Трезорът на Сен Лазар

44.

Близо до Уинчестър, Англия, 1143 г.

Заради усилията си едва не получих кама в гърлото. Когато се върнах в гостилницата, Хю ме „закова“ за стената още преди да прекрача прага.

— Къде беше?

Беше решил, че съм избягал. Беше помислил, че отново съм го предал на Малегант. Не мога да го обвинявам, след онова, което сторих на Ил де Пеш.

Чакам да си дръпне ръката и му разказвам какво съм чул.

— Не разбирам — признавам. — В един момент Алберик проповядваше война, а миг след това говореше за кралската победа.

Хю крачи из стаята и прибира малкото си лични вещи в торба.

— Виждаш ли смисъл в това?

— Да.

— И какво ще правят?

Не очаквам отговор — в най-добрия случай той ще е още някоя загадка.

Хю се обръща и ме поглежда право в очите.

— Искат да убият краля.

Сега в нощта яздим наети коне. Четирима рицари, два коня, натоварени с нашите брони, и аз. Вятърът пее в ушите ми.

В дебрите на нощта се озовавам до Хю. Караме конете да бързат, колкото смеем, но ни чака дълъг път — движим се в тръс.

— Защо правим това? Нали щяхме да преследваме Малегант?

— Това и правим. — На лъка на седлото му са инкрустирани два месингови биещи се лъва. Очертанията им проблясват призрачно. — Откраднатото от Малегант е оръжие с необикновена мощ. Сега иска да го използва.

— За да убие краля?

— Малегант мрази порядъка. Той иска беззаконие, разрушен свят, където неговото зло може безконтролно да процъфтява.

— Ще го постигне ли като убие краля?

Чакам. Когато Хю заговаря отново, гласът му е отслабнал, далечен, като на пророк.

— Силата тече през света като вода. Понякога се изпарява; понякога се събира в дълбоки резервоари. Натрупва се в хора, но също така и в предмети. Някои свързват нишките на нашия свят, други се опитват да ги разкъсат. Когато тези две начала се срещнат в насилие… Раните никога не заздравяват.

Той потъва в мълчание. След това не съм сигурен дали не съм сънувал.

На зазоряване яздим през широка долина. Струва ми се позната, а после ме пронизва силната болка на загубата. Вече съм бил тук — преди години, като млад оръженосец, за да взема булка за моя господар. Тогава беше лято; сега бял скреж покрива живия плет и дърветата. В мрака не разпознах мястото. Недалеч трябва да е залата, където за пръв път видях Ада, която беше вплела златни нишки в косата си и носеше поднос като прислужничка.

Слънцето се издига зад гърбовете ни и облизва скрежа. На гребена на хълма лъчите му докосват голям колкото черква блестящ бял кон, изсечен в скалите. Чудя се кой го е направил, кой го поддържа толкова бял. Чудя се дали през нощта не съм пресякъл невидимата граница на един различен свят — свят на знаци и чудеса. Питам се дали някога ще избягам.

Стигаме до едно окаяно село близо до реката. Дори черквата му е жалка: единственото, което я отличава от заобикалящите я колиби, е това, че има здрав покрив. Другите сгради зеят наполовина открити към небето, сякаш някой е започнал да сменя сламените им покриви, но после се е отказал. Обаче кой сменя сламата на покрива си през януари?

— Какво е станало с покривите?

— Свалили са сламата, за да хранят животните.

Оглеждам се.

— Не виждам добитък.

— Тогава може би, за да се хранят те самите.

Това е селище на живи привидения. Селяните изпълзяват от своите домове, за да ни гледат как минаваме. Дрехите им са съвсем недостатъчни, за да ги топлят през януарските студове. Преграждат пътя и аз стискам по-здраво юздите. Но те не изглеждат враждебни. Толкова са слаби, че дори моят уморен кон би могъл да ги отмести от пътя си.

— Къде са жените? — промърморва Анселм.

Прав е. Телата се толкова слаби, че е трудно да ги различиш, но когато се вглеждам по-внимателно, осъзнавам, че всички селяни са мъже. Мъже са дори онези, които носят деца, някои от които още бебета: малки, хленчещи вързопчета.

Спираме пред тях. Начумерената тълпа мълчаливо ни оглежда. Един мъж, с шапка, обточена с кожа, излиза напред. Предполагам, че това е кметът или старейшината.

— Къде са ви жените? — пита Хю.

Все едно е хвърлил царевица на гъските. От всички страни ни заливат отговори, уважението е напълно забравено. В настъпилата глъчка не мога да различавам думите.

Най-накрая старейшината ги усмирява.

