Трезорът на Сен Лазар

3.

Люксембург

Леми Мартенс знаеше, че има най-лесната работа на света. Банков инспектор в офшорна зона. Обичаше да се шегува, че изборът на ресторант, където да обядва, е най-голямата трудност през работния му ден. Обаче точно в момента работата му не беше най-лесната. Точно сега се потеше.

— Искате ли още кафе?

Секретарката се беше появила отново с кана кафе. Леми остави чашата си на масата и я плъзна по плота, за да не види тя, че ръката му трепери. Чашата беше от хубав порцелан — „Вилрой и Бош“. Леми беше погледнал дъното на чинийката.

— Управителката скоро ще дойде.

През целия си живот Леми знаеше, че светът му дължи повече, отколкото му даваше. Работата му, заради която се въртеше в кръговете на международната финансова общност, от която лъхаше на пари и надменност, само засилваше недоволството му. Искаше да има скъпите германски лимузини, които виждаше на паркингите, и италианските костюми, с които се разминаваше по коридора. Вярваше, че ги заслужава.

Затова премина на свободна практика. В другите държави контролните органи бяха подкупвани, за да си затварят очите. В Люксембург обаче затварянето на очите до голяма степен влизаше в длъжностната му характеристика. Но му плащаха за тази дискретност — и тук се криеше проблемът. Нищо сериозно, но ако искаш да разбереш дали конкурентната фирма изпитва затруднения с изплащането на заплатите или някой филиал губи пари и е готов за купуване, Леми можеше да го научи за теб. Това му осигуряваше десет хиляди евро месечно върху заплатата — скрити грижливо на място, където никой не би могъл да ги намери. Обаче всеки път се потеше заради това.

Прочете отново надписа на стената: Банка „Монсалват“ АД. Макар че работеше за министерството, никога не беше чувал за тях, но това не го изненада. В Люксембург имаше повече от сто и петдесет банки, привлечени от ниските данъци и контрольори като Леми, които не задават твърде много въпроси. Повечето от тях се ограничаваха само с фирмената табела и телефонен номер.

От вътрешния кабинет излезе жена с права сива пола и бяла блуза, закопчана до врата. Сигурно наближаваше петдесетте, но бе с фина и слаба фигура и притежаваше красота, която разведеният два пъти Леми можеше да оцени.

— Кристин Лафарж — протегна ръка жената. — Аз съм управителка на този клон. Днес не очаквах посещение от вашия отдел.

— Случайна проверка — увери я Леми. — Чиста формалност. Нали разбирате, новия климат. Трябва да виждат, че развиваме дейност.

Очите й се присвиха.

— Обикновено вашият директор се обажда, за да ни предупреди. От чиста любезност, за да можем да приготвим документацията.

Леми разтвори ръце, като се надяваше, че тя няма да забележи потта по дланите му.

— Мога само да се извиня.

Секретарката донесе разпечатката, която му беше нужна: списък със сметки. Леми го огледа, преструвайки се, че прави случаен избор.

— Тази.

Мадам Лафарж повдигна вежди.

— Това е една от най-важните ни сметки. Ако клиентът знаеше, че проучвате финансите му, щеше да е… — Тя се замисли за подходящата дума. — … покрусен.

В изтънчения свят на люксембургските банки това беше най-ясното предупреждение, което можеше да отправи. Друг път Леми щеше веднага да се извини за очевидната си грешка и да поиска друга сметка — може би тази, която самата госпожа Лафарж би му посочила — и след три часа педантично бездействие, щеше да я увери, че всичко е наред.

Обаче хората, които го бяха изпратили тук, плащаха твърде много. Той притисна върховете на пръстите си и доби строг вид.

— Страхувам се, че трябва да настоявам. Такива са процедурите… — Той изви очи към тавана, сякаш служеше на висша сила.

— Разбира се — каза госпожа Лафарж. — Веднага ще ви донесат файловете. А аз ще се обадя в главната ни квартира в Лондон, за да ги информирам.

Леми се усмихна в знак на благодарност, като същевременно се опитваше да скрие кривите си зъби, и се запита защо ли устата му е толкова пресъхнала.

