Лондон
Първата седмица в банката й се стори най-дългата в живота й. В петък вечер си поръча пица и я изяде в леглото, като внимаваше да не накапе с мазнина или доматен сос дървената рамка от осемнайсети век. Спа дванайсет часа и се събуди изморена. Остана в леглото с лаптопа и телефона, за да навакса с работата през седмицата, и зяпаше облаците, увиснали над Лондон. Дъг беше на конференция в Нотингам, за което първо бе съжалила, но сега изпита облекчение.
В четири следобед осъзна, че умира от глад. Неохотно стана от леглото и навлече стар суичър и джинси. След пет дни в поли и строги сака, сега единственото й желание беше да облече нещо удобно. Слезе с асансьора от трийсет и осмия етаж, излезе и се изненада от миризмата на въздуха отвън. Градът беше опустял. Улиците бяха празни, а деловите сгради — тъмни и безлюдни. Отне й половин час да открие отворена бакалия и си купи мляко, зърнена закуска, няколко чипса и шоколад. Беше възнамерявала да иде по-далече — до Темза и „Свети Павел“, но пустият град я плашеше. Върна се в апартамента си, заобикаляйки хората, които бяха започнали да се събират пред музикалния център в Барбикан.
До неделя вечер се беше преборила с имейлите, останаха само няколко непрочетени. Беше написала доклад за приватизацията на правителствения дял в една банка и друг за белгийски конгломерат, който искаше да купи циментов завод. Беше усвоила съвсем нов речник и безразборно използваше думи като „лостове за влияние“, „увеличаване на ефективността чрез обединяване“ и „оптимизация на капитала“. Чувстваше се като измамница, като студент, който блъфира, преструвайки се, че владее език, който едва разбира. А на сутринта всичко щеше да започне отново.
В понеделник върху бюрото й лежаха само две папки. Тя все още нямаше представа кой ги слага там. Бланшар? Секретарките? И откъде знаеха толкова точно от какво ще има нужда през деня? Още преди да си свали палтото, хвърли поглед на документите. Бързо беше научила, че е много важно да имаш, макар и смътна представа, какво е постъпило при теб.
Беше дошла рано въпреки есенния дъжд. Тази вечер Дъг се връщаше и заради него искаше да се прибере навреме. Беше купила две пържоли от месаря на пазара „Лийденхол“ и прекара половин час в интернет, за да научи как да ги приготви. Излязоха й трийсет паунда, които в Оксфорд щяха да й стигнат за цяла седмица.
Сградата беше почти празна, но когато отиде в кабинета на Бланшар, за да остави докладите си, сакото му вече беше преметнато на облегалката на стола. Усети миризмата на одеколона му, смесена с вечния дим от пури. На бюрото му лежеше червена кожена папка със златни букви на корицата. Беше завързана с кожени върви, а възелчетата им бяха покрити с нещо, което приличаше на засъхнала кръв. Восък за печати?
Ели успя да прочете обърнатия наопаки надпис. Лазар.
— Какво правиш? — чу се острият глас на Бланшар зад гърба й.
Тя се обърна с надеждата, че не изглежда гузна. На суровото му лице се появи вълча усмивка.
— Покапала си целия ми килим.
Той се приближи до нея, протегна ръка и бръсна една мокра къдрица от челото й.
— Приличаш на мокра мишка.
— Не си взех чадър.
От трийсет и осмия етаж дъждът не изглеждаше толкова силен, но тя бе подгизнала малко след като излезе на улицата.
— Не можах да хвана автобус.
— Не си ли чувала за таксита? — В гласа на Бланшар се долавяше удивление.
Ели се притесни: изобщо не й беше минало през ума.
Видя петно върху маншета на снежнобялата му риза, опита се да не гледа натам, но орловият поглед на Бланшар не пропускаше нищо.
— Какво има?
— Нищо — отговори тя притеснено. — На маншета ти има петно от кръв. — Никакъв отговор. — Чудех се дали си забелязал.
