19.

Лондон

— Чувала ли си за човек на име Джон Херин?

Вратата беше затворена, но Ели бе закрила телефона с шепи. Въпреки че не вярваше на злокобните намеци на Хари и обвиненията му, й беше неловко да се обади от службата. Но напоследък майка й си лягаше толкова рано, че беше трудна за намиране.

— Херин? — Гласът на майка й прозвуча уморено — твърде бабешки за жена, която още не е стигнала пенсионна възраст. Може би беше от връзката, която съскаше и щракаше като късовълново радио. Ели реши, когато се прибере, да повика техници да проверят линията.

— Мисля, че може да е познавал татко.

— Ах… — Въздишка. Откакто Ели се помнеше, винаги щом станеше дума за баща й, в гласа на майка й се промъкваше някаква сдържаност. — Енюрин имаше толкова много приятели. Обаче не ги познавах много добре. Тогава нещата бяха различни.

Ели си пое дълбоко дъх.

— Татко… загина… при автомобилна катастрофа, нали така? Никой не е смятал, че има нещо подозрително, нали?

Настъпи дълго мълчание.

— Беше много отдавна. — Майка й смени темата леко, но решително. — Кога ще си идваш?

— Скоро — обеща засрамено Ели. — Имам много работа, но ще си дойда за Коледа.

— А Дъглас?

— Добре е.

— С него ли ще дойдеш на Коледа?

Ели прехапа устна.

— Не знам.

— Двамата сте такава хубава двойка.



Когато затвори, Ели влезе в системата на банката и потърси сметката на фондация „Спенсър“. Спомняше си името от чека, който получи, след като спечели конкурса. Не можеше да повярва, че притежава подобно нещо. Докосваше твърдата хартия и се възхищаваше на кръста на банката, щампован в единия ъгъл. Това беше първият път, когато пътищата им с банка „Монсалват“ се кръстосаха. Дори обмисляше дали да го задържи като трофей и да не го осребрява. Обаче петстотин паунда са си петстотин паунда.

Информацията за сметката изскочи на екрана и Ели се смрази.

В цялата история на фондация „Спенсър“ имаше само два превода. Март миналата година бяха превели електронно петстотин паунда. Два месеца по-късно бяха изтеглени под формата на чек — на името на Ели Стентън, макар системата да не го беше отбелязала. Оттогава никой не беше пипал сметката.

Откъде ли бяха дошли парите? От префикса се виждаше, че сметката е на „Монсалват“. Тя щракна върху нея, за да научи повече.

Холдинг „Льогран“. Тази сметка беше много по-оживена: непрекъснато влизаха и излизаха пари. Но изглежда всички идваха от едно място — „Сен Лазар Инвестиции“ АД в Обединеното кралство.

Сърцето й блъскаше, макар да нямаше нищо нередно в това, което правеше. Щракна, за да погледне сметката на „Сен Лазар“.

НЯМАТЕ ДОСТЪП

Усети дима на пура и вдигна очи. Бланшар се беше облегнал на касата на вратата и я наблюдаваше с неразгадаемо изражение. Откога ли стоеше там?

— Не чух да почука. — Тя се опита да се държи небрежно и затвори прозореца, който разглеждаше.

— Беше се задълбочила и не исках да те разсейвам.

— Просто съм уморена.

За миг си представи, че му казва всичко: Хари, Брюксел, Джон Херин. Искаше Бланшар да я прегърне и успокои. Хари беше фантазьор, луд, който се беше промъкнал в хубавия живот, който й бяха осигурили.

Обаче в неговата история имаше нещо, което я караше да се замисли. Не голите факти, които не бяха за вярване, а нещата, свързани с тях. Мълчанието на майка й, когато спомена Джон Херин. Сметката на фондация „Спенсър“. Смисълът на „НЯМАТЕ ДОСТЪП“ — тайни, в които не беше посветена.

Не казвай нищо на Бланшар, ако не си сигурна в него.

— Може би трябва да си починеш — каза Бланшар. — Точно се готвех да попитам дали искаш да вечеряме заедно. Ще има и клиенти — добави той извинително, — но хората са много прилични.

За пореден път втораченият му поглед сякаш я пронизваше, сякаш беше чул как сърцето й прескочи. Знаеше, че не бива. Беше прекарала три седмици в Брюксел, убеждавайки се, че е било просто едно отклонение, грешка, която би могла да изкупи, като я забрави. Обаче Бланшар будеше у нея животински инстинкт, който изтриваше разума.

— С удоволствие.

