Трезорът на Сен Лазар

33.

Оксфорд

— Ели?

Дъг надникна иззад вратата в мрака. Топла жълта светлина го обгръщаше като ореол; отвътре се носеха миризмите на пържен лук и бекон, от които устата й се напълни със слюнка.

— Може ли да вляза?

— Разбира се. Добре ли си? Защо не отговори на съобщенията ми?

Зърна се в огледалото в коридора и разбра защо той изглежда толкова стреснат. Лицето й беше сиво и изтощено. По челото й още имаше мръсотия от метрото, а сълзите бяха оставили дълги сребърни ивици по бузите. Не си спомняше да е плакала.

Залитна напред, но Дъг я хвана. Заведе я във всекидневната и й приготви чай. Имаше старомоден чайник, който свиреше, когато водата заври; миризмата на газ и пара събудиха у нея спомени за зимните вечери в кухнята с майка й. Тя отново заплака.

— Защо не се измиеш?

Заведе я горе и напълни ваната. Част от нея възрази, че няма време, че не е безопасно. Напрежението пулсираше. Но не устоя. Водата беше толкова гореща, че накара кожата й да порозовее.

Лежеше почти под водата, лицето й се потеше от парата, а косата й бе пръсната по повърхността, сякаш се давеше. Дъг седеше на пода до закачалката за кърпи. Със своя рибарски суичър и чашата чай изглеждаше някак успокояващ.

— Получих съобщението за майка ти. Много съжалявам.

Каза го внимателно, но не скри укора. Ели се плъзна още по-дълбоко във водата.

— Кога беше погребението?

— Вчера. — Имаше усещането, че е било преди милион години.

— Ще ми се да бях присъствал. Не зная какво става с нас, но…

— Не е това. По-налудничаво е, отколкото можеш да си представиш. — Сълзите потекоха отново и започнаха да се смесват с потта по лицето й. — Онова, което се случи с мама, не е всичко. То е… — Тя се плъзна под водата, после се надигна. — Трябва да ми помогнеш.

Дъг се наведе към нея. Изглеждаше объркан.

— Не искаш ли да ми обясниш?

Тя започна от началото, макар да не му каза всичко. Чудеше се дали той осъзнава това, дали забелязва местата, където разказът й е необяснимо смътен, и дали осъзнава, че тези места изскачат винаги когато стане дума за Бланшар. Той се оказа празното пространство в центъра на нейната история. Докато разказваше, разбра колко малко смисъл има в думите й без него.

Може би разказът й беше толкова невероятен, че Дъг не забелязваше пропуските. Той слушаше мълчаливо и накрая зададе само един въпрос.

— И за какво е било всичко?

Ели се вторачи в тавана.

— Не знам. Не посмях да отворя кутията на обществено място.

Дъг погледна към ъгъла, където раницата лежеше до купчина дрехи.

— Да погледнем ли?

Тя намери свои стари дрехи, които беше оставила тук през лятото, и се преоблече. След това навлече един от дебелите суичъри на Дъг. Харесваше тежестта му и мъжката му миризма.

Дръпнаха пердетата във всекидневната и коленичиха на пода, както правят децата на Коледа. Ели отвори раницата.

Вътре имаше само картонена кутия и кожен тубус. Възможно ли бе да са толкова ценни, че да си заслужава да умреш? По прозорците барабанеше дъжд и някакъв инстинкт ги подтикна да погледнат към тях. Ели си спомни какво бе казал Бланшар веднъж. Парите са измислица, отлагане на неверието. Стойността е онова, за което две страни могат да постигнат съгласие в даден момент. Бланшар смяташе, че си заслужава да убиваш за това. Баща й е вярвал, че си заслужава да умреш за него. Това вече беше някакъв вид съгласие.

Дъг сряза лепенката на кутията с кухненски нож. Ели вдигна капака и те се вторачиха вътре.

