Трезорът на Сен Лазар

28.

Торси, Франция, 1136 г.

Хората казват, че земята трепери, когато две редици конници се понесат една срещу друга. Ако си един от ездачите, не го усещаш: така или иначе целият ти свят се клати. Издигането и падането на коня, полюшването на копието, скърцането на кожата и дрънченето на ризницата. Някои от рицарите носят върви с възли, завързани за шлемовете, за да плющят, докато се веят зад тях. Аз ги избягвам: врагът може да те сграбчи за тях.

Обаче засега всичко е неподвижно. Барабаните и тръбите са замлъкнали. Тълпите също са се умълчали. Седя на седлото и чувствам как задният му лък се забива в гърба ми. Студен вятър развява флагчето на върха на моето копие. Конете тъпчат и издишват горещ въздух през ноздрите си. От другата страна на полето чакат около двеста рицари на коне, подредени в линия пред трибуната. Тя е драпирана с плат, който се вее и издува на вятъра, така че цялата конструкция сякаш се клати.

Херолдът се провиква „laciez“. Четиристотин мъже си слагат шлемовете. Връзвам здраво вървите му под брадичката си. Оглеждам противниковата редица за знамето на Ги дьо Хотфор. Това е част от ритуала и част от опасността. Далеч сме от Нормандия, но мъжете пътуват надалеч, за да участват в турнир.

Нещо в края на противниковата линия привлича погледа ми. Позната отсянка на синьото или може би формата. Твърде далече е, за да го видя ясно. Щитът е скрит зад знамето на друг рицар. Обаче това ме тревожи. Обикновено имаме достатъчно време, за да попитаме херолдите кои са срещу нас, но вчера се забавихме по пътя от Поатие и пристигнахме през нощта.

Изсвирва тръба. Ние се впускаме напред.

Това е петият ми турнир в компанията на Етиен. В първия, който се проведе в Дижон, плених трима рицари и пет коня. Етиен продаде четири и остави един за мен — червеникавокафяв кавалерийски кон. Точно започнах да свиквам с него и го загубих в следващия турнир. Случи се още при първата атака: едно копие ме удари право в изпъкналата част на щита и ме изхвърли от седлото. Извадих късмет, че се разминах само със загубата на коня.

Оттогава имам повече успехи. Ада ми казва да внимавам и че последното, от което имам нужда, е слава, но ако се сдържаш в разгара на битката, дори в такава привидна битка, вероятно ще се намериш на земята. „Нима искаш да се излагам? — питам я аз. — Да се обърна и избягам, вместо да се изправя срещу другите рицари?“

Тя никога не отговаря, но мога да го видя изписано на лицето й. „Ако ме обичаш, ще побегнеш.“ Не зная как да я накарам да разбере, че двете неща не са несъвместими. Обичам я, но трябва да се бия.

Оцелявам при първата атака, но на косъм. Все още се тревожа за знамето, което видях, и копието ми не е пъхнато добре в поставката. Но нали затова го наричат турнир, защото истинското изпитание започва, когато чуеш вика „tournez“. Обръщаме се. Всеки глупак с достатъчно смелост може да рискува в първата атака. Обръщането и повторното нападение е истинското изпитание за твоя кураж. Когато ръцете ти треперят, а копието е строшено чуканче и другарите вече не яздят плътно до теб. Овладяването на коня в пълен галоп, обръщането и пришпорването за следващото нападение не е лесна работа. Ако си твърде бавен, врагът, който е бил по-бърз от теб, ще те нападне странично.

Обръщам се и се впускам напред, като се насочвам към края на линията отляво. Не мога да видя знамето. Тук няма затъпени оръжия. Ако Джослин е тук, ще бъде лесно да го убия. Един рицар на червеникавокафяв кон се носи в галоп към мен и ми отрязва пътя. Изтеглям меча. Вторият път винаги е по-опасно. Нито конят, нито ездачът са достатъчно съсредоточени. Най-тежките наранявания се получават сега. Не си вдигнал достатъчно щита, част от бронята се е отвързала, замаяният кон залита в критичния момент.