— Графът ги взе, когато не можахме да му доставим зърно или да платим десятъка. Накарал ги е да му работят — предат и шият. Той продава дрехите, които те изработват срещу добри пари, а на тях нищо не плаща. Ако не произведат колкото иска, ги събличат и бият. Живеят под ключ в един от оборите. Вече три са умрели.

— Кой е вашият граф?

— Граф Уонтидж. Джослин дьо Хотфор.

Може би трябваше да го очаквам. Може би наистина бях прекосил в друга действителност — в свят, в който миналото ми оживява и се стоварва върху главата ми. Трупаната с години тъкан на страха пада. Раните ми са кървящи, както в деня, в който Ада умря.

— Кой?

— Джослин дьо Хотфор. Имението му било в Нормандия, но го изгубил при нахлуването на анжуйците. Крал Стивън го възмезди с английски земи, които принадлежали на мащехата му, и измислена титла.

Очите на старейшината предпазливо се спират на товарните ни коне. Ние сме свалили върховете на копията, но това не може да го заблуди. Един от чувалите се е разтворил и вътре се вижда матовото желязо на плетена ризница.

— Рицари ли сте?

— Пътници — късо отговаря Хю — и вие ни препречвате пътя.

През селяните минава тръпка. Те се притискат по-близо до Хю. На коня си той е като остров сред море от отчаяни лица. Старейшината хваща коня за юздата и се навежда към него. Хю трябва да сведе глава, за да чува.

— Земите са изтощени — може и сам да видиш. Джослин не изкарва нищо от тях. Единствената плодородна земя, която му е останала, е този път. И той го ограбва, както ограбва нас.

— Какво искаш да кажеш?

— Наблюдава пътя. Ще ви чака. Половин миля нагоре по пътя, където пътят минава през гъста горичка, ще попаднете на изгоряла талига, която го препречва. Един ще слезе от коня, за да я махне, обаче тя е натоварена с речни камъни. Още хора ще слязат от конете. Следващото нещо, което ще усетите, е дузина стрели в гърлата ви.

— Защо ни казваш това?

— Погледни ни. Няма клас жито, който Джослин да не е взел. Вече нищо не остана.

Хю измъква юздата от ръката на старейшината.

— Ако спираме да поправяме всяко зло по пътя си, нямаше изобщо да излезем от Лондон. Ще заобиколим.

— Умолявам ви. — Старейшината пада на колене в калта и прегръща единия крак на коня, както майка гушка детенцето си. Гледката е сърцераздирателна. Има късмет, че конят е твърде уморен, за да го ритне. — Ако избегнете неговия капан, Джослин ще разбере, че сме ви предупредили. Ще ни унищожи — нас и жените ни. Има и по-лоши неща от тъкането на плат, които може да ги накара да вършат.

— Той не знае, че идваме. Освен ако не сте го предупредили?

Старейшината се озъбва, макар половината му зъби да са изпадали от глад.

— Нали ви казах, че наблюдава пътя? Видял ви е. Мина оттук преди четвърт час.

Ние слагаме ризниците и изработваме план. Не съм носил броня, откакто скъсах вързалките на старата в Ил де Пеш. Тръпки ме побиват, когато я навличам през главата си, и тя ме поглъща.

Подготвяме се. Докато Хю и останалите се отдръпват надолу по пътя, Абелард и аз изпълзяваме на мертеците на една от къщите без покрив. Целият треперя. Виждам Ада, вързана за дървото, и кръвта, която се стича по дръжката на копието. У мен пее ангел; прелъстителната благословия на отмъщението. Джослин никога не е бил търпелив, чудя се колко ли време ще мине, преди да дойде да провери какво става с неговата плячка.

И изведнъж — ето го и него.

Тези дни не е много трудно да си граф. Свитата му е от двама рицари и дузина сержанти, които не изглеждат много по-различно от бандити. Поне се е насладил на плодовете от именията — на шията му е поникнала двойна брадичка, а тялото му се издува под ризницата, която на гърба има ивица от нови халки с различен цвят, за да се разшири.

Стискам юмрук. Кръв бликва от дланта ми, където ноктите пробиват кожата.

Джослин подкарва коня си към старейшината и опира копието си в гърлото му. Едва не се задушавам от спомена за Ада.

— Къде са?

Дори гласът му звучи затлъстял. Бавен, монотонен, провлечен говор. Няма я изтънчеността на баща му. Джослин е човек, който се задоволява с лесни кражби.

— Поеха по друг път. — Старейшината не вдига очи. Дълбок белег с черна коричка се спуска по бузата му. Белег от Джослиновата власт.

— Лъжец! — Джослин обръща коня си. — Няма друг път. Предупреди ли ги?

