Трезорът на Сен Лазар

50.

Карлиън, Уелс, 1143 г.

Лъкът е груб и възлест — не от рог или тис каквито използват норманите, а небелен малък бряст. Това обаче нямаше да му попречи да ме убие. На тъмно уелските стрелци могат да улучат окото на прилеп.

Аз пускам копието и вдигам ръце в знак, че се предавам. Това е мъдър ход, защото още мъже излизат иззад дърветата. Със своите зелено-кафяви ризи и с калните си лица приличат на оживели дървета. Връзват ръцете ми и ме повеждат.

Крачим в нощта. Каквито и опасности да дебнат по пътищата, тези мъже не се страхуват от тях. Гледам си в краката и не поглеждам на повече от метър напред. Не мисля за краля, нито за Малегант — не ме е грижа. Мисля си за Джослин. Спомням си тежестта на копието в ръката ми и трепкането на върха, докато висеше над лицето му. Спомням си прилива на милост и се чудя защо го направих. Въжето жули китките ми и аз питам Бог: Така ли ми се отплащаш?

На разсъмване стигаме до град на река, заобиколен от гори и ливади. Мореходни кораби разтоварват на дървени кейове, а висока каменна кула гледа надолу към здравите каменни стени. Обаче, ако се вгледаш по-внимателно, картината се променя. Градът прилича на старо кожено палто, закърпено с домашен шаяк. Дупките в зидарията са били запълнени с отломки и хоросан или запушени с ограда от колове, а красивите червени покриви са покрити със слама там, където керемидите са изпадали. В центъра се издига огромна кръгла къща, подобна на павилион: каменни стени с връх от слама. Камъните изглеждат стари, а сламата е още жълта.

— Чий е замъкът?

Моите пленители не ми обръщат внимание. Изравяйки думи от дълбините на паметта си, аз повтарям въпроса на уелски. Те изглеждат изненадани.

— Морган, син на Оуен, крал на Морганоог.

Затварят ме в кошара с ограда от плет, която смърди на прасета, и ме оставят да гния. Леден вятър вкарва дъжд през сплетените клони, а аз още не съм изсъхнал от скока си в реката. Свивам се на топка и заспивам.

Часове по-късно — нямам представа колко — пазачите се връщат. Връзват ръцете ми на гърба и пъхват прът под лактите ми. След това ме повличат като рало по улицата към кръглата къща. Пред портата група съсипани затворници чака на дъжда. Не ги разпознавам без броните, докато не забелязвам Хю.

— Това твои приятели ли са? — пита единият от пазачите.

Кимвам.

Той измъква пръта изпод лактите ми и ме блъска при другите. Едва не се просвам с главата напред в калта, но Хю ме улавя.

— Хванаха ме веднага след като прекосих реката.

— Нас също. Намерихме брода на Малегант. Скоро след това бяхме заобиколени.

— Какво ще правят с нас?

— Ще ни заведат на аудиенция при краля на Морганоог.

Произнася името с гняв. Зная от детството си, че кралство Морганоог не е съществувало от петдесет години. Когато завоюват Уелс, норманите го премахват заедно с всички останали стари кралства. Предполагам, че сега, по време на войната, някой предприемчив местен господар или бандит е заграбил властта и е възкресил титлата, за да укрепи властта си.

Уилям стои точно зад Хю.

— Не споменавай краля — прошепва ми той, когато минавам назад.

Пазачите ни въвеждат през двойна порта в залата на Морган. Тя е кръгла и е напълно открита, като се изключи стълба в центъра, който поддържа покрива. Кръгла маса стои в дъното на залата, а около нея като съдии са насядали рицари и барони.

Залата е пълна с крале — по-скоро един и същи крал отново и отново, изтъкан в цикъл от гоблени около нас. Млад крал със златен венец на главата, който изслушва прорицанията на белобрад мъж. Същият крал, но вече коронован и по-възрастен, убива смугъл гигант; побеждава римски император; участва във велика битка; накрая е легнал в лодка, а за него се грижат жени в бяло. И седи начело на масата, срещу вратата, седнал величествено на трон с резбовани дракони и лъвове.

Кралят помръдва. Аз примигвам. Опушената зала ме заблуждава. Последното не е гоблен, а златотъкан плат, който виси на мястото, където би трябвало да е осмият гоблен. Кралят, седнал пред него, е истински, мъж от кръв и плът, приблизително на моите години, със спретнато подстригана брада и златна корона на главата, която много прилича на онази от гоблена.

— Кои сте вие?

— Английски рицари. Един враг открадна нещо от нас. Последвахме го, за да си го върнем.

Кралят притисна върховете на пръстите си.

— Трябваше да ме помолите за помощ. Какво ви открадна?

Хю не продумва.

Това не впечатлява краля.

— Кълна се в Артур, ще ми разкажете всичко. Ако кралят на Англия иска да нахлуе в страната ми, ще му дам сражение. Ще го изтласкам до морето и ще си върна цяла Британия, както е било по времето на Артур.

Той преувеличава. Замъкът е добър, но армията на Стивън може да го срине за седмица. Ако Стивън не е смазал още този претендент, причината е, че има по-важни грижи. Обаче хората му харесват казаното. Скачат на крака, викат и ръкопляскат. Някои ни замерват с останки от чиниите си. Навеждам се и вдигам парче хляб. Те повтарят едно име отново и отново.

