори сейфа и се втурна по коридора към асансьора. Когато пъхна картата на Бланшар в цепката, невидимият бутон за шестия етаж светна.

Ръката й затрепери над него. Рубинът на пръста й проблесна като окото на дракон. На китката й часовникът отброяваше отлитащите секунди.

Натисна бутона.

Асансьорът започна да се спуска с леко потреперване. Покрай сутерена и мазето и след това цяла вечност в нищото. Ели започна да се чуди дали не е спрял, дали някой скрит сензор не е уловил нейната измама. Сърцето й се сви от паника; вторачи се в бутоните и едва сдържа подтика да ги натисне и да върне асансьора в горния свят. Но вече беше твърде късно.

Не почувства спирането на асансьора. Вратите се плъзнаха и разкриха пред нея помещението, пълно със злато и така примамливо неохранявани съкровища. Всеки предмет задейства алармата. Но какво още я задейства? Тя се приближи към покритата със скъпоценни камъни чаша върху пиедестала в центъра на помещението. Някакво движение по повърхността на стъклото я накара да трепне, но това беше собственото й призрачно отражение. Дръпна ципа на якето и измъкна ключето.

Четирите резбовани зверове надничаха от ъглите на постамента: дракон, рогата змия, за която реши, че вероятно е горгона, грифон и василиск. Коленичи и надникна в устите им. В края на всяко каменно гърло малка ключалка очакваше ключе. Тя го пъхна в змията, както беше направил Бланшар. Ръката й се напрегна, когато бръкна вътре, сякаш каменните челюсти щяха да оживеят и да се затворят с трясък.

Нищо не се случи. Ключето влизаше точно в ключалката. Почувства как механизмът зацепва и започна да го завърта. Работеше.

Нима беше толкова просто? Стори й се, че всички защитни механизми на хранилището са основават по-скоро на въображението. Не ти препречваха пътя — канеха те да влезеш, изкушавайки те да предадеш своето аз. Шестият етаж, който се намираше на три етажа под земята; неохраняваните съкровища на лавиците около нея; скритата врата отзад, през която беше дошла.

Всеки предмет задейства алармата.

Тя завъртя ключето докрай и го извади. Опита се да застане там, където беше стояла преди, и огледа чашата зад стъклената витрина. Последния път изглеждаше различно. Столчето се издуваше в златно мехурче, инкрустирано от четирите страни с цветни камъни. Ели беше сигурна, че преди камъка, обърнат към нея, беше зелен смарагд; сега беше бял — голяма лъскава перла.

Чашата се беше завъртяла. Тя обиколи пиедестала и я огледа. Останалите камъни по столчето бяха жълти — реши, че може би е кехлибар, макар всъщност да бе диамант — и кървавочервен гранат.

Опита да си спомни цикъл лекции в университета, изнесени от мъдър стар професор, който изглеждаше, сякаш идва право от манастирския скрипторий.

Грифоните са пазачите на златото.

Василиските имат на челото си бяло петно като диадема.

Горгоните имат черни очи. Или пък червени? Поколеба се. Погледна телефона си, но естествено тук долу нямаше обхват.

Дори не знаеше дали изобщо има някакво съответствие.

Сърцето й блъскаше в гърдите; с всеки удар усещаше как времето изтича. Трябваше да вземе решение.

Пъхна ключа в устата на василиска и го завъртя.

Може би някъде в сградата започна да звъни аларма или да премигва светлина, но тук долу не се случи нищо такова. Зад гърба си чу съскане, когато фалшивата задна стена на асансьора се плъзна настрани, за да открие грапавата дървена порта.

Тя си погледна часовника: бяха минали почти два часа. Трябваше да побърза.

Астон мартинът летеше по А12 към Лондон. По това време на нощта почти нямаше движение; стрелката на километража се колебаеше около отметката сто и шейсет. Вътре Дестрир лаеше заповеди на наругания преди това нощен пазач. Той се беше качил в кабинета на Бланшар, но не откри нищо. Вратата беше заключена, а лампата — загасена. Това разтревожи Дестрир още повече.

Телефонът звънна, за да обяви пристигането на поредното съобщение. Дестрир изкрещя на пазача:

— Намери я. — И затвори. След това погледна към екрана, за да прочете съобщението.

Едва не изскочи от пътя. Натисна спирачките и задницата занесе по мокрия асфалт. Завъртя волана на обратната страна и едва не изскочи пред идващия отсреща камион. Клаксонът му зарева в студената нощ и отмина като разсейващата се пара.

Дестрир намали до седемдесет, като се опита да събере мислите си. Погледна отново екранчето със съобщението и не повярва на очите си. Къде, по дяволите, беше Бланшар?

01:29 — Карта 0002 влиза на етаж 6.

Ели си беше донесла челник, но не стана нужда от него. Скритите лампи светнаха в мига, когато прекрачи прага. Мина по древната пътека, оглеждайки сейфовете над нея за камери или лъчи. Не видя нищо.

Прекоси напречния неф и стигна до задната част на хранилището, където някога сигурно се е издигал олтарът на старата черква, преди религията на богатството да замени религията на милосърдието. Сети се за мозайката, наполовина заровена в земята, и се запита какви ли по-стари и тъмни вярвания са процъфтявали тук преди това. Железните врати я зяпаха като очите на мъртъвци от набраздените стени.

Тук времето се превръща в пространство.

Знаеше кой е сейфът. Спомняше си го от идването с Бланшар: двойните врати в пода, изрисувани с кръста на „Монсалват“, и стоманената клавиатура до тях. Погледна листа, който беше извадила от папката на Лазар.

Злато, сребро, червено, зелено…

Последното й свързване с Хари беше за книга и диск, отново доставени в безплатен вестник, докато вървеше към метростанцията на „Мургейт“. Купи си сидиплеър и седна на пейка в Барбикан, за да го прослуша. Високи стени с груба мазилка се извисяваха навсякъде около нея. Вода се изливаше от тръба и се стичаше надолу към поредица езерца; шахти в бетона разкриваха части от средновековните стени дълбоко под градежите на двайсети век.

Гласът на Хари говореше в слушалките.

Ели я прочете като осемгодишно дете, скрита под одеялото с фенерче, когато отдавна трябваше да е заспала. Научи нов език и граматика — щитове на герба, ромбове с фигури, рисунки по щитовете и хералдически цветове. Научи разликата между „назъбен“ и „очертан“, между метали и кожи. Макар да се възхищаваше на цялата тази прецизност, сложността я отчайваше. Въпреки това успя да научи всичко.

Тя погледна за справка листа от папката и намери числата, които съответстваха на цветовете. Всяко беше четирицифрено, общо шестнайсет цифри. Въведе ги на клавиатурата, молейки се да е запомнила правилно средновековната терминология.

Известно време нищо не се случи. След това със скърцане, което прозвуча древно като самите камъни, крилата на вратата се отвориха навътре.