Трезорът на Сен Лазар

48.

Уилтшир, Англия, 1143 г.

Поне няма труп.

Хю казва:

— Държат го някъде на сигурно място. Ще заведат краля и ще го използват там.

Не казва за какво говори.

Часовоите са повикани и разпитани. Всеки е видял по нещичко, дори ако е измислено само за да угодят на кралицата. Безценни часове минават, докато отделяме фактите от лъжите. Те знаят само, че трябва да търсят едноок търговец на платове — кралицата не иска никой да научи истината.

— Нали може да си представите какво ще спечели императрицата от страданието му, ако се разчуе, че е отвлечен от търговец.

Има предвид, че половин Англия вече не вярва, че Стивън е законният крал. Ако това се разчуе, той ще е свършен. Стига да го намерим жив.

Слугите донасят пънове и огънят гори цяла нощ. Кралицата и епископ Хари седят в нейните покои, а Хю и Уилям обикалят господарската къща и събират хора, провизии и оръжия. Излегнал съм се до един гоблен и не ме забелязват. В двора е събрана дружина рицари, но небето вече изсветлява, а те не знаят по кой път да поемат.

Малко преди съмване един от разузнавачите влиза с галоп в двора. Намерил възрастен пастир на пътя за Монмаут, който видял шестима мъже да яздят бързо по посока на Уелс. Трима яздели напред, а един увит в наметало с качулка, яздел между други двама. Спомнял си мъжа начело — бил огромен, с черна броня и грамаден черен кавалерийски кон.

Това беше достатъчно за Уилям. Качваме се на седлата и потегляме.

Не можем да тръгнем с голяма сила — трябва да се придвижваме бавно, а и враговете на краля ще разберат, че нещо не е наред. Уилям е избрал трийсет рицари заедно с Берик, Анселм, Хю и мен. Мисля си за онова оръжие, което Малегант възнамерява да използва срещу краля. Питам се дали сме достатъчно.

Пътищата са почти празни. Хората сигурно чуват нашата група, звъна на ризниците, и предполагат най-лошото. Живите плетове потрепват и дърветата шепнат с ехото на току-що замлъкнали гласове.

В ранния следобед стигаме до река — толкова широка, че дори стрела не би могла да я прекоси. Близо сме до морето: свирци ровят за червеи в пясъка, а от бреговете, покрити с бурени, се носи миризма на гнило. Реката изглежда толкова чуждестранно, че когато Хю произнася името й, ми е трудно да повярвам. Река Севърн. За последно я видях, когато бях десетгодишен, на път за Хотфор. И бях в лодка.

— Не може да са пресекли тук. — Уилям върти коня си на речния бряг. Няма начин да преплуваш с кон. Има колове за връзване, но единствената лодка, която се вижда, е голяма, наполовина потънала гемия.

Анселм сочи към нея. Има дупки в носа, белезите от брадвата са още видими. Не е направено днес — дървото е вече изгнило и черно.

— Някой не иска да пресечем реката.

Яздим по брега и стигаме до голяма скала, препречваща пътя. Разплискваме плитките води и когато я заобикаляме, виждаме лодка с двама мъже да се полюшва малко по-навътре. Спираме и чакаме течението да ги докара при нас, но те не помръдват. Хвърлили са котва. На носа на лодката единият закача лещанка на чепаре и го замята в реката.

Хю навлиза с коня във водата и ги вика.

— Има ли наблизо брод или мост през реката?

Рибарят се смръщва и отпуска влакното. Хю е подплашил рибата.

— Няма.

— А лодка?

— Няма по-големи от тази. — Мъжът оглежда рицарите на брега. — Няма начин да преплуваш с кон двайсет левги.

— Видяхте ли други рицари да минават оттук? Петима мъже и един затворник?

— Минаха тази заран.

— Пресякоха ли?

— Не тук. — Той сочи нагоре по течението. — Натам.

Реката се свива, докато я следваме. Отливът е започнал и дълги пясъчни наноси се показват от водата. Хю продължава да хвърля погледи към реката — явно се изкушава. Обаче наносите крият опасности — тласкат водата в тесни канали, където тече дълбока и бърза.

Накрая Хю извиква на Уилям да спре.

— Тук можем да пресечем.

Уилям поклаща глава.

— Твърде опасно е.

— Забавянето също.

Брегът от другата страна е почти отвесен, защото реката е издълбала и отнесла пясъка. Обаче коритото изглежда тясно — сигурен съм, че съм прескачал и по-широки.

— Нека опитам.

Събличам се по туника, за да не ми тежи бронята, отстъпвам, след това забивам шпорите и се понасям в галоп. Конят скача, гърбът му се издига под мен, вдига ме във въздуха. Навеждам се напред, стискам страните му с колене, замаян от скоростта.

Стоварваме се във водата със силен плисък. Сбъркал съм в преценката на разстоянието, но не и конят. Той се хвърля напред с извита назад глава. Силните му крака блъскат течението. За миг имам усещането, че съм яхнал бъчва.

Но в този момент тялото му се стяга. Докоснал е дъното. Вода се стича от страните му, докато забива копита, за да се изкатери по брега, хвърляйки пясък зад гърба си. Стига до върха и рухва на колене с хъркащи дробове.

Аз не съм много по-добре. Слизам с труд от седлото и се обръщам към останалите. С кашлица изхвърлям водата от гърдите си, после се провиквам:

— Е, видяхте ли?

Трийсет и няколко лица ме гледат със смесица от възхита и недоверие. Дори от това разстояние мога да видя, че никой няма да ме последва.

— Дръж покрай реката — провиква се Хю. — Търси мястото, където са пресекли — трябва да има следи. Ние ще го намерим от тази страна и ще дойдем при теб.

Този план не ми харесва. Настъпва нощ, студено е, а аз съм подгизнал. Не зная още колко може ще издържи конят ми, нямам никакви оръжия.

Хю ми хвърля копие през реката.

— Вземи и не се бави.

Стоя на пясъка и ги наблюдавам как се отдалечават. Когато се изгубват от поглед, свалям седлото и го слагам на тревата да изсъхне. Свалям и одеялото, което стои под него, и избърсах тялото и краката на коня. Когато си възвръща част от силите, му слагам отново юздата и го повеждам.

Няколкостотин метра навътре в сушата намирам селски път, който върви покрай реката. Оглеждам полята за някаква ферма, но няма нищо. С въздишка се насочвам на север. Забравил съм за Малегант, за краля, за съкровището на Хю — искам само легло за през нощта и чиния топла храна.

Влизам в горичка от брези и шубраци. Тъмно е, макар че кората на брезите сякаш грее със сребриста светлина. Не пеят птички — чудя се къде ли са отишли.

Изпуква клон. Обръщам се. Един мъж стои сред дърветата и ме гледа. Носи мръсна риза и странни високи обувки от заешка кожа, но нямам намерение да го подигравам. Държи лък, и стрелата в опънатата тетива сочи право към гърлото ми.