— Порязах се, докато се бръснех. — Той не погледна маншета. — Слушай, Ели, в нашата професия външният вид има значение. Дрехите говорят за човека. Зная, че ще ти е нужно време, за да научиш тънкостите на нашия занаят. Очаквам го. Но, моля те, не излагай компанията с външния си вид. — Студена усмивка. — Мисля, че ти плащаме достатъчно, за да можеш да си купиш чадър или дори да вземеш такси.
Въпреки студената влага на полепналите по кожата й дрехи, Ели почувства, че я залива гореща вълна.
— Не мислех, че днес ще се срещаме с клиенти.
— Никога не знаеш какво ще ти поднесе денят. — Погледът му сякаш съблече мокрите й дрехи, докато не остана напълно гола. — Има един магазин малко встрани от улица „Крал Уилям“, мъжка мода, но се грижат и за дамите. Вземи кредитната си карта и си купи нещо сухо, за да се преоблечеш. Купи всичко, което ти трябва. После ще проверя извлечението ти и много ще се разочаровам, ако си похарчила по-малко от хиляда паунда.
Ели кимна безмълвно.
— И се върни до час. Имаме срещи, папките са на бюрото ти.
Ели прочете папките, докато стоеше пред голямо огледало, а един прегърбен възрастен мъж с шивашки метър на врата подгъваше и закарфичваше, докато не остана доволен. Съседният магазин продаваше кожени изделия — в пристъп на дързост, тя влезе и си купи чифт обувки и нова чанта. Нека Бланшар недоволства за това, ако посмее.
Автоматизационната фирма „Розенберг“ се помещаваше в порутена фабрика някъде източно от Улуич, близо до реката. Ели пристигна много елегантна. Част от нея направо се поболяваше, знаейки колко е похарчила само за тези дрехи, но и беше зашеметена от подобна екстравагантност. Дрехите бяха безупречни. Всеки път, когато копринената подплата на полата докосваше краката й или мекият шев на сакото прегръщаше рамото й, тя чувстваше прилив на самоувереност.
От прегледа на досието знаеше, че компанията е основана през трийсетте от евреин, емигрирал от Русия. Произвеждаше контролни системи за машини. Ели не знаеше какво означава това, но й беше ясно, че няма значение. „Дали правят боб в консерви или сателити — това са само подробности — беше й казал Бланшар. — Те притежават капитали, имат дългове, акционери и пасиви. А най-важното е, че имат цена.“
В този случай главният акционер беше възрастен човек, син на основателя и по руски твърдоглав. Прекараха три часа в съвещателната зала, пиеха черен чай от пластмасови чашки, но не успяха да го убедят. Когато ставаше дума за преговори, Бланшар сякаш биваше обсебен от животински дух, жажда за сделка, която го караше да ласкае, подтиква, заплашва и тормози противниковата страна, докато не отстъпи. От време на време скачаше от стола и започваше да кръстосва из помещението; друг път се навеждаше над масата и слушаше с притворени очи как старецът удря с юмрук по масата и повтаря едно и също. Обаче възрастният мъж не се поддаде, а синът му — черноок тип на четирийсет и няколко години, седеше до него и гледаше лошо.
— Наследственият дял е опора на семейството — за пореден път каза Розенберг старши. — Задължение на главата на семейството е да го защитава. Ние рационализирахме работата, вложихме пари в ново оборудване, укрепихме веригата на доставчиците. Направихме всичко, което ни посъветваха консултантите. Ние сме стара фирма, но иначе всичко е последна дума на техниката. Винаги е било така и моят син ще я наследи.
Бланшар беше много ядосан, когато си тръгнаха.
— Това с наследствения дял са глупости — гневеше се той. — Видя ли синчето? Стига да има възможност, би продал компанията за пет секунди. Обаче е страхливец и не смее да го каже на баща си.
Ели запрелиства папката.
— Старецът е почти на осемдесет. Колко още може да продължава?
— Да живее? Твърде дълго.
— Нямах предвид…
— Ако сделката не се осъществи през следващите две седмици, клиентът ще се оттегли. Ще изгубим хонорара и стотиците часове, които сме вложили в тази работа. И всичко това заради един страхлив син и един упорит старец.