— Нищо не сме им казвали.

Джослин мушка врата на мъжа с копието си.

— Вие ме предадохте. Предупредих ви, но не ме послушахте. Сега…

Писък разкъсва селото. От една къща изскача прасенце и хуква по пътя. Зад него се вие пушек — някой е завързал горяща стиска сено на опашката му.

С радостни крясъци сержантите нарушават строя и хукват след него. Някои дори захвърлят копията си. Джослин се смее и не прави опит да ги спре. Обръща копието си и удря старейшината по главата.

— Как да живее господарят, когато крепостните му го предават?

Усмивката на лицето му се стопява. Изведнъж от къщите се изливат мъже и заобикалят сержантите. Оръжията, които носят, са примитивни: ножове, сърпове, вили и дървени чукове, дори покривни греди от собствените им къщи — обаче нападението им е смъртоносно. Заобикалят сержантите. Някои от селяните действат като живи щитове, попивайки с телата си стрелите, така че другите зад тях да преминат. Те изтръгват оръжията от ръцете на войниците; събарят ги на земята и ги разкъсват на парчета.

Джослин и неговият рицар се хвърлят напред в галоп. Веднъж Горнеман каза, че не произходът прави от мъжа рицар, нито обучението или уменията му — причината е неговият кон. Тълпа селяни могат да повалят много пешаци, но само двама рицари могат да ги разпръснат.

Насред улицата има купчина отпадъци — грижливо струпана по-рано. Рицарите я заобикалят, както водата се разделя покрай скала, и минават толкова близо до къщите, че раменете им се отъркват в покривните греди. Слава богу, Джослин идва откъм моята страна.

Отброявам крачките. Ако прибързам, ще бъда стъпкан от копитата; ако закъснея, ще отскоча от задницата на коня. Избирам времето много точно. Хвърлям се от покрива, прегръщам конника и оставям инерцията да свали и двама ни на земята. Джослин изхвръква от седлото, а аз притискам глава в гърдите му, за да се запазя, когато и двамата се стоварваме на земята. Нещо се строшава, когато се приземяваме върху камък, но не е при мен. Изкарах си въздуха, но не съм ранен.

От другата страна на пътя Анселм е свалил противника си от коня и двамата се боричкат в калта. Малко по нататък Хю и останалите са заобиколили третия рицар. Вдигам щита, който Джослин е изпуснал, и издърпвам меча от сламата, където го скрих по-рано. Зад себе си чувам звън. Джослин е смъкнал шлема си и се изправя със залитане.

Толкова години си мечтаех за отмъщение, но сега, когато е дошло, се случва твърде лесно. Изгубил съм малко тегло, откакто спрях да се сражавам, но съм още силен. Джослин вероятно от години не е използвал меча си. Момчето, което радваше със смелостта си, се е превърнало в тлъст и тромав мъж, който разхожда сланините си в тясна ризница.

Изтегля меча си. Аз избягвам мушването и го удрям в лицето с издутата част на щита. Кръв потича от носа му. Виждам Ада отново и кръвта, която се стича от нея. Сграбчвам ръката му с меча, извивам я и стоварвам щита си върху нея. Костта се строшава. Той отстъпва, но шпората му задира в земята. Просва се в калта и мята ръце и крака като риба на сухо.

Стъпвам на гърлото му и вдигам копието си. Джослин става кривоглед в опита си да го следи с поглед.

— Погледни ме.

Не може да отмести очи от върха на копието. Изнасям го назад, за да нанеса удар. Зениците на Джослин се разделят, сякаш дръпнати с конец.

Дали убийството ще излекува раната ми?

Тежестта на копието в ръката ми казва „да“. То подръпва рамото ми, подканяйки ме да нанеса удар.

Обаче ръката ми е безчувствена — не помръдва. Спомням си отшелника: Ще покажеш ли любов към необичащите, ще покажеш ли милост към безмилостните?

Аз убих Ада. Сметнах, че мога да играя Тристан за нея и да изтрия нещастието от историята. Забравих, че за всеки Тристан има по един крал Марк. Ако исках да убия Джослин, можех да го намеря, щом пожелая. А аз се мотаех по турнири и около наемници, подхранвайки фантазиите си как превземам Хотфор, но в сърцето си знаех, че аз съм виновният.

Джослин я открадна и я завърза за дървото. Негов човек хвърли копието. Ако сега аз лежах в калта под неговото острие, вече щях да съм мъртъв. Каква част от живота ми измина в очакване на този миг?

Милост към безмилостните.

Копието тежи като олово. Ръката ми трепери. Повече не мога да го държа.

По-лесно е да го пусна на земята.