Лондон

За първия си работен ден Ели пристигна късно и изтощена. Одеяло от сиви облаци покриваше града, завивайки го в горещината и влагата, и всичко стана лепкаво. Тя мислеше да дойде в Лондон предната вечер, но остана в Оксфорд и будува почти половината нощ, водейки с Дъг същия спор, който бяха водили цяло лято. Накрая се заключи в спалнята си и се приспа с плач. Минута по-късно, или поне така й се стори, будилникът я върна в действителността.

Щеше да е толкова лесно да си остане в леглото. Дори сега, докато се изкачваше по стъпалата към входа на банката, й се искаше да се обърне и да побегне. С новото костюмче и обувки се чувстваше като измамница. Почти очакваше жената в приемната да й каже да си върви, защото е станала грешка.

Не ти е там мястото.

От всичко, което Дъг каза, това болеше най-много.

Секретарката позвъни, за да съобщи за пристигането й. Ели не чу какъв беше отговорът.

Забравил е, помисли си тя. Или е променил мнението си. Щеше да се наложи да се замъкне обратно в Оксфорд при Дъг и да признае, че това е било грешка. Почти й се искаше да стане така.

— Ели. — Бланшар влезе в приемната, като успя едновременно да се здрависа с нея, да я потупа по рамото и да се наведе, за да й лепне целувка по бузата. — Добре дошла в „Монсалват“. — Хвана я за лакътя и я поведе към асансьора. — Толкова се радвам, че се присъедини към нас. Добре ли пътува?

— Добре — отговори машинално тя. Чувстваше се замаяна и някак засмукана от неустоимата аура на Бланшар. Сигурно защото беше толкова уморена.

Бланшар се извиняваше, че апартаментът й не е бил готов предната вечер, макар че не бе имала нужда от него.

— Електротехникът е пускал нови кабели и му е трябвало повече време, или нещо такова. Сега всичко е наред. След работа шофьорът ми ще те откара. Как прекара лятото? Курсът добър ли беше?

— Научих много. — Благодарение на любезното съдействие на нейния бъдещ работодател тя беше прекарала юли и август в едно имение в Дорсет — елитарен летен курс за бъдещи инвестиционни банкери.

— Пратиха ни доклад — обяви Бланшар. — Пишат, че на изпита си се класирала първа.

Ели вдигна рамене, но се изчерви. Цял живот бе работила по-упорито от другите, за да постигне онова, което иска. Беше добра в това. Не се беше вписала сред останалите участници, които гледаха на курса като на продължение на интернатите, от които бяха излезли немного отдавна. Докато те пиеха и флиртуваха в бара, тя седеше в стаята с книгите си. Както бе правила винаги.

Бланшар я погледна изпитателно.

— Вероятно не си прекарвала много време с останалите курсисти? Сигурно са ти се сторили различни.

Ели се вторачи в него и се запита дали не чете мислите й.

— Но трябваше да опиташ. Нашата работа не е да взимаме изпити и да познаваме правилата. Разбира се, трябва да вършиш и това, но не е достатъчно. Трябвало е да се смесиш с тези хора, да пообщуваш с тях. Не защото ти харесва, а защото един ден, когато преговаряш, те ще седят от другата страна на масата. И тогава ще знаеш техните слабости.

Докато говореше, сякаш някаква хладина се спусна над него — безмилостната целеустременост на ловеца. Ели си спомни какво беше казал Дъг. Тези хора са хищници. При първата проява на слабост ще те разкъсат парче по парче.

— Стигнахме.

Бланшар отвори вратата и я задържа, пускайки я да влезе в малък квадратен кабинет. На Ели, познавачка на средните векове, той й заприлича по-скоро на монашеска килия. Подът беше от черни дъски, а стените — ослепителнобели. Издраскано писалище стоеше в средата на стаята, а пред него имаше канцеларски стол с кожена тапицерия. Зад бюрото стоеше кантонерка. Ели не виждаше нито компютър, нито телефон, само купчина папки бяха изплюли съдържанието си върху писалището.

— Накарах секретарката си да донесе папките с някои от големите ни проекти в момента. Трябва да се запознаеш с тях, преди да се срещнеш с клиентите.

— И кога ще бъде това?

