Нормандия, 1135 г.
Бурята е вкарала вода в бараката за дърва, затова огънят тлее червен и залата се изпълва с пушек. Ги крачи гневно напред-назад, докато Гурнеман, Джослин и шестимата рицари, които успя да събере, стоят мирно. Стоя облегнат на гоблена с втъкани фигури. Зная, че би трябвало да следя техния съвет, но мислите ми се въртят около Ада. Зная, че се е върнала сама, без да пострада, но отчаяно ми се иска да я видя. Опитвам се да си спомня меката кожа на гърдите й, вкуса на целувките й, усещането, когато съм вътре в нея. Стискам юмруци от безсилие.
Ги говори за Атолд дьо Лорие — неговия съсед. Никога не съм го виждал, но знам с какво име се ползва. Ако от полето изчезнат овце, пламне ли някоя плевня, или някой открадне резците на плуговете — Ги винаги обвинява Атолд. Хрумва ми, че вероятно Атолд разправя същото за него.
— Докато сме ловували, са ограбили Масини — добавя Горнеман. Масини е село близо до границата на владенията на Ги. — Убили трима и отвели дузина мъже.
Ги стоварва длан върху една колона. Не от тъга — кой го е грижа за живота на няколко селяни. Бесен е от обидата срещу неговата власт и заради разходите. За тези хора ще трябва да се плаща откуп и ако Ги не даде своя дял, селяните ще започнат да си мислят дали да не избягат при друг господар.
— Ако иска война, ще му я дам.
Това е малка, ожесточена война с много страдания, но без много жертви. Трудно е да убиеш някого, когато ръката ти е замръзнала до костта, наметалото ти е подгизнало от влага, а мечът ти е затъпял от ръжда. От тази война няма да се получи велик разказ. Понякога се питам дали аз не стоварих това бедствие върху Ги, дали тази война не е наказание за моя грях. Това обаче не ме спира да продължавам да прегрешавам. Трудно е да имаш любовна връзка в замък, който е в състояние на война — коридорите са пълни, очите — бдителни. Но ние се справяме. Всяка среща е безцеремонна — физическото удоволствие е усилено от ужаса да не бъдем разкрити. Понякога Ада плаче и заявява, че не може да продължава така. Аз притискам главата й в гърдите си и казвам, че я обичам.
Когато съм сам, седя и изреждам колко пъти и къде. В оборите зад зимния фураж; в нейната собствена спалня, докато Ги го няма; в склада в задната част на кулата, докато мишките бягат от чувалите със зърно. Натрапчиво рисувам срещите ни, оглеждайки бойните полета на тази невидима война, която водим срещу света. Спомням си натиска на тялото й върху моето. Чувствам раните.
Войната на Ги завършва през март.
Мъглива сутрин. Светът е хванат в капан между зимата и пролетта. Човек има чувството, че голите дървета плуват из мъглата; изгряващото слънце тегли златиста черта по хоризонта. Трима яздим по ливадата на склона. Патрулираме срещу хората на Атолд, но в тази мъгла могат да минат на метри от нас, без да ги видим.
Джослин язди начело. Следвам го заедно с Уилям — друг оръженосец. С Джослин никога няма да станем приятели, но след като пораснахме, намерихме начин да не си обръщаме внимание. Ние сме в пълно въоръжение, като изключим шпорите, които никой от нас още не е спечелил. Сега тежестта на ризницата ми се струва естествена — като втора кожа — и съм благодарен за ватираната памуклийка, която ми пази топло.
Пред мен Джослин спира коня и се вторачва в земята. Кална следа пресича тревата. Копита. През нощта беше валяло, а тези следи бяха пресни.
— Само един — измърморва Уилям.
Джослин го стрелва с убийствен поглед.
— Да не е яздил кон с десет крака? Виж колко са близо отпечатъците. Яздили са в колона, за да скрият колцина са.
Яздим по следата надолу по хълма към реката. Дирите влизат в нея, но излизат на различни места — трудно е да яздиш в права линия през река, трудно е да се изкачиш на брега, където предният кон вече е разровил земята. Открихме пет или шест чифта копита, всички ясно отпечатани във влажната земя. Който и да ги язди, носят голяма тежест.
— Да се върнем, за да предупредим Ги.
Сега е мой ред да почувствам презрението на Джослин.
— Да го предупредим, че някой е оставил следи по земите му? Той ще иска да узнае повече от това.