Забивам шпори и се връщам в битката.

За нас денят се оказва добър. Когато тръбата свири край, сме взели дузина пленници, включително сина на някакъв сенешал, който ще ни донесе добър откуп. Цялото тяло ме боли, но това е нищо в сравнение с онова, което ме чака утре. Имам драскотина над окото, където ме удари треска, другото са натъртвания.

Въпреки това се чувствам неспокоен. Цял ден се озъртах, но не видях отново знамето. След второто нападение турнирът се разпадна на дузина по-малки схватки и сражения между отделни рицари, които постепенно се разпростряха във всички посоки. Трябва да остана до моите другари; сам ще съм в опасност.

Казвам си, че вероятно няма нищо. Много рицари носят сини знамена, а и дори да е бил Джослин, не би могъл да си строши копието в щита ми, без да ме познае. Обаче съм нетърпелив да се върна в лагера и да намеря Ада.

Палатката е празна; нея я няма. Етиен и останалите мъже отидоха да празнуват в замъка на графа, но един от конярите седи до огъня. Пие от виното, което взехме като откуп за рицаря от Бургундия.

— Къде е Ада?

Той бърше виното от устата си.

— Отиде да се срещне с някакъв търговец на коне при параклиса на Свети Себастиян близо до гората.

„Защо не на конския пазар?“ Бързам между подредените в редици палатки, като внимавам да не закача шпорите си в опънатите въжета. Толкова съм зает да си гледам в краката, че не виждам младия оръженосец, който се приближава. Блъсвам се право в него. Едва когато отстъпвам, мърморейки извинения, виждам лицето му. Червеникавокафявата коса, устата, увиснала в ъгълчетата, бузите, които така и не изгубиха своята младежка дебелина.

— Уилям?

— Питър?

Не се радва да ме види. Сплита ръце и ги крие под наметалото си. Не знае какво да каже.

— Радвам се да те видя отново. — Аз съм залепил усмивка на лицето си; мислите ми се блъскат. Колко знае? На кого може да каже? — При друг рицар ли си започнал служба?

Той поклаща глава.

— Тук съм с Джослин.

Трябваше да го убия — да му прережа гърлото, да го удавя в крепостния ров. Обаче живяхме един до друг в продължение на шест години: дуелирахме се, играехме, шегувахме се и се биехме заедно. Той не ми е враг.

Слагам ръце на раменете му и го принуждавам да ме погледне.

— Къде мога да намеря Джослин?

Уилям гледа в земята. Измърморва нещо — вероятно нямаше да го разбера, ако не го бях чул само преди пет минути.

— Параклисът на Свети Себастиян.

Параклисът е в края на ожънато поле, а до него се издига крипта, заобиколена със стена. Пристигам на кавалерийския си кон — въоръжен и с шлем на главата. Но не виждам никого.

Във вечерния въздух до мен достига писък. Тръгвам около черковния двор до мястото, където започва гората.

Ада е вързана за една бреза, ризата й е толкова накъсана, че няма здраво парче по-голямо от длан. Тежки удари са наранили кожата й, а по ръцете й има белези, сякаш от нагретия връх на меч.

Очите й са отворени — малки живи точици сред дълбоки сенчести кладенци.

— Питър?

Скачам от коня и се втурвам към нея с изваден меч, за да срежа въжетата.

— Махай се.

Това са последните думи, които ми казва, и ми се ще да не ги беше изричала. Искам да запомня гласа й такъв, какъвто беше — пълен с живот и дух. Не този вик, изтръгнат от агонията й.

Броня издрънчава от лявата ми страна. Обръщам се. Един рицар излиза с коня си от сянката на гората, прикриван от четирима или петима пешаци с копия. Един от тях се втурва към коня ми и хваща юздата.

— Какво си й сторил?

