Трезорът на Сен Лазар

45.

Близо до Реймс, Франция

Анелизе Стирт живееше в областта Шампан на югоизток от Реймс — хълмиста земя, където всеки склон беше покрит с лозя. Минаваха през села с ниски къщи от пясъчник, облени от лунната светлина, капаци на прозорците и заключени врати. Никъде не се виждаха хора. Дъг спря пред порти от ковано желязо, затварящи достъпа до дълга чакълеста автомобилна алея.

— Сигурен ли си, че не сме сбъркали? — В представите на Ели всички учени живееха в къщи като тази на Дъг — претъпкани места, чието основно предназначение е да подслоняват книги. Жилището на д-р Стирт беше истинско шато — триетажна господарска къща с тесни еркерни прозорци, ято помощни сгради и кула, издигаща се над единия ъгъл.

— Това показва картата. Изглежда, още е будна.

Пътуването им беше отнело повече време от очакваното. Вече минаваше единайсет, но прозорците на долния етаж светеха. Ели огледа сенките около къщата и се запита какво ли крият.

— Да оставим колата тук — предложи тя.

— Ако има някой тук, вече са ни видели.

— Това съвсем не е успокояващо.

— Ще ида да огледам. Ако нещо стане, веднага изчезвай.

Тя понечи да го спре, но Дъг отвори вратата и изчезна в мрака. Ели го гледаше как крачи целеустремено по автомобилната алея. Ако изпитваше страх, не го показваше. А тя цялата трепереше.

— Не заслужаваш това — прошепна тя. — Не заслужаваш и такава като мен.

Дъг стигна до края на алеята и се огледа. Първо тръгна наляво, после надясно и надничаше зад ъглите на замъка. Сърцето й заби по-силно, когато той се скри зад една от помощните сгради — вероятно някаква работилница — но след миг се появи отново и й махна, за да даде знак, че е чисто.

Тя подкара по алеята и се присъедини към него пред вратата. Дъг вдигна чукалото, но преди да почука, вратата се отвори навътре. Една висока жена стоеше на прага. Беше по-хубава, отколкото на снимката на факултетската страница. Носеше сивеещата си коса на хлабава опашка, която обграждаше сърцевидно лице с кръгли бузи и устни, завършващи с трапчинки.

— Доктор Кълъм?

Дъг се здрависа с нея.

— Това е колежката ми Ели Стентън.

Докато си стискаха ръцете, Ели осъзна колко мръсна изглежда. Беше си измила лицето в ресторанта и изчетка колкото можа калта, но по джинсите й имаше петна от падането в езерото, а косата й още вонеше на дим.

— Спукахме гума. Спънах се и паднах в канавката, докато я сменяхме.

— Бедничката. — Анелизе я прегърна през рамо и я поведе по застлан с плочки коридор, по чиито стени висяха картини на кучета. — Искаш ли да се преоблечеш? Яла ли си?

Дъг скромно възрази:

— Вече ви задържахме твърде до късно.

Анелизе ги въведе в елегантна приемна. Един пън тлееше в камината, над която бяха окачени чифт лъскави ловни пушки. Дълги брокатени пердета закриваха прозорците, а мебелите сигурно бяха поне стогодишни.

— Ей сега ще сложа чайника.

Анелизе изчезна. Ели седна на крайчеца на тапициран със златист брокат шезлонг, като се надяваше, че няма да го изцапа. Чувстваше се като изгубена душа, която е намерила оазис в пустинята, но не може да повярва, че не е мираж. Всичко около нея изглеждаше толкова меко, топло и утешително, че едва не се разплака.

Анелизе се върна с поднос. Освен чайника и три чаши, на него имаше и чиния месо с къри, нарязана багета и месен пай, разделен на четвъртинки.

— Претърсих хладилника. Имате вид на хора, които се нуждаят от храна.

Ели благоприлично се дърпа около пет секунди, после се нахвърли на парче пай.

— Имате красива къща — измърмори тя с пълна уста.

— Баща ми беше шотландец, а майка ми — германка, но и двамата искаха да са французи. Тази къща е техният начин да го постигнат. — Анелизе седна в дълбоко кресло и подви крака под себе си. — Обаче вие не сте дошли да се възхищавате на къщата.

