Трезорът на Сен Лазар

32.

Ил де Пеш, 1142 г.

Трупът на графа лежи обезглавен на пода. Около олтара има локви кръв. На вратата двама мъже отблъскват охраната, която пристигна твърде късно. Малегант откъсва капака на златния реликварий, надниква вътре и го запраща към прозореца. Стъклото се напуква, кости и прах падат от ковчежето.

Той махва към страничната врата на параклиса.

— Оттам.

Четирима влизаме след него в малката ризница. На масата лежи връзка ключове. Малегант ги грабва, след това ни извежда през друга врата в двора. Вляво от нас охраната още нахлува в параклиса. Ние им се нахвърляме като вълци и бързо ги изколваме.

Усещам нещо да ме драсва по лицето, но е прекалено твърдо за дъждовна капка. Малък кратер се е появил на стената пред мен, издълбан от пусната с арбалет стрела. Хвърлям се на земята. Човекът до мен не вади такъв късмет. Стрелата го удря в рамото, минава през плетената ризница и остава в гърба му. Мисля дали да не я извадя, но това само ще усили кървенето.

Около нас изтракват още стрели. Идват от прозорците на кулата.

— Трябва да влезем — казва Малегант.

Нямаме щитове, но Малегант сграбчва един от мъртвите пазачи и го вдига на крака. Държи трупа пред себе си като парцалена кукла и го използва като щит. Забилите се в него стрели го превръщат в гигантски таралеж.

Хрумва ми по-добра идея. Обръщам бъчвата за вода, търкалям я нагоре по хълма и пълзя след нея. На половината път до кулата тя вече не може да ме защитава. Зарязвам я и прекосявам на бегом останалите няколко метра до защитата на стената. По земята зад мен изтракват стрели.

Малегант е вече там с трупа. Той е смъртоносен, но искам да съм близо до него. Излъчва усещане за недосегаемост.

Нашите са още край параклиса. Малегант им заповядва да се придвижат напред. Единият носи вместо щит обкованата със сребро библия на свещеника; друг се опитва да отблъсква стрелите с весло. Останалите трябва да изпитат късмета си.

Обаче те служат само за отвличане на вниманието. Малегант ме повежда по тясно стълбище между бастионите. Малка врата води до кулата. Заключена е, но един ключ от връзката, която Малегант взе от ризницата, става.

Стрелците не са очаквали, че ще преминем. Стоят на прозорците и се целят в мишените на двора. Убихме двама от тях, преди да ни забележат. Един се обръща, заредената стрела сочи право в гърдите ми. Ако я пусне — мъртъв съм. Но излъчването на Малегант ме защитава. Страхът кара ръката на стрелеца да трепери, стрелата не улучва, но минава толкова близо, че перата докосват бузата ми. Аз го съсичам.

Малегант се справя с останалите. Сега в коридора има само трупове, кръв и стрели. Малко по-надолу виждам двойни врати.

Влизаме в голяма зала. В центъра й има огнище, а покрай стените са наредени дървени пейки. В дъното има две високи врати — едната тъмна като черница, а другата бяла като слонова кост: напомнят ми за масата с шахматна шарка на златаря в Троа. Едната е открехната. Виждам ръка с бял ръкав да се протяга изотзад, за да я затвори. Малегант вади ножа от колана си и го хвърля. Дяволът днес е с него. Чува се писък и ръката е прикована за вратата.

Малегант отваря насила вратата и изтегля заедно с нея жената с бялата рокля, която видях от двора. Кръв се стича по ръката й, попива в ръкава и се разстила към лакътя. Сигурно я боли, но не издава звук.

Не виждам лицето й — не и нейното. Отново съм в Торси, при параклиса в началото на гората. Косата и кожата й са избледнели, а от хубавата рокля е останала само накъсана риза. Ада.

Малегант издърпва ножа от вратата и прерязва гърлото на жената.

Всичко, което помня от този миг, е онова, което виждам през вратата. Прилича на друг параклис, но без светците и кръстовете. Сигурно е построен върху скална издатина: прозрачни стъкла гледат към морето и цялото помещение създава усещане за плаващ кораб. Таванът е с кръгъл свод, боядисан в сумрачно синьо и покрит със златни съзвездия. В другия край на помещението, под прозорците, бял камък стои самотен върху маса от слонова кост. Над него виси черно копие, закачено с въже на таванската греда. В прозореца зад тях се вижда само мъгла и двата предмета сякаш плуват в нищото. Жената рухва на земята и кръвта оцветява полите й. Нещо се пречупва у мен. Вдигам меча. Малегант сигурно го е очаквал, защото се завърта и мечът му се стоварва върху моя със звън. Острието ми се строшава. Остава само назъбено чуканче, което стърчи от ефеса.

— Питър от Камрос — засмива се Малегант, — чудех се кога ли ще си спомниш кой си.

Нямам представа откъде знае това име. Изгубил съм се в облак и се пробуждам от кошмар в нещо още по-лошо. В далечината чувам шума от огъня и битката.

Запращам строшения меч към главата му и побягвам. През залата и по главното стълбище. Но хората ни се качват нагоре и не мога да сляза. Хуквам нагоре, следвайки извивките на стълбата, която свършва пред обкована с желязо врата. Слава на Бога, не е заключена.

След мрака в стълбището дори мъглата е заслепяваща. Намирам се в открита стражница на върха на кулата. Със залитане стигам до края на бастиона. На вратата няма резе, няма как да ги задържа. Дори да можех, има само един изход.

Развързвам шлема и го свалям. Чувам викове и трополящи по стълбите крака. С колко време разполагам? Опитвам се да сваля ризницата, но кожените възли са се свили от влагата. Вадя ножа си и ги срязвам. Бронята пада на земята като скъсана верига. Стъпките са близо. Разкъсвам памуклийката. Оставам само по тънка ленена туника.

Заставам на бойниците, над белогривестите вълни. Чувствам замайване. Вратата се отваря с трясък.

Скачам.