Лондон

В живота си Дестрир беше имал лоши дни, някои наистина ужасни дни, но това надминаваше всичко. Беше буден от един сутринта, а още не беше намерил Ели. С липсата на сън можеше да се оправи, проблемът беше в липсата на резултати. Вече беше ходил до Париж. Беше чакал с хората си на Гар дю Норд и бе наблюдавал как пътниците се изсипват от влака, докато вагоните не се изпразниха. Сигналът от телефона твърдеше, че тя е още във влака. Затова той вдигна един изхвърлен билет и успя да се качи с оправданието, че си е забравил нещо. Откри телефона на една лавица за багаж. Гаровите служители и чистачите не можаха да разберат защо изпадна в такава ярост, след като намери забравената вещ.

Пътуването до Лондон беше дълго, а сега трябваше да се изправи пред Бланшар и Сен Лазар.

Той изпука с пръсти и си наложи да бъде спокоен. Не обвиняваше себе си, никога не бе изпитвал вина. Ако изобщо чувстваше нещо, това беше чиста ярост — ярост, защото тези хора бяха прекъснали грижливо подредения му живот. Омразата подклаждаше желанието му за отмъщение. Ще ги намери и разкъса на парчета, ще ги накара да платят заради онова, което му бяха причинили. Ще намери Ели, ще върне кутията и всичко ще бъде наред.

Обаче трябваше да го направи бързо. Вината може и да не беше негова, но това определено бе негово задължение. А мъжете, които чакаха на петия етаж, съвсем не се славеха като търпеливи.

И така, къде е отишла? Не обратно в Нюпорт — имаше хора там, които наблюдаваха къщата. Нито в апартамента в Барбикан. Беше го разпорил по шевовете, но нищо не откри, а и не смяташе, че е толкова глупава. Дали нямаше резервна среща с враговете?

Прегледа последните имейли, които беше получила, и телефонните обаждания, търсейки нещо необичайно. Номера на които е звъняла и е затваряла, преди някой да вдигне, разговори, продължили по-малко от минута. Нямаше нищо. Трябваше да признае, че е действала умно.

Спря, когато попадна на номер, който изглеждаше странно. С оксфордски код. Влезе в контактите й и веднага откри името. Дъг.

Не го ли беше зарязала?

Намери записа на последния разговор с Дъг и се вслуша. Обичам те. Издайническата пауза. И аз те обичам.

Не беше много, но знаеше, че е прав. Усетът му го подсказваше. Взе асансьора до подземния паркинг и се пъхна в астон мартина. Натисна газта и ревът на двигателя отекна в затвореното пространство.

Джипиесът му съобщи, че пътят ще му отнеме деветдесет и седем минути. Каза си, че би могъл да свали времето под час.

Оксфорд

Ели пъхна ръце в кутията и извади съдържанието й — куб със стени около трийсет сантиметра. Повърхността му беше черна, студена и твърда като обсидиан, гладка като стъкло. Ели го завъртя на килима, търсеше панти, пукнатина или капак. Но виждаше само собственото си криво отражение. Кубът беше изненадващо тежък, но тежестта не беше равномерно разпределена. Едната страна определено беше по-тежка и Ели предположи, че тя е отдолу.

— Имам чук — обади се Дъг.

Ели не отговори. Спомни си първия си работен ден и двете парчета черна пластмаса на бюрото й, сякаш артефакти от изгубена цивилизация или от извънземен разум. Претърколи куба, за да се изправи на долната си част, и плъзна ръка по блестящата повърхност.

Блесна червена светлина — светещи числа, които се рееха в мрака под повърхността. Само дето вместо клавиатура имаше мрежа с букви, подобна на кръстословица.

— Предполагам, че не знаеш паролата — подхвърли Дъг.

Тя поклати глава.

— Имам приятел в математическия факултет, който работи и в областта на криптографията. Може би ще успее да ни каже повече.

Ели не си направи труда да опровергае предположението му. От часовника на стената виждаше, че е тук повече от час. Напрежението отново я завладя.