— Искахме да поговорим за вашите проучвания — започна Дъг.

— Може спокойно да го кажете — Свещения граал. Зная, че в научните среди той е нещо като „мръсна“ дума. — Тя се намести по-удобно. — Всъщност радвам се, че се поколеба. Толкова хора, с които се срещам, са фанатици на тази тема.

Ели намаза парче от багетата с масло и добави парче месо.

— В тази област има два вида хора — учени и луди. Опитвам се да избягвам лудите, но не можеш да бъдеш учен — истински учен, и да не се сблъскваш от време на време с тях. Говорят за рицарите тамплиери, карти таро, кръвната линия на Исус, масоните — цялата тази конспиративна лудост. Понякога човек трябва да се възхищава на изобретателността им, но всъщност всичко това са пълни глупости.

— Ние се интересуваме повече от Кретиен дьо Троа и неговата поезия.

Анелизе кимна замислено.

— Доктор Кълъм, когато казахте, че ще дойдете, порових малко в интернет. Вашата област са френските поети и техните класически модели. За Кретиен не сте публикували.

— Това е скорошно развитие.

— Казахте, че искате да ми покажете нещо?

Дъг погледна Ели. Тя извади кожения тубус от раницата и разви пергамента. Подаде го на Анелизе заедно с превода на Дъг.

— Къде намерихте това?

— Семеен приятел го откри на един таван — излъга Дъг. — Знае, че се занимавам със стари ръкописи, и ми го даде да го проуча.

Анелизе си сложи очилата, които висяха на червен шнур на врата й, и се зачете в ръкописа. Лицето й се зачерви.

— Мислите, че това е работа на Кретиен?

Дъг кимна.

— Сигурни ли сте, че е автентичен?

— Иначе нямаше да ви занимаваме.

— Езикът изглежда наред. Използвана е част от лексиката на шампанския диалект. Очевидно стихотворението е свързано с Граала. Всички тези намеци: паницата, копието, девицата. Обаче това вероятно и сами сте разбрали. Какво смятате, че мога да ви кажа?

— Смятаме, че е някаква загадка — обади се Ели, след което се изчерви. — Сега сигурност ще си помислите, че звучим налудничаво.

— Ако ми позволите да обърна цитата на Хенри Кисинджър: само защото сте луди, не значи, че не може да сте прави. — Анелизе свали очилата и ги избърса с шала си, след това се вторачи отново в пергамента. — Някои учени — истински учени — смятат, че поемите на Кретиен са пълни със загадки. В ръкописа на „Ланселот“ има напълно излишно илюминирана главна буква на ред 4401. Цялата поема е общо 7118 реда. 7118, делено на 4401, е равно на 1,62 — златното сечение или пропорция — както щете. Случайност? Никой не може да каже.

Тя разбърка чая си с бисквита.

— Замисляли ли сте се за шахматна задача?

Дъг поклати изненадано глава.

— Защо?

— Кретиен е обичал шаха. Той се явява в няколко от неговите поеми — сигурна съм, че знаете това. Множество примери с шахматни ходове, коне, които са наполовина бели и наполовина черни, черно-бели гербове, дъска за шах, използвана като щит…

Тя се усмихна изпитателно, изчаквайки ги да разберат. Ели първа се сети.

— Стихотворението е мрежа — осем реда с по осем срички. Точно както шахматната дъска.

Анелизе се зае с превода на Дъг.

— Думата, която си превел като „турнири“…

— Да, знам, че не съответства на метриката — съгласи се Дъг.

— Можеше да я преведеш и като „обиколки“. Чували ли сте за Задачата с коня?

Ели и Дъг поклатиха глави. Анелизе слезе от креслото и отвори сребрист лаптоп, сложен върху позлатена маса до стената. Влезе в търсачката.

— Обиколката на коня е шахматен проблем. Целта е конят да обиколи със скокове всички шейсет и четири полета на шахматната дъска, използвайки само разрешения ход — три полета в Г-образна форма. Две нагоре и едно встрани.