В долината мъглата е по-гъста от всякога, но аз зная, че зад завоя на реката, на няколкостотин метра нагоре по течението, има село. То е част от зестрата на Ада и сега принадлежи на Ги, но Атолд ламти за него заради мелницата. Ако може да продава брашно, вместо зърното, което наемателите му предават, ще спечели повече пари, за да купи още земя или мъже, за да я завоюва. Той има четирима малки синове и амбициозна съпруга — значи трябва да се разраства.
Завързваме конете сред групичка върби и поемаме нагоре по реката към селото. Пресичаме я по бента. Обикновено мелничарят взима такса от пътниците, които го използват като мост, но днес няма никого. Ние преминаваме бавно, държейки се за перилата, които са хлъзгави от пръските. Под нас се пени бяла вода.
Селото се простира покрай пътя, осеян с дупки и коловози. Къщите с дървени рамки, измазани с кал, са наредени покрай него: покритите им със слама покриви се спускат толкова ниско, че почти докосват земята. Промъквайки се от къща на къща, стигаме до малка черква с покрита галерия, която я заобикаля. Някога майка ми разказа, че са строени, за да пазят гробовете сухи: сега мъртвите са оставени да киснат в черковния двор, а покривът пази търговците, странстващите музиканти, монасите и младите влюбени. Тази сутрин е пуста. Всички селяни са събрани на триъгълното пасбище пред черквата, подкарани натам от четиримата въоръжени рицари, които са отпуснали мечовете си на конските гърбове. Петият, загърнат в червена мантия и с червен щит, е яхнал бойния си кон и отвисоко говори на селяните.
Джослин ме дръпва за ръкава.
— Атолд — прошепва ми той. — Върни се в Хотфор и доведи баща ми.
Треперя, но няма начин да си тръгна.
— Прати Уилям.
Джослин се смръщва, но няма време за препирни. Уилям е две години по-млад от мен, с тънки червеникави коси и лице с цвета на сирене. Ще направи, каквото му кажат.
— Върни се в замъка. Кажи на Ги, че Атолд е тук. С малко хора и уязвим. Доведи го колкото може по-бързо.
Уилям се промъква назад. Скрити зад черковната стена, ние с Джослин слушаме какво говори Атолд. Виждаме само заострения връх на шлема му.
— От сега нататък ще плащате десятък и данъци на мен. — Той смушва коня си и снове пред селяните. Шлемът се носи над стената.
Един от селяните трябва да е казал нещо, защото изведнъж Атолд се заковава на място и крясва:
— Ги дьо Хотфор вече не е ваш господар. Може ли да ви защити? Може ли да ви защити?
Копието се вдига и стоварва надолу. Чуваме мърморене и писък. Беше го стоварил върху нечия нещастна глава или рамене.
— Къде е мелничарят?
Чува се шумолене сред тълпата и мъжът излиза отпред.
— Сега си мой наемател. Защото си доставял на моя враг Ги дьо Хотфор, мелницата ти е конфискувана.
Помня мелничаря, виждал съм го и преди. Възрастен човек с бяла коса и бяла кожа, сякаш брашното е проникнало във всяка негова пора. Гласът му е силен и ясен.
— Мелницата ми е бащиния. Принадлежала е винаги на моето семейство.
— Досега.
Отчаяно възклицание.
— А синът ми — какво ще наследи той?
— Твоят син? Това той ли е? — Шлемът се завърта леко и се накланя напред. — Вярно ли е, че се тревожиш за наследството си?
Не чувам отговора. Атолд също.
— Говори по-високо.
— Да.
— Да…?
— Да, господарю.
— Така. — Атолд обмисля чутото. След това толкова бързо, че не мога да доловя движението, копието се завърта и пронизва.
Жена започва да пищи. Гневни гласове се надигат от тълпата, но рицарите на Атолд се приближават и селяните млъкват. Настъпва тишина, пронизвана само от писъците, които постепенно преминават в тихо хълцане, сякаш нечие сърце е било изтръгнато.
— Вече няма нужда да се тревожиш за наследството.
Шлемът отминава, копието щръква нагоре, но сега върхът му е окървавен.
Един по един селяните пристъпват и се заклеват във вярност на Атолд. Не виждам, но си представям, че го правят коленичили до кървящия труп в калта. Ужас се е спуснал върху селото. Вече не се страхуват от Атолд, а от Ги. След месец или година, ако спечели тази война, ще седи на коня си пред тях и ще поиска да се закълнат в крепостна вярност и нечий друг син ще трябва да умре за пример.
Подът на галерията започва да пука. Един беззъб мъж с качулка се показва иззад завоя и застива смаян пред нас. Слагам пръст на устата си и му махвам да мълчи.