Знаеше, че ще се върне в апартамента, за да се преоблече и ще сложи в чантата си тоалетни принадлежности. За всеки случай.

Стъпки в коридора я освободиха от плена на втренчения му поглед. Едрото тяло на Дестрир запълни рамката на вратата. Той я стрелна с яростен поглед, който я накара да се запита какво ли е сторила.

— Имаш ли минутка? — попита той Бланшар.



— Успели са да стигнат до нея.

Дестрир не спираше да крачи из кабинета си. Беше ядосан и се потеше, макар климатичната инсталация да поддържаше постоянна температура от двайсет градуса, а от екраните се лееше синкава успокоителна светлина.

— Опита се да влезе в сметката на „Сен Лазар“.

— Е и? Работи по сделка за тях.

— Хвърли едно око на последователността. — Дестрир посочи екрана. — Първо фондация „Спенсър“, холдинг „Льогран“, след това „Сен Лазар“. Проследила е парите. Също така току-що се обади на майка си, което прави доста рядко, и започна да задава странни въпроси.

Той натисна бутона. Гласът на Ели изпълни помещението от вградените високоговорители.

Татко… загина… при автомобилна катастрофа, нали? Никой не е смятал, че има нещо подозрително, нали?

— Откъде би й хрумнало нещо подобно?

— Очаква се ти да ми кажеш — отговори ехидно Бланшар.

— И двамата можем да предположим кой е бил. Но кога и как — нямам ни най-малка представа.

— Казах ти да я наблюдаваш.

— Но също така ми каза да действам предпазливо, за да не заподозре нещо. Тя е умно момиче и ще се усети, ако се престараваме. Едно от моите момчета дори смята, че го е забелязала в брюкселската галерия.

Дестрир се замисли за миг.

— Можем да нагласим телефона й. Вътре има една джаджа, която ще предава казаното наблизо, дори когато е изключен. Обаче бързо изразходва батерията и тя ще забележи. Може да пропусне важни обаждания.

Бланшар кимна.

— Направи го. Ако спре за пет минути и не е на работа или в апартамента, включвай го.

— Дори през нощта? — Дестрир го погледна лукаво, но Бланшар се направи, че не е забелязал.

— Особено нощем.

— Ако те интересува, още не е казала на гаджето си — подхвърли Дестрир подире му.



Оксфорд

За малко да се престори на болна и да го отложи. Макар че ставаше дума за рождения му ден и всичко беше подготвено много преди това, тя си внуши, че ще бъде по-почтено към него изобщо да не отиде. Обаче това би било непростимо малодушие. Единствената й утеха беше, че Дъг няма представа колко много го е предала. Не искаше да го нарани, затова замина.

През втората декемврийска седмица Оксфорд се превръщаше в призрачен град. Студентите си заминаваха, отнасяйки със себе си шума и самоувереността си; след тях се появяваха изпълнените с надежди кандидати, които идваха за интервюта и разчитаха скоро градът да стане техен дом. Отчаяно търсещи компания, те вдигаха шум по улиците на групи от по двайсет-трийсет души. Преди пет години и Ели беше сред тях. Оглеждаше лицата им, когато минаваха покрай нея, и се питаше какво ли ще излезе от тях.

Дъг знаеше, че нещо не е наред. Тя забеляза, че не престава да я стрелка с неспокойни погледи. Десет пъти я попита дали е добре. Тя си залепваше усмивка и казваше, че всичко е наред, само дето има много работа. Накрая той разбра намека и престана да пита, но тя виждаше загрижения израз на лицето му. Всеки път, когато отвореше уста дори за да се изкашля, тя се сковаваше от ужас. Но той не я попита нищо.

В събота го заведе на вечеря по случай рождения му ден в ресторант на улица „Банбъри“. Докато правеше докторантурата си, беше хвърляла око на менюто и се беше смяла на цените; сега й се струваха нормални. Трапезарията беше разположена в оранжерия от ковано желязо, пълна с палми, екзотични растения и приглушено осветление — истинска зимна градина. Стори й се вълшебно, а Дъг сякаш се чувстваше неудобно. Седеше вцепенен, докато келнерката сложи салфетката в скута му. Когато жената пристъпваше, за да налее чашите, той млъкваше и се вторачваше неловко в чинията. А Ели изобщо не й обръщаше внимание.

Дъг се опита да поръча ризото — най-евтиното в менюто. Ели отхвърли избора и му поръча голяма пържола с бутилка „Сен Емилион“, което си спомняше от една вечеря с Бланшар.

— Това е твоят рожден ден — напомни му тя. — Трябва да го отпразнуваме.

След това му подаде малка кутия и го гледаше тревожно, докато я отваряше.

— Часовник?

Беше „Омега“, купен от безмитните магазини на брюкселското летище на цена, която бе платила повече от чувството за вина, отколкото заради същинската стойност на машинката.

Дъг свали стария си часовник без особен възторг, за да изпробва новия.

— Нямаше нужда — измърмори той. — Старият си работи супер.

Тя си спомни, че е подарък от баща му по случай завършването на университета.

— Промените, когато не са чести, са нещо хубаво. — За гузната й съвест дори тези думи бяха пълни с подтекст. Дали бе разбрал?

„Няма да му съсипя рождения ден.“

Той вдигна чаша.

— Хубаво е, че си тук.

— Честит рожден ден!

Внимателно чукнаха кристалните чаши, сякаш се страхуваха да не ги строшат.

— Мислех си за Коледа — каза Дъг. — Зная, че е късно, но може да идем някъде. Да наемем къща или да идем в чужбина. Колежът ми даде стипендия за Париж и ми останаха малко пари. Предполагам, че ще можеш да си го позволиш. — Той сложи ръка върху нейната. — Малко време заедно ще ни се отрази добре.

Ели трепна. Чукам се с друг. Искаше й се да го изкрещи толкова силно, че стъклените стени на оранжерията да се пръснат и уютната топлина да излети през тях.

— Обещах на мама да прекарам Коледа с нея.

Когато дойде Коледа, няма да искаш да ме видиш, помисли си тя. Не можа да понесе разочарованието, което се изписа на лицето му — какво ли щеше да стане, ако разбереше как го е предала.

— Може би през февруари, на нашата годишнина.

„Няма да му съсипя рождения ден.“

Дъг опипа металната закопчалка на новия часовник, сякаш го сърбеше.

— Как напредва работата ти? — опита тя да смени темата.

Лицето му светна.

— Много добре. Помниш ли поемата, за която ти разказах, и стареца в инвалидната количка? Изпратих му няколко предварителни оценки и той много ги хареса. Покани ме в Шотландия, за да видя оригинала. Предложи да ми плати билетите за влака и всичко останало.

— Кога ще ходиш?

— Вече го направих. Миналите почивни дни. Каза, че мога да доведа и приятелката си, но ти беше в Брюксел или кой знае къде.

Винаги тези укори. В известен смисъл тя черпеше сили от тях. Така й беше по-лесно да мисли за онова, което стори.

— И как беше?

— Направо удивително. Трябваше да видиш това място. Наложи се да сменям влакове в Единбург и Инвърнес. Един чепат стар прислужник ме посрещна на гарата и с ленд роувър пътувахме около час навътре в планините. Точно когато си мислех, че сме се загубили, стигнахме до хребета и ето ти замъкът се издига след горите. Забрави филмите по Уолтър Скот — този беше истински, вероятно от четиринайсети век. Все още се забелязва крепостният ров, макар че са се опитали да го превърнат в окоп за спиране на добитъка, когато са облагородявали градините през осемнайсети век.

Келнерката сервира храната.

— Когато стигнахме, вече се мръкваше. Старият прислужник ме въведе в огромна средновековна зала — стените с гоблени, а отгоре — сводести греди. Камината беше голяма колкото гараж. Имаше маса с двайсет стола и един прибор — за мен. Господин Спенсър не можел да ми прави компания за вечеря, но щял да дойде малко по-късно.

Той видя изненадата й.

— Господин Спенсър е човекът в инвалидната количка. Както и да е, всичко беше малко призрачно. По стените имаше поне сто препарирани глави на елени и имах чувството, че всички са се вторачили в мен, докато ям. Еленско месо, за да бъде гадостта пълна. След вечерята Спенсър влезе в залата с инвалидната си количка, бутана от неговия придружител, и донесе една кожена кутия. Вътре имаше пергамент, на който беше изписана поемата.

— Дали е истинска?

Дъг отряза парче месо и го лапна с наслада.

— Не съм специалист, но ми се стори напълно истинска. Виждаха се местата, където мастилото е попило в пергамента. Попитах дали са го подлагали на изследвания. Придружителят потвърди и каза, че е доказано автентична от дванайсети век. За бога, дванайсети век. Не са изследвали почерка, защото не е искал друг да я прочете. Напълно разбираемо. Казах му, че не разбирам много от палеография, обаче текстът със сигурност звучеше от онази епоха.

— Той какво иска да правиш с него?