— Може ли да се направи?

— С лекота. Проблемът бил известен от векове; най-ранните му решения в Европа датират от средните векове.

— Какво значи това?

— Вашето стихотворение е шахматна дъска — всяко поле е сричка. Може би, ако ги прочете в поредността, в която се движи конят, ще ви каже нещо ново.

— Откъде човек може да знае каква е поредността?

Анелизе зарови и чукна клавиша на компютъра. Ели и Дъг се вторачиха в екрана. Там се беше появила геометрична форма, плетеница от черни линии, пресичащи се под остри ъгли и образуващи наслагващи се триъгълници. Не беше същото като мозайката в „Мирабо“, но приликата беше очевидна.

Анелизе, която беше с гръб към тях, не видя шока по лицата им.

— Така изглежда едно от решенията.

— Едно от решенията? — повтори Ели несигурно. — Колко са общо?

Анелизе превъртя страницата на екрана и текстът се замени с изображения.

— Повече, отколкото можеш да си представиш. — Тя почете още малко и се изсмя обезсърчено. — Според тази интернет страница никой не знае колко възможни обиколки има. Според последни оценки били над сто трилиона…

Тя събра чашите и ги сложи на подноса.

— Страхувам се, че не можах да ви помогна кой знае колко.

— Напротив — отвърна Ели. — Даде ни много материал за размисъл.

— Вероятно всичко това са глупости. Има нещо в Граала, което предизвиква фантазии дори у закоравели стари циници като мен. Преди осемстотин години Кретиен дьо Троа описва златен поднос. В следващото поколение той се превръща в чашата на Христос. В германската традиция това е камък, паднал от небето. Сега хората вярват, че това е тялото на любимото Христово дете, или езотерична мъдрост. Знаете ли, че има учени, които твърдят, че Кретиен се е стремил да направи поемата си колкото може по-вбесяваща? Струпва тези наситени, загатващи символи и не ти казва какво означават; сюжетът му се изплъзва от контрол без развръзка и на всичко отгоре го оставя недовършен. Може би всичко е шега, за да накара хората да полудеят от догадки?

— Вие не мислите така.

Ели прибра кожения тубус в раницата и стана.

— Задържахме ви прекалено дълго.

— Имате ли къде да отседнете?

— Ще намерим хотел.

— Не и в околността, особено по това време. Останете тук, ще ми бъде много приятно.

Ели погледна Дъг. Представи си легло с чисти чаршафи, меки завивки и топла вода.

— Много мило от ваша страна.

Анелизе посочи с леко неудобство голямата къща.

— Имам достатъчно помещения.

Стаята, която им предостави, беше топла и уютна. Дъг трябваше да измъкне Ели насила изпод душа, за да може и той да се изкъпе. Тя остави дрехите си в ъгъла и се сви гола под тежката завивка. Главата й потъна във възглавницата и когато след няколко минути Дъг легна до нея, вече се унасяше. Той се притисна в нея и я прегърна.

— Тази обиколка на коня…

— Да…

— Имам я в раницата. Бихме могли…

— Шт… — Не искаше да мисли повече за това.

Ели се събуди в мрака. Фосфорните стрелки на будилника на нощното шкафче показваха четири без четвърт. Полежа няколко секунди, припомняйки си къде се намира, и се наслаждаваше на покоя на нощта. Беше на топло и безопасно място; нямаше къде да ходи. Вслуша се в тихото и равномерно дишане на Дъг до нея.

Трябваше да пишка. Измъкна се от леглото и зашляпа по дървения под. Тоалетната беше в края на коридора, тъмна, като се изключат ивиците лунна светлина, нахлуващи през прозореца. Не можа да намери ключа за лампата.

„Чувствам се като призрак — помисли си тя. — Бледа фигура, която се носи из къщата.“ Това не беше по-невероятно от всичко случило се.

Потърси с пръсти бутона на казанчето. Тоалетната обаче беше от старомодните — с верижка за дърпане, която висеше някъде в мрака. Посегна към нея, когато нещо отвън привлече погледа й.

По автомобилната алея приближаваха светлини.