Бланшар вдигна рамене.

— Може би утре? Нашата работа е непредсказуема. Както вече казах, тя не се учи от книгите. През следващите шест месеца ще работиш като моя лична помощничка. Заради моите отговорности няма да се съсредоточаваш само върху един клиент, а ще работиш по различни проекти. Някои от задачите, които ще ти възлагам, ще ти се сторят досадни или незначителни, а други ще бъдат невъобразимо важни. Ако ми се довериш, ще се сдобиеш с много редки познания.

Той сякаш се канеше да каже още нещо, но в този момент една жена на средна възраст надникна иззад вратата.

— Госпожа Лафарж е на телефона.

Бланшар кимна.

— Ели, налага се да ме извиниш. Дестрир ще дойде след малко и ще ти даде пропуските, ключовете и оборудването. Той е нашият шеф на охраната. Много е параноичен, но за това му плащаме.

Той се спря на вратата и я изгледа изпепеляващо.

— Ели, запомни, ние те избрахме. Тук ти е мястото.

Когато Бланшар излезе, Ели седна зад писалището и се вторачи в купчината папки. Най-съвременните практики, най-модерното мислене, беше казал Бланшар по време на интервюто. Обаче дори древните оксфордски библиотеки изглеждаха по-модерни от това.

Опита кантонерката, но тя беше заключена. Бюрото имаше чекмедже и тя го издърпа. Почти очакваше да намери вътре перодръжка и мастилница. Вместо това видя правоъгълни парчета лъскава непрозрачна пластмаса, като черен кехлибар или полиран базалт. Едното беше с размерите на тесте карти, а другото — колкото книга с твърда подвързия. В прашното чекмедже те приличаха на артефакти от друга цивилизация. По тях нямаше никакви надписи. Ели взе по-малкото, за да го разгледа, и щом докосна повърхността му, то изведнъж светна. Червени букви заиграха зад огледалната повърхност: „Въведи парола“.

— Трябва да внимаваш какво пипаш тук.

Ели изпусна кутията и тя падна върху бюрото, греейки в червено като горещ въглен. На прага стоеше мъж. Беше висок и едър. Лицето му може би щеше да е красиво, ако не беше така деформирано от удари. Сивият му костюм проблясваше при всяко движение. Пипалце от татуировка надничаше изпод яката на ризата, а на лявото му ухо блещукаше златно топче.

Той се приближи и взе от бюрото парчето пластмаса, което Ели беше изпуснала.

— Дестрир — представи се той. — Не си ли виждала мобилен телефон?

— Моят има бутони.

— Изхвърли го. — Гласът му беше мек, а акцентът — труден за определяне. — Това е твоят нов най-добър приятел. Паролата е в едно съобщение в телефона. Никога не я записвай, запомни я. Ако я забравиш или сметнеш, че е била дешифрирана — ела при мен.

Той набра номер на клавиатурата, която се беше показала под повърхността. Междувременно оживяха още символи.

— Зелено за обаждане, червено за затваряне. Може да върши и други неща, които ще ти покажем по-късно. Фирмата плаща за неограничено ползване, така че можеш да провеждаш колкото искаш лични разговори. Така ни излиза по-евтино, отколкото да се опитваме да научим кой с кого е говорил. Същото се отнася за компютъра.

Той вдигна другия уред и отново набра номера. Ели чу щракване. Капакът се завъртя на невидими панти и пред тях се показаха екран и клавиатура.

— Това е лаптоп. — Погледът на Дестрир я накара да трепне. — Ето и твоите карти. — Той извади картонен портфейл от джоба си и го сложи на бюрото. — Фирмена кредитна карта. Няма таван, но проверяваме колко харчиш. Не можеш да я използваш неограничено за лични нужди. А това е чип картата ти за сградата. Прекарвай я през четците, когато искаш да отидеш някъде. Ако не ти е разрешено да влезеш, вратата няма да се отвори. Стой далеч от шестия етаж — там е забранена зона.

Той седна на бюрото и се надвеси над нея. Ели бутна стола си назад.

— Тук обръщаме голямо внимание на безопасността. Запазваме си правото да следим работата ти с компютъра, имейлите и страниците, които посещаваш, телефонните ти разговори и влизането и излизането от сградата.