Обаче той още има кал по коленете от клетвата във вярност на Атолд и знае как да впечатли своя нов господар.
— Синът на Ги!
Ние хукваме надолу към мелницата. Копита започват да блъскат земята зад нас. Тичам толкова бързо, че сърцето ми ще се пръсне, но тежестта на ризницата ме забавя. Копитата вече блъскат в ушите ми. Стигаме бента и хукваме по талпите толкова бързо, че нямаме време да паднем. Копие изтраква по една от каменните колони и аз поглеждам назад.
Хората на Атолд са спрели на брега. Реката е прекалено бърза и дълбока, за да я пресекат, а конете никога няма да минат по бента. Трябва да се върнат до брода, да пресекат и след това да се върнат. Това ни осигурява преднина.
Обаче бродът не е далече и когато развързваме конете сред върбите, сме изгубили скъпоценни минути. Поемаме по следите на Уилям, нагоре по хълма, навън от мъглата и към Хотфор. Тук земята е открита поляна, добра за езда.
Зад нас изсвирва рог. Поглеждам назад и виждам петима ездачи да прехвърлят билото на хълма. Измъкват се от мъглата като вълна от морето. Върховете на копията им проблясват на слънцето. Атолд е видял Джослин: знае, че ако сега го хване, ще матира Ги.
Зная къде се вписвам аз на тази шахматна дъска — пешка на първа линия, която препречва пътя към по-ценната плячка. Обръщам се и поемам в галоп. Изправил съм се на стремената, свит ниско над врата на коня. Гривата му ме милва по лицето. Вдясно нещо прелита във въздуха. Стрела. Яздя толкова бързо, че за малко не я надминавам: няма да пробият броните ни, но могат да ранят конете. Отново пришпорвам коня, но той вече дава всичко от себе си.
Показва се ниска стена. Конят ми я прескача чисто, но този зад мен няма такъв късмет. Чувам цвилене и тракане на камъни. Когато се обръщам, виждам черния кон да се гърчи на земята и да рита с крака. Джослин лежи проснат зад него.
Имам само секунда, за да направя избора си. С радост бих оставил Джослин да бъде стъпкан от копитата на Атолдовия кон, но Ги никога не би ми простил. Обръщам коня си, смушквам го и се понасям срещу преследвачите.
Те са четирима, един е изостанал. Прицелвам се в най-дребния и накланям копието си. Рицарят вади меча и пришпорва коня си. Това е съвсем различно от упражненията в овощната градина. Ябълковите дървета не мърдат; тук всичко се случва два пъти по-бързо. Вятърът насълзява очите ми; чувствам ясеновата дръжка на копието в дланта си. Той вдига щита си. Аз се прицелвам. Опитвам да си спомня всичко, което Горнеман ни е учил.
Тогава го отминавам. Пропуснах го — не знам как. От страх ли беше? Дали не съм се отдръпнал в решителния момент, бях ли се провалил в първото си рицарско изпитание? Няма време да мисля. Пред мен има друг ездач. Не е очаквал, че ще успея да се промъкна. Щитът му е на гърба, а мечът още в ножницата.
Този път няма да се проваля. Вдигам копието и се опитвам да го държа неподвижно. Всичко е прицелено — очите, дишането, върха на копието — в лицето на рицаря. Горнеман не би одобрил — казва, че трябва да се целиш в тялото, най-едрата мишена. Обаче аз не искам да сваля своя враг — искам да го убия.
Този път не пропускам. Копието удря и потъва толкова дълбоко, че няма начин да го извадя. Или трябва да го пусна, или ще бъда изхвърлен от седлото. Ръката ми е безчувствена и трепери. Едва по-късно осъзнавам, че копието мина през черепа и се блъсна в задната част на шлема. Обръщам коня си и поглеждам назад.
Рицарят е рухнал на седлото, а копието стърчи от главата му като клюн на чапла. Сега мога да видя щита, закачен на гърба му — червено поле с бяла ивица. Гербът на Атолд.
Другите рицари скачат от конете си, хвърлят оръжията си на земята и започват да си свалят шлемовете. Решавам, че смъртта на Атолд ги е съкрушила, но тогава виждам дузина рицари да се носят в галоп към нас. Ги язди кафеникавия си кон, а флагът му се вее зад него. Той скача от седлото и се втурва към Джослин, който стене и си търка главата. Ще живее достатъчно дълго, за да каже на баща си как съм го спасил.
Сигурно сега Ги ще ме направи рицар.