— Старецът също е уплашен. — Тя сама се изненада, че го каза на глас, макар да бе сигурна, че е вярно. Беше израснала сред страх. Страх да не си загубиш работата си, къщата, достойнството. Познаваше признаците, привидната гордост и ненужното перчене, мрака в техните очи.
— От какво? — попита Бланшар. — От сина?
— Уязвим е. — Ели се беше вторачила в шофьорската седалка и мислеше усилено. — Не от сина — знае, че може да го контролира. Нещо в бизнеса. Всеки път, щом започвахме да го обсъждаме, той се затваряше.
— Разбери какво е. — Изведнъж Бланшар се оживи. — Разрови дълбоко тази компания. Намери онова, което сме пропуснали. Открий го и ми го дай до сряда.
Отново в кабинета, Ели изключи мобилния телефон и се скри от електронните писма. Изрови всичко, което можа да намери за фирмата: сметки, клиенти, продукти. Извади бележките си от курса и провери за всички издайнически признаци, на които ги бяха учили: неработещи добре поделения, чуждестранни клонове, които губят пари, сбъркани инвестиции. Нямаше нищо такова. Розенберг управляваше компанията не по-малко консервативно от своя баща.
„Рационализирахме работата на служителите, вложихме пари в ново оборудване, укрепихме веригата на доставчиците, направихме всичко, което ни посъветваха консултантите.“ В гласа му се долавяше горчивина, срамът на един горд човек, комуто бяха казали как да си ръководи предприятието. Но и нещо друго.
Започна да мръква. Светлините на високите офис сгради започнаха да гаснат. Пред очите на Ели започнаха да се въртят цифри.
И тогава го откри. Един ред в сметките, нищо повече. Дори не беше нещо определено — просто следа, края на нишка, която може би щеше да разплете.
Тихо почукване прекъсна съсредоточеността й. Тя вдигна раздразнено глава и видя нощния портиер.
— Опитах се да ви звънна по мобилния, но е изключен — извини се той. — Долу има един мъж, който иска да ви види. Каза, че трябвало да се срещнете преди повече от час.
Дъг. Ели изруга под нос. Напълно го беше забравила.
— Кажете му, че идвам веднага.
Тя събра папките и ги пъхна в чантата си. Трябваше да поработи още след вечеря, но знаеше, че Дъг ще се цупи. Мина покрай кабинета на Бланшар и видя, че вътре още свети, но вратата се оказа заключена.
Дъг я чакаше във фоайето, изглеждаше бесен.
— Много съжалявам. — Тя го прегърна и целуна по устата, за да му покаже, че е искрена. — Голям проект.
— Няма нищо. — Опитваше се да бъде благороден, но не можа да скрие навъсеното си изражение. Огледа я от горе до долу и каза: — Добре изглеждаш.
— Купих си нови дрехи. — Вече беше започнала да ги усеща като свои, но нямаше да му каже колко струват. — Да вървим.
Хвана го под ръка и се притисна към него. Не говориха много, защото той беше ядосан, а тя още мислеше за счетоводните книги на автоматизационната компания на Розенберг.
Точно бяха стигнали до главната улица, когато се сети, че е оставила пържолите в хладилника на петия етаж.
— Трябва да се върна. Забравих вечерята ни в службата.
— Ще си купим нещо по пътя.
— Не. — „Хиляда паунда за костюм, а се тревожа за трийсетачката, която съм дала за говеждо?“ — Това е нещо специално. Изчакай ме тук.
Тя се втурна обратно, а токчетата й потракваха по плочките. Пред банката беше спрял бял микробус без обозначителни надписи. Двама мъже с черни джинси и черни якета внасяха през вратата голям сандък, който приличаше на ковчег. Тя се поколеба. За миг й хрумна, че може да е банков обир. Но хората не ограбват инвестиционни банки, а когато стигна до фоайето, портиерът беше жив и здрав зад рецепцията.
— Какво пристигна току-що? — попита тя, докато чакаше асансьора.
Брайън не вдигна очи от кръстословицата си.
— Доставка за господин Бланшар.
Но когато погледна старомодния циферблат над асансьора, тя видя, че е отишъл на шестия етаж.