— Разбирам — отговори тя и се запита какво ли смятат, че може да направи.

— Всички машинки имат софтуер, който гарантира, че няма да нарушиш нашата безопасност дори случайно. — Той плъзна лист хартия по бюрото. — Подпиши, че си разбрала и си съгласна с мерките за безопасност.

Люксембург

До пет без четвърт Леми успя да научи онова, което клиентът му искаше да знае. Толкова се беше потил, че размъкнатата му риза заприлича на парцал за миене на пода. Косата му беше чорлава, защото я подръпваше, когато се замисляше, и на върха на носа си напипваше подуваща се пъпка. Обаче като се имаше предвид колко е изкарал този ден — напълно си заслужаваше.

Работи още половин час просто за очи, после си прибра нещата в чантата и си тръгна. Намери автомобила си в подземния паркинг на „Площада на мъчениците“ и настроението му се подобри. Сребристото ауди беше единствената му слабост. Не най-скъпият модел, не нещо, което би могло да събуди подозрението и завистта на колегите, но автомобилът беше оборудван с всички възможни екстри, предлагани в каталога. Леми го смяташе за първа вноска в неговото бъдеще, обещание за по-добрите времена, които щяха да настъпят.

Запали двигателя и пусна климатика, за да охлади пламналото си лице. Извади от жабката сребърната плоска бутилка и отпи глътка петнайсетгодишно уиски — още една негова слабост. След това отпусна глава на кожената облегалка, затвори очи и остави музиката, усилвана от десетте високоговорителя, да го погълне. Обеща си, че няколко месеца няма да го прави пак. Не си заслужаваше стреса. Пък и клиентът плащаше толкова, че нямаше да има нужда да го прави скоро.

Почукване по стъклото осуети по-голямата част от ефекта на уискито. Леми отвори очи, изпълнени с ужас, който се смени с объркване, когато видя Кристин Лафарж.

Опипа ръкохватката, за да намери бутона, и свали електрическия прозорец, като същевременно пъхна бутилката в джоба на вратата. Отвън лъхна на парфюм.

— Забравил ли съм нещо? — „Опитай се да запазиш спокойствие.“

Тя се усмихна широко и каза:

— Исках да се извиня, че сутринта бях рязка с вас. — Наведе се по-близо до прозореца. — Бях изненадана. Напоследък сме под голямо напрежение.

— Да, това е проклятието на съвременния свят — съгласи се Леми.

— Знам, че просто си вършехте работата. — Ръцете й бяха отпуснати на вратата, пръстите й висяха свободно и леко докосваха ръкава на ризата му. Леми бързо съзря възможността за премия след свършената работа.

— Да ви почерпя едно питие?

Тя се изсмя гърлено.

— Би ми дошло добре.

Лафарж отвори вратата, плъзна се на седалката до него и започна да приглажда полата върху бедрата си, за да привлече вниманието му към тях. Подуши алкохолния му дъх.

Сложи си колана и се отпусна удобно. Когато забеляза, че Леми стрелна поглед към цепката между гърдите й, се усмихна.

Това щеше да е лесна работа.

Лондон

Телефонът на Ели започна да звъни в пет часа и тя затърси с пръсти правилното място по панела, за да отговори.

— Колата на г-н Бланшар ви очаква — каза й секретарката от приемната.

Ели затвори папката, която проучваше, и грабна дамската си чанта. Когато надникна в кабинета на Бланшар, той говореше по телефона и слушаше напрегнато, но й се усмихна за довиждане.

Колата му беше огромно тъмносиньо чудовище, което запълваше почти изцяло тясната уличка пред банката. Униформеният шофьор задържа вратата, докато тя се настани на бялата кожена седалка. Почти се страхуваше да седне на нея — подобно на дете в магазин с чупливи и скъпи неща. Видя крилатия кръст, вплетен в буквата „Б“ на волана, и й хрумна, че вероятно става дума „Бентли“.

— Днес ви е първият ден при нас, мадам?

Ели се смръщи. Никой не я беше наричал „мадам“. След това кимна.

— Предполагам, че всички получават това в първия си ден.

Тогава видя усмивката му в огледалото за обратно виждане.

