Трезорът на Сен Лазар

14.

Нормандия, 1135 г.

Горнеман вижда, че съм напрегнат. Казва, че показвам твърде много гняв на игрището. Когато се дуелираме, аз се бия диво и често губя, а това ме ядосва още повече. Горнеман смята, че се дължи на нетърпението ми. Случвало се с всички оръженосци, оставени твърде дълго да тъпчат на едно място, докато чакат рицарските си шпори. Смята, че една война ще ми оправи настроението. Обаче тази година Бог е прострял ръка над народите: целият християнски свят е в мир. Бих могъл да издигна кръста и да ида да се бия за Исус в Светите земи, но нямам достатъчно пари за пътуването.

Истината е, че искам да остана в Хотфор. Целият робски труд си заслужава, за да мога да зървам Ада. Да я оставя, за мен значи мъка. На вечеря мога с часове да стоя зад стола на моя господар Ги и да бъда близо до нея. Ако разговаря с мен, нося думите й като съкровище в сърцето си. Отчайвам се, ако не ми обръща внимание. Започвам да си припомням всичко, което съм казвал или правил за нея, и се питам кое е могло да я обиди. Пръскам главата си от мисли дали някога ще ми прости. А на другата сутрин ми се усмихва или ръката й докосва моята, когато й помагам да яхне коня, и аз отново се побърквам от надежди.

Зная, че се самозалъгвам. Ада няма представа. Тя би се ужасила, ако знае какво си мисля. Никой от нас не би предал Ги: мой господар и неин повелител. Обаче аз съм в капана на един сън, на една магия и засега нямам воля да го разкъсам.

Августовски ден, безоблачно небе. Целят свят е отпуснат от жега. Горнеман ни държи цяла заран в брони на игрището и ни кара да нападаме и да се бием, докато паднем от умора. Косата ми е мокра като кучешка козина на дъжд, ръцете ми лепнат от боровата смола, с която съм ги намазал, за да не изпусна меча от влажните си длани. Смърдя на пот, кон, кожа и масло. Имам чувството, че ако скоро не се охладя, ще изкипя до дъно.

Свалям дрехите си и се гмурвам в реката близо до ябълковата градина. По клоните вече зреят първите плодове, но няма кой да ги бере. Всички работници са по полетата и прибират реколтата. Ги отиде да провери новата мелница, която получи от зестрата на Ада. Като изключим птичките, може би аз съм единствената жива душа по тези места.

Когато се измих, се изтеглям на брега и лягам гол на тревата. Слънцето бързо ме подсушава; пчели и птички. Пред очите ми играят черни петна.

Гладен съм. Навличам чиста туника и тръгвам покрай реката, за да намеря някоя ранозрейка или гъби. Не съм изминал и двайсет крачки, когато я виждам. Седи сама на брега, облечена с обикновена зелена рокля. Не съм я забелязал да идва; питам се откога ли е тук. Дали е видяла…?

За да скрия неудобството си, започвам да оглеждам внимателно храсталаците от другата страна на реката. Откривам леска и орлови нокти с преплетени клони.

Питам я:

— Знаеш ли тяхната история?

Тя поклаща глава.

— Израснали са върху гробовете на Тристан и Изолда. Крал Марк три пъти ги изгарял до корен, но леската и орловият нокът винаги порастват отново.

Тя се обръща по корем и надниква към отражението си във водата.

— Това ми прозвуча като края на историята. Разкажи ми я от началото.

Можеше и да не си правя труда да се къпя. Под леката туника се потя повече, отколкото под бронята. Би трябвало да си вървя, като измисля някаква задача, която Горнеман ми е възложил. Не мога да си имам доверие.

Сядам на брега, на почтително разстояние.

— Някога, много отдавна, когато Артур бил крал…

Думите са като ключ, който премахва безпокойството ми. Те ме отпускат и аз мога да продължа. Майка никога не ми е разказвала историята, но съм я слушал много пъти в залата на Ги. Изненадан съм, че Ада не я знае.

Трубадурите никога не са на едно мнение, а моята история е още по-различна.

— Тристан бил млад рицар от Лионес, който служил при чичо си, крал Марк Корнуолски.

В моята представа чичото Марк е тлъст глупак в обточена с кожа мантия, която оставя тебеширени следи по масата.