Тя остави черната кутия и дръпна капака на кожения тубус. Бръкна вътре. Навито парче хартия — не, велен, още мек на пипане. Извади ръкописа внимателно и го сложи върху масичката за кафе.

За пръв път, откакто челюстите на сейфа се затвориха с трясък, тя изпита надежда. Най-накрая нещо, което можеше да има някаква стойност. Приличаше на стихотворение — осем реда, изписани с ясен средновековен почерк, който приличаше на Бланшаровия.

— Това не е ли…?

— Старофренски — отговори Дъг.

Тя долови смайването в гласа му и вдигна очи.

— Какво? Дава ли някаква следа?

Той поклати глава.

— Вече съм го виждал.

— Поемата?

— Същото парче велен. — Той се вторачи в очите й, не по-малко объркан от нея. — Държах го в ръцете си.

— Това е невъзможно. Тази сутрин го извадих от сейфа.

Дъг посочи място малко под средата на страницата, където текстът леко се отклоняваше заради малка дупка във велена.

— Знаеш ли как се прави пергамент? Издърпваш го да се опъне здраво в рамката, както се опъва кожа на барабан, след това го стържеш с нож, докато не стане тънък като хартия. Краищата на ножа са извити, но понякога някой ъгъл закача кожата и я пробива. Напрежението в рамката е такова, че дори дупка от игла може да бъде разтегната така, че да пъхнеш пръст в нея.

Ели кимна. Знаеше това.

— Обаче веленът е скъп, особено през дванайсети век, затова не хвърляш целия лист заради някаква си малка дупка, а просто я заобикаляш. Тази дупка на осмия ред я е имало, когато е написана поемата, и я имаше и преди три месеца, която я огледах.

Ели още не разбираше.

— Помниш ли господин Спенсър и неговия шотландски замък?

Помнеше ли? Оттогава се бяха случили толкова много неща.

— Възрастният човек в инвалидната количка. Стиховете, които искаше да проуча. — Дъг посочи парчето велен.

Господин Спенсър. Наградата „Спенсър“. Тогава се беше учудила, но го отхвърли като съвпадение.

Фондация „Спенсър“. Холдинг „Льогран“. Инвестиции „Сен Лазар“ (Обединеното кралство).

Нави велена и го пъхна в тубуса. Издаде кух звук, когато се удари в дъното — решителен звук. Дъг не разбираше.

— Не искаш ли да разбереш какво пише?

— Трябва да тръгваме.

— Къде?

— Където и да е. Мъжът, който притежава сейфа, моят клиент Сен Лазар, е и твоят господин Спенсър. Не зная защо те е замесил, но очевидно знае всичко за теб. Вероятно знае и за връзката ни. Ще дойдат тук.

Повдигна ъгъла на пердето и погледна към улицата. Паркираните в редици автомобили стояха като часовои покрай бордюра: зад мокрите им стъкла не се виждаше нищо, освен отблясъците на уличните лампи. Дали някой не чакаше в една от тях?

— Влакът е чак след час.

— Никакъв обществен транспорт. Ще наблюдават всички гари и летища. Трябва ни кола.

Дъг разтвори ръце в знак на безсилие. Нито той, нито тя притежаваха автомобил.

— Можем да наемем на гарата.

— Не можем. Никакви кредитни карти. — Тя забеляза погледа, който й стрелна. — Още ли не си разбрал? Тези хора могат да душат навсякъде. Ако ни намерят, ще ни убият. Ако ме мислиш за луда, просто кажи, и ще тръгна сама.

Погледът му се зарея към кожения тубус.

— Добре. Да вървим.

— Можеш ли да намериш кола?

— Вероятно. — Нямаше голямо желание да се впусне в подробности, но яростта в погледа й сломи съпротивата му. — Люси има и веднъж ми я даде назаем. — Той тръгна към стълбите. — Само ще си събера нещата.