— Не всички, мадам.

— Ели.

Той зави със заучена лекота в тясната уличка, макар да й се стори, че всеки момент ще отнесе стената. Когато се вляха в движението, Ели се загледа през прозореца в тълпите чиновници, които вървяха по улица „Крал Уилям“. Повечето не обръщаха внимание на бентлито или го стрелваха с недоволен поглед. Само едно момченце на около десетина годинки с фланелени шорти и голямо червено кепе застана на пътя на тълпите и се загледа с невинна възхита в минаващия мощен автомобил. Ели му помаха. Това, че в Ситито съществуваха деца, й се стори донякъде немислимо. Момчето не отговори на жеста й.

— Не може да ви види — обади се шофьорът. — Стъклата са тонирани.

Ели се облегна, чувствайки се като глупачка.

Колата спря в подножието на небостъргача — един от трите, които се извисяваха в небето над бетонната крепост Барбикан — северния край на града. Ели се измъкна от колата, преди шофьорът да успее да й отвори, и се запита дали не е проявила грубост.

— Изглежда, някой е дошъл да ви посрещне — каза шофьорът.

В първия момент Ели не го видя — търсеше човек с костюм, защото предположи, че е някой от банката. Забеляза го едва когато тръгна към нея. Кафяво кадифено яке, ленена риза с кръгла яка, наполовина разкопчана; вълниста черна коса и леко брадясали бузи.

— Дъг?

Произнесе го по-яростно, отколкото бе възнамерявала. Дъг беше Оксфорд, нейното минало и съмнения. Не го искаше тук. Не и днес.

Усмивката му се стопи.

— Обадих се в работата ти… твоят шеф ми даде адреса. Аз… исках да се извиня. — Вторачи се в бентлито и се опита да си придаде безразличен вид. — Хубава кола. Това част от екстрите ли е?

— Още не — отговори Ели, приближи се към него и го целуна по бузата. — Извинението е прието. — Шофьорът чакаше, за да й предаде връзка ключове.

— Трийсет и осми етаж. Ще намерите всичко, от което имате нужда.

На асансьора, изглежда, му трябваше доста време, за да стигне до целта. Ели и Дъг стояха в срещуположните ъгли, караницата от предишната вечер още не беше забравена.

— Сигурен ли си, че дойде да се извиниш — попита Ели предпазливо, — а не да ме спасиш и върнеш обратно в Оксфорд?

Дъг вдигна ръце в знак на невинност.

— Просто исках да се уверя, че си добре. — Излязоха от асансьора и Ели заопипва ключовете, които й беше дал шофьорът.

— И разбира се, да видиш новото жилище. Аз… уха…

Сякаш някой с магическа пръчка беше докарал обзавеждането на френски замък в тази бруталистка4 кула на деветдесет метра над Лондон: симфония от тъмно дърво и тежки тъкани, позлатени заврънкулки и лакирани повърхности. Маслени картини в шантаво натруфени рамки покриваха стените като в музей, с изключение на една, която беше стъклена. Вече се смрачаваше. Градът се подготвяше за нощта и килимът от светлини се простираше, докъдето поглед стигаше. Тя не познаваше Лондон толкова добре, че да различи забележителностите, но реши, че разпознава Парламента и катедралата „Свети Павел“.

— Виж. — Дъг разглеждаше позлатена масичка за сервиране от слонова кост. — Мисля, че е Луи XIV — истински седемнайсети век. А този стол сякаш е изнесен от Версай.

Ели тръгна замаяна из апартамента. Не смееше да докосне нищо. В спалнята имаше огромен матрак, висок почти до хълбока й, положен в орехова рамка, която можеше да служи и за лодка. Драпиран плат висеше над мястото за главата като балдахин. Прозорците гледаха на запад, към „Канари Уорф“ и Темза, която се простираше към тъмния хоризонт. Някой я докосна и Ели се скова. Беше Дъг, не го беше чула по дебелия килим. Той пъхна нос в косите на врата й и я целуна. Свали якето от раменете й, пресегна се и поведе борба с копчетата на памучната блуза. После я поведе към леглото.

— Може би беше права — прошепна той. — Не е толкова лошо.