— Не онова, което си мислиш. Засега.

Не мога да видя лицето на Джослин, но познавам гласа му. Той е изпълнен с ликуване.

— Тя все още е собственост на баща ми, въпреки целия й курвалък с теб. Може би, когато той свърши с нея, ще я даде на мен. А когато аз свърша, ще я дам на конярчетата, за да се позабавляват.

Иска ми се да не бях скочил от коня. Ще ми се никога да не бях идвал на този турнир. Защо, по дяволите, не убих Джослин онази нощ в кулата?

— Пусни я. Вземи мен и я пусни.

Той се смее.

— Не ми се налага да избирам.

Това са незначителни думи, но вината, която ме поглъща, ме кара да превъртя. Отново се озовавам в залата на Ги и се бия заради откраднатата книга. Зная, че не мога да го победя: той е на кон и с пълно въоръжение, но това няма значение. Вдигам меча си и се втурвам срещу Джослин. Един от хората му прикляква и запраща копието си по мен. Инстинктивно се навеждам.

Копието прелита над главата ми и тихо и меко се приземява, без почти нищо да се чуе. Обръщам се, но вече зная какво ще видя. То се е забило в гърдите на Ада, приковавайки я към дървото. Ръцете й са се вкопчили в дръжката и се опитва да го издърпа. Няма толкова сили. Ръцете й се отпускат, но продължават да стискат копието; главата й клюмва. Кръв се стича по дръжката и капе на земята.

Дори Джослин не е искал това да се случи. Но изненадата му е частица по-бавна от моята ярост. Политам към него и се промъквам под защитата му. Той измъква ботуша от стремето и с ритник избива меча от ръката ми, но аз го хващам за ръката и забивам зъби в разголената му длан. Той изревава и отпуска хватката. Хващам меча за острието и го издърпвам от пръстите му. Той ме порязва и аз го пускам на земята. Иска да извърти щита си към мен и да го стовари на главата ми, но вързалките му се закачат за лъка на седлото.

Аз съм се вкопчил в крака му и се опитвам да го сваля на земята. Нещо се откъсва и остава в ръката ми — неговата шпора. Хващам я като нож и я забивам в оголения му крак точно над коляното.

Понася се вой. Продължавам да го мушкам, докато кръвта тече от тялото му. Обаче конят трепва и трескавият ми удар пропуска крака на Джослин и потъва в хълбока му.

Ревът на раненото животно е по-страшен от човешкото стенание. Конят се изправя на задни крака; предните му копита ритат на педя от главата ми. Хвърля се напред в опит да избяга от болката, която шпората заби в хълбока му. Аз протягам ръце, за да хвана Джослин, но едно от копитата ме удря в гърдите и ме поваля на земята. Той изчезва.

Другите мъже безшумно прелитат край мен — сенки в края на полянката. Чувам как двама хукват след Джослин; другите двама чакат и се чудят какво да правят. Могат да ме убият, но вероятно не знаят дали Джослин не ме иска жив.

Чуват се викове и тропот на копита в падащия мрак. Завъртам се настрана и виждам огън в полето, конници с факли яздят към нас. Викат моето име.

Сержантите на Джослин се стопяват в гората, когато Етиен и хората му излизат в галоп на полянката. Добре че носят факли, иначе можеха да ме стъпчат.

— Питър?

Всички се вторачват в Ада, прикована с копие към дървото. Тежестта на копието е разкъсало раната; бялата й риза е потънала в кръв, която на светлината от факлите изглежда черна. По лицата им е изписан ужас. Всички я харесваха.

Заставам на колене и започвам да повръщам. Етиен ме прегръща съчувствено, но аз го отблъсквам.

Той смята, че ме е спасил. Обаче Ада е мъртва, майка ми, баща ми и брат ми са мъртви, а хората, които го сториха, още не са наказани. Предадох всички, които някога съм обичал.

Сега само отмъщението може да ме спаси.