Трезорът на Сен Лазар

46.

Долината на Белия кон, Англия, 1143 г.

Копието се поклаща в калта на косъм от лицето на Джослин. От драскотината на бузата му тече кръв. Мина много близо. Дори когато го пусках, не знаех какво ще направя.

Очите му са така ококорени, че ми минава мисълта дали не е умрял от страх.

— Откъде се взе? — прошепва той.

Няма какво да говорим. Сега, когато взех решение, не искам никога повече да го видя. Стигам със залитане до една къща и повръщам в калта. Анселм ме наблюдава — не може да разбере защо го направих. Аз също не се разбирам. Знам само, че една рана няма да излекува друга. Но може би милостта ще го направи.

Пет мили нагоре по пътя намираме фермата, където Джослин държи селските жени. Пазачите скачат на крака, когато наближаваме, но щом виждат, че водим господаря им с въже, бързо свалят оръжия. Анселм разбива вратата с брадва. Жените, които излизат и примигват на светлината, са за съжаление. Косите им са разпуснати, роклите — развързани и толкова износени, че нищо не крият. Вратовете им са мършави, а лицата — бледи от глад. Въпреки това от пръстите им капе злато — златните нишки, които вплитат в роклите на благородничките в двора. Всяка нишка сигурно струва повече от храната, която Джослин им дава за месец. Почти съжалявам, че не го убих.

Анселм срязва въжето на Джослин.

— Ако чуя, че отново тормозиш селяните си, ще напъхам тези конци в устата ти, докато не пукнеш. — Посочва ме. — Не съм толкова милостив, колкото моя приятел.

Оставяме ги в двора на фермата. Джослин е не по-малко замаян от жените, които не знаят какво да правят сега, след като бяха освободени.

Вече е късен следобед и слънцето докосва хоризонта, когато намираме двора. Той е на фронтовата линия на бушуваща война, но не се водят много сражения. От един хребет виждаме червени и зелени палатки, осеяли като кръпки полетата — от гората чак до речния бряг. В момента се провежда обсада — армията е разположила каменохвъргачка на брега. На всеки десетина минути тя трепва като насекомо и една скала полита към града на отсрещния бряг. Някои прелитат над стените, за да смутят вечерята на хората, други падат във водата. Няколко улучват целта.

На около километър от реката се издига господарска къща. Две знамена се развяват от кулата й — двата английски лъва и до тях златист флаг.

— Стивън дава на кралицата си равноправие — казва Хю. В гласа му има възхищение, но не към Стивън.

— В Уинчестър кралица Матилда ръководеше армията му и разгроми императрица Мод — подхвърля Анселм. — Странни са времената, щом жена води армия срещу друга жена.

— Да, наистина странни времена — съгласявам се аз.

Яздим през разпрострелия се лагер. От тези полета няма да се роди зимна пшеница. Армията се движи като гигант — където стъпи, смазва с ботуша си земята. Вече години наред тези гиганти мародерстват из Европа. Отпечатъкът им ще остане дълго след като са изчезнали.

Стигаме до господарската къща. Мъж с дървен крак седи на тревата пред портата и дялка парче ясен. Дворът пред къщата е оживен от задачите, свързани с кралския двор. Толкова са заети, че никой не ни спира. Слизаме от конете и влизаме направо в залата.

Никога не съм виждал крал. Ако Анселм не го беше посочил, вероятно нямаше да го разпозная. Един тъмнокос мъж седеше обезсърчено в края на дълга и широка зала, а рицарите на масите разговарят помежду си. Не вдигат толкова шум, колкото човек би предположил заради техния брой. Дори без да съм чул за какво говорят, усещам, че са мрачни и обезверени.

— Той беше най-могъщият монарх в християнския свят — измърмори Анселм, — а виж го сега.

Хю измърморва нещо на един прислужник, който изчезва зад малка врата. Връща се с един мъж с блестяща синя роба и дълго кожено палто.

— Хенри, епископ на Уинчестър и игумен на Гластънбъри.

— Наш приятел — прошепва ми Анселм.

Епископът прилича на по-възрастна и тромава версия на мъжа на трона. Пръстите му са отрупани с пръстени — златни и сребърни, инкрустирани с камъни във всевъзможни цветове.

Разпознава Хю и го поздравява, след това ме поглежда остро.

— Кой е този?

— Един от хората на Малегант, който се промени.

— Нима?

Хю кимва.

— Малегант идва насам. Трябва да предупредим краля.

Епископът поглежда през рамо. Кралят още седи отпуснат на трона си, вторачил поглед в златната чаша, която държи. Монархът би трябвало да е пулсът на своето кралство, центърът на неговата енергия. Има нещо ужасяващо в това да го видиш толкова самотен.

— По-добре да говориш с кралицата. Днес брат ми не е на себе си.

Намираме кралицата в квадратна студена стая, гледаща към реката и обсадата. Тя е по-царствена от своя съпруг, с кремава кожа. Косата й е