Артур, Артур, Артур.

Най-сетне разбирам гоблените, короната и трона. Морган е опортюнист, узурпатор, прикриващ кражбата си с величествена титла. Обаче титлата, върху която предявява претенции, е по-древна и неразбираема от очуканото кралство Морганоог.

Морган вдига ръка и залата утихва. Хю се готви да каже нещо, но преди да заговори, аз излизам напред, търсейки къде светлината на факлите се застъпва, за да застана на най-светлото. Това е номер, който научих като трубадур — никой не слуша човек в сянка.

— Мога да ви разкажа една история.

Погледът на краля се премества върху мен.

— Искам отговори. Истината. Аз имам най-добрите менестрели и арфисти в Уелс, които ми разказват истории.

— Не като моята. Аз зная най-великата история, която някога е разказвана в кралски двор.

Друга трубадурска измама. Никой не плаща, за да чуе нещо умерено интересно.

— Моят разказ е за Пърсивал от Уелс. История, която никой никога не е чувал. Един разказ за тайни.

Очите ни се срещат. Той е заинтригуван. Кимва.

— Разкажи ми твоята история и ще видим дали ще я харесам.

Вдигам рамене и напъвам въжето.

— По-лесно се разказва, когато ръцете ти са свободни.

Един пазач го срязва. Разтривам китките си, отивам до масата и вдигам чаша вино, за да си наквася гърлото.

— Преди много години, когато Артур беше крал…

Измислям я, докато разказвам. Понякога се отплесвам или повтарям твърде много, но всеки път някакъв инстинкт ме връща към същинския разказ — както слепецът напипва края на пътя с пръчката си. Наблюдавам лицето на краля така, както гледах лицето на Ада, когато седяхме край река Хотфор. Долавям какво му доставя удоволствие, за да го засиля. Някои неща идват от историите, които майка ми разказваше, други — от откъси, чути в други зали, или припомнени от книгите, които изучавах като малък. За остатъка взимам грубите нишки на моя живот, оцветявам ги с ярки цветове и тъка мой собствен гоблен, който да закача в залата.

Разказвам на краля как Пърсивал е роден в пустошта на уелските гори. Как неговият баща и брат са рицари на Артур, убити в един и същи ден. Как неговата майка го отглежда без знания за рицари и смелост, за да го предпази от подобна съдба — и как, когато един ден вижда група рицари да яздят през гората, той разбира, че това е неговата съдба.

Разказвам как Пърсивал отива в Карлиън, където е седалището на Артуровия двор. Разигравам голям театър, оглеждайки залата.

— Това не е особено голям или бляскав двор…

Морган се изчервява, чувствителен към всяка обида.

— … само около три хиляди рицари.

Всички се засмиват. Морган удря подлакътника на трона си и кима одобрително. Енергията в помещението се увеличава и се влива в мен.

Разказвам им още. Как Артур посвещава Пърсивал в рицарско звание и как той потегля, за да търси приключения. Как среща госпожа Бланшфльор, спасява двореца й от злия Кламадьо и я прави своя любима, макар и не съпруга. В моята история няма съпруг, който да се пречка.

В залата става сумрачно — прислугата е забравила да смени свещите. Сменям позата си — клякам, за да остане лицето ми на светло. Разказвам как Пърсивал потегля отново и стига до широка река, където среща един рибар. Рибарят го упътва към замък в една скрита долина и по време на вечеря рицарят става свидетел на чудеса, които не разбира.

Докато Пърсивал и неговият домакин разговаряли, един оръженосец влязъл в залата с копие. Той минал пред камината, така че всички да видят дървото и железния връх. Една-едничка капка кръв се търкулнала от върха му и паднала на ръката на оръженосеца.

Влезли още двама оръженосци, носейки златни свещници, всеки с по дузина свещи, отразяващи се в инкрустациите от емайл.

Подире им влязло момиче — красиво и прекрасно облечено, а в ръцете си носело поднос. Подносът бил направен от чисто злато, украсен с най-скъпоценните камъни на земята и морето, а светлината отвътре била толкова силна, че свещите бледнеели от нейния блясък, както звездите при изгрев-слънце.

Подносът отминал като копието и изчезнал в друго помещение. Рицарят не посмял да попита какво е предназначението им.

Не знам точно как продължих, знам само, че няма човек в залата, който не би останал до зори, за да разбере какво означават подносът и копието.

Разказвам им как на следващата сутрин Пърсивал се събудил и видял замъка безлюден. След като минал с коня си по подвижния мост, той се затворил зад гърба му. Вече никога не намерил двореца — търсенето го подлудило, изгубил паметта си и не си спомнял дори Бог. Странствал пет години така, докато на един Разпети петък го прибрал някакъв отшелник и му помогнал да си върне разума. Пърсивал се заклел, че докато е жив, няма да прекара две последователни нощи под един покрив, докато не разбере защо копието е кървяло и какво е имало на подноса.

Как…

Прекъсвам неочаквано. Морган смята, че това е драматичен ефект, изчаква да продължа. Когато осъзнава, че няма да го направя, скача като събуден от сън.

— И?

Вдигам рамене.

— Не зная края. Историята още не е свършила.