Трезорът на Сен Лазар

34.

Залив Морбиан, Франция, 1142 г.

Откъде знае името ми?

Това не е големият ми проблем, но не мога да го отмина. Съзнанието ми се рее спокойно, докато тялото ми се мята и рита срещу съдбата си. Аз съм Йов, който се бори срещу водата, морето, самото начало. Зная, че не мога да победя, но и не мога да спра да опитвам. Ако Бог иска Своята победа, трябва да Си я заслужи.

Откъде знае името ми?

От лодките морето изглеждаше толкова спокойно. Сега, когато съм в него, дори най-леката вълна се издига над главата ми. В промеждутъците виждам само вода; а от върховете — мъгла. Изгубих бронята си, но са нужни всичките ми сили, за да се задържа над водата. Тя е ледена. Тялото ми се издига и спуска с вълните: всеки път, когато се спусне, водата се издига малко по-високо. Скоро ще се удавя.

Нещо ме удря по рамото, по-твърдо е от вълните. Почти не го почувствах, но въпреки това ме ядосва. Не искам никой да ме кара да бързам към смъртта. Оглеждам се. Тъмна маса минава покрай мен, подобна на огромна риба, която пори водата. Но вместо от люспи, хълбоците й са от дърво и катран.

Лодка.

Протягам ръка и се вкопчвам в борда. Вероятно това им изкарва акъла, но ме издърпват в лодката. Трима мъже. По възрастта и лицата им предполагам, че са баща и двама синове. Оглеждат ме и не намират нищо хубаво. Лежа на дъното и вдишвам миризма на сол, кръв и мъртва риба. Не ме заговарят.

Влизаме в скалист залив. Зелени водорасли се реят от черни скали. Синовете прецапват до брега, за да проверят заложените кошове. Бащата вторачва в мен черен поглед: не ме иска на лодката си. Въпреки че съм полуудавен и почти гол, пак означавам неприятности. Той търка амулета, закован на напречната греда, за да прогонва злото. Мисля си, че може да се опита да ме убие. Прехвърлям се през борда и прецапвам до брега. Под голите ми стъпала ракообразните и черупките на стридите са остри като бръсначи. Мъжете при кошовете ме наблюдават. Не се опитват да ме спрат.

Спуска се нощта. Следобед мъглата се разпръсна, но сега се издига още по-гъста. Препъвам се в мрака. Не смея да спра. Замръзвам — мократа риза е залепнала за тялото ми като грях. Ако легна да поспя, вероятно никога не ще се събудя.

Дум. Блъснах се в камък. Залитам настрана, притискайки коляното си. Дум. Друг камък се забива в лакътя ми. Правя крачка назад и едва не се премятам през трети.

Луната се показва иззад един облак. Застанал съм сред поле с камъни, правоъгълни скали, които са обърнати в една посока. Прилича на черковен двор, но по тях няма надписи. Простират се редица след редица дълбоко в мъглата, която се вие около тях.

Зная къде съм. Аз съм мъртъв. Какво облекчение. Питам се дали съм умрял в замъка — дали рибарят е бил призрак, който ме превози до отвъдния свят, или съм умрял, след като слязох на брега. Няма значение. Сега съм призрак.

Това раят ли е? Не прилича на пъкъла.

Чувам шум в мъглата. Звънтене на броня и глух удар, когато някой се блъска в камък. Тиха ругатня.

Дали е ангел? Демон? Или призрак? Хвърлям се зад един камък и се заравям в мъглата.

— Питър — провиква се той. — Питър от Камрос.

Не разпознавам гласа. Не е на Малегант.

Откъде знае името ми?

Бог знае всичко. Не съм сигурен дали и ангелите знаят всичко, но предполагам, че Бог им казва нужното. Обаче той изруга, когато се блъсна в камъка. Ангелите не ругаят.

Наистина ли съм мъртъв? Вече не съм толкова сигурен. Свети Йоан казва за рая: Там няма болка, нито тъга, нито плач. В рая нямаше да си ударя крака. Там сърцето ми нямаше да блъска така.

Накрая страхът ме убеждава. Ако бях мъртъв, щях да съм го забравил. Но щом не съм умрял, къде съм? И кой е този?

Още шум — дрънчене на плетена ризница, като от монети, подскачащи в кесия. Оглеждам се, опитвам се да преценя откъде идва звукът. Виждам само камъни.

Далече вляво от мен от гората се чува бухал. Решавам, че моят преследвач може да се е разсеял и надниквам над ръба.

За миг луната блясва ярко. На няколко крачки от мен стои рицар. Гологлав е, но халките на ризницата му проблясват като рибешки люспи на лунната светлина.

— Питър? — провиква се той.

Откъде знае името ми?

Луната се скрива зад облак. Той изчезва за мен — и аз за него. Лягам на земята и започвам да пълзя.

Може и да не съм мъртъв, но съм сигурен, че съм в кошмар — хванат в капана на безкрайното, безлично гробище, лазещ на четири крака, преследван от враг, когото не мога да видя. В стремителното си бягство се блъскам в камък след камък. Налитам в един с главата напред и чувствам раздираща болка. Обаче се измъквам. Краката ми са тихи на мократа трева; той не може да помръдне, без железният хор да съпровожда всяка негова крачка. Лъкатуша между камъните, следвайки бухала в гората. Шумът от рицаря става все по-далечен.

Влизам в гората. Ужасът, който почувствах между камъните, още ме държи в хватката си. Понякога откривам пътеки и вървя по тях; понякога просто карам направо. Клоните ме дърпат и драскат и скоро оставам без риза. Но не спирам.

Коренът ме препъва и се просвам на земята. Главата ми се пръска; кожата ми е издрана; крайниците ми са разкървавени. Лежа гол и се питам дали някога ще успея да стана.

Нещо пука и шумоли в шубраците. Чувам шум от душене. Това животно ли е? Лисица или вълк? Представям си, че ме разкъсва и измъква вътрешностите ми от корема, а аз съм принуден да гледам. Може би все пак съм се озовал в пъкъла.

Създанието се извлича от шубраците. Навежда се да ме погледне: чувствам топлия му дъх върху бузата си. Чувствам ръка или лапа на гърба си.

Обръща ме. Вторачвам се в него.