— Марк го изпратил в Ирландия, за да доведе годеницата му Изолда Русата. Изолда била най-светлокосата девойка в Британия.

С ъгълчето на окото си виждам как Ада навива къдрица от златната си коса на пръста. Дали вижда Изолда като мен: с нежни сини очи, трапчинка на брадичката, легнала на речния бряг сред лайкучката?

— Майката на Изолда била магьосница. За да й осигури щастлив брак, тя приготвила любовен еликсир и го дала на прислужницата на Изолда за брачната нощ. Обаче на кораба от Ирландия Тристан ожаднял. Намерил шишето, решил, че е вино, и отпил. Изолда го намерила в каютата и поискала и тя да пийне, без да знае, че е любовен еликсир.

— А къде била прислужницата? — пита дяволито Ада.

— Историята не казва нищо по въпроса. Тристан и Изолда се спогледали и пламенно се влюбили. Бордовете и стените на каютата изчезнали, защото те се интересували само един от друг.

Не зная къде гледа Ада. В този момент нарочно не я гледам в очите. Замаян съм, слънцето изгаря кожата ми, а и май прекалих с бирата на обед. Отчаяно се опитвам да я накарам да разбере, да пробия диктуващите предпазливост стени и да говоря откровено.

Ада започва да къса листенцата на една маргаритка и да ги хвърля във водата.

— Еликсирът трябва да е бил силен.

— Когато пристигнали в Корнуол, омъжили Изолда за крал Марк. Обаче през брачната си нощ тя се измъкнала от брачното ложе, за да бъде с Тристан. Накарала прислужницата да заеме нейното място при краля. В тъмното той не открил измамата. Преди да се съмне, Изолда се промъкнала обратно.

— Това е ужасно. Такава непочтеност.

— Тя била в плен на любовния еликсир. Всъщност това важи и за двамата — бързам да ги защитя.

Една кафява пъстърва плува срещу течението. Почти не помръдва и перките й само леко помахват. С мен се случва същото — опитвам се да остана неподвижен пред лицето на силните течения.

— Накрая любовниците забравили всяка предпазливост. Започнали да се носят слухове. Съветниците отишли при краля и го предупредили, че неговият племенник му слага рога. Затова Марк подготвил капан. Когато Изолда си легнала, накарал своя прислужник да разхвърля брашно по пода. Смятал, че то ще покаже отпечатъците от стъпки, оставени през нощта.

— Хитро.

— Изолда забелязала капана и предупредила Тристан. Обаче любовта му била толкова силна, че не можел да й устои, и от прага скочил право в леглото й.

— Било ли е любов? — попита Ада недоверчиво. — Повече прилича на обикновена похот.

Изчервявам се. С гняв осъзнавам, че тя има много по-голям опит от мен в тази област. Изведнъж моята история за любовниците започва да изглежда фалшива, като лошо настроена арфа. Неудобството запушва устата ми. Обръщам се настрана.

— Продължавай — казва Ада. — Искам да чуя как свършва.

— При скока си Тристан отворил рана, която получил при последната битка. Той прескочил брашното, но три капки кръв паднали на пода. Когато Марк ги намерил на следващата сутрин, наредил да арестуват любовниците за предателство. Затворил Тристан във висока кула, извисяваща се над остри скали. Обаче Тристан успял да изкриви решетката на прозореца и да скочи долу на брега. И защото бил невинен, Бог се погрижил да не се нарани.

Ада повдига вежди. Тя не мисли, че Тристан е невинен.

— Неговият оръженосец го намерил и му довел коня. Точно когато Марк се готвел да запали кладата под Изолда, Тристан влетял с галоп в двора. Срязал въжетата и я вдигнал на седлото. Тя увила ръце около него и те избягали в гората, където хората на Марк не могли да ги намерят.

— И?

— Оттогава заживели щастливо.

Тя ме замери с камъче.

— Измамник. Това не е краят, който аз знам.

Не е краят, който и аз знам. В него има отровна рана. Тристан лежи в страдания и чака да пристигне кораба с бели платна и да докара Изолда, която ще го излекува; тя умира над неговия труп, защото пристига твърде късно. Но в този летен ден, който мирише на орлов нокът, не искам да чувам този край.

На свой ред я замерям с камъчето.

— Когато ти си разказвачът, можеш да избираш края на историята.