— Мистър Спенсър смята, че поемата е загадка. Вярва, че води до заровено съкровище, или нещо подобно. — Дъг завъртя очи. — Поне това каза придружителят. Старецът никога не продумва. Седи си там и суче респиратора си като Дарт Вейдър.

Ели доля вино в чашите.

— А ти какво мислиш?

— Вярно е, че има загадка, но тя няма нищо общо със скрити съкровища. — Той се наведе леко към нея и започна да си играе с чашата. — Най-важният въпрос е кой е авторът?

Беше очевидно, че има някаква представа и тя страшно го вълнува. Ели се включи и го загледа ококорено.

— И?

— Не мога да ти кажа.

Тя го плесна по ръката.

— Мошеник.

Той се ухили стеснително.

— Бих искал, но подписах задължение за поверителност. — Той наклони леко глава към другата маса, където издокарани млади мъже и жени се смееха високо. Сниши глас до престорен шепот. — Никога не знаеш кой може да слуша.

Ели, подслушват те. През цялото време. Изведнъж почувства стъкления покрив по-скоро като клетка. Наметна рамене с шала. Дъг не забеляза.

— Останах буден почти цялата нощ, препрочитайки пергамента. Поемата е само осем стиха, но аз исках да запомня всяка дума, всяка подробност и фибра от пергамента. На сутринта икономът го нави и прибра в кутията, а старият прислужник ме откара на гарата, където се качих на влака за Оксфорд. — Той поклати учудено глава. — Понякога се питам дали не съм сънувал всичко това?

Разказът за пътуването до Шотландия разведри Дъг. Вече не изглеждаше обиден от ресторанта. Започна да хапва с въодушевление от пържолата; виното се лееше от бутилката, докато не се изпразни. Когато келнерката дойде да прибере празните чинии и ги попита дали искат нещо за десерт, Ели погледна през масата и видя познатата усмивка, която означаваше секс.

— Не, благодаря, донесете сметката.



След това Ели осъзна, че е направо непростимо. Трябваше да му каже всичко. Обаче някак си винаги се оказваше, че моментът не е подходящ. В събота вечерта се любиха за пръв път от много време — подарък за рождения ден и на раздяла в едно, а когато в неделя се събуди, Дъг вече беше в кухнята и й приготвяше закуска. Разходиха се из Университетския парк, побелял от зимния скреж под бледото слънце, и всеки път, когато Ели решаваше, че най-сетне е събрала смелост, мигът й се струваше прекалено хубав, за да го разваля. Може би причината беше в енергията, събуждана от нервността или от мисълта, че връзката им е пред своя край, но го почувства толкова близък, колкото в началото. Всичките й сетива бяха нащрек: усещаше мириса на палтото му, когато се притискаше в него на пейката в парка; докосването на устните му, когато я целуваше; неговият смях, когато седнаха отвън в таверната „Търф“, за да изпият по едно греяно вино. Тази сила на усещанията й припомни първите седмици на връзката им.

Преди да се усети, вече седеше във влака, който излизаше от Оксфорд, а още не му беше казала.

Когато си тръгна от работа за Барбикан, бентлито чакаше до бордюра. Шофьорът свали стъклото.

— Господин Бланшар иска да знае дали ще се присъедините към него тази вечер?

Тя дори не мигна.

— Само да си взема нещата.

Същото се случи и във вторник вечерта.

Но когато в сряда колата я нямаше, едва не се паникьоса. Прекара една самотна вечер, припомняйки си всичко станало през деня, и се питаше кое може да е разстроило Бланшар. Но в четвъртък колата отново я чакаше. В петък вече й се стори нещо съвсем обикновено.

Скоро след това Ели осъзна, че е станала… какво? Любовница на Бланшар? Той не беше женен, а нейната връзка вече почти не съществуваше. Негова приятелка? Беше нелепо да се използва подобно определение по отношение на Бланшар, който вероятно не бе имал приятелка, откакто е навършил двайсет и пет, ако изобщо някога е бил толкова млад. Дори беше трудно да си го представи — той изглеждаше без възраст.

Накрая се спря на „любовница“. Звучеше континентално и изтънчено, което й харесваше и имаше лека старомодна отсянка като самия Бланшар. Освен това беше точно. На вечери и концерти, на срещи с клиенти, винаги изпитваше чувството, че чака да му дойде времето. Сърцевината на тяхната връзка си оставаше там, където започна — в спалнята.

А може би беше нещо повече от това. Иначе следващия понеделник Бланшар нямаше да я повика и да я заведе на шестия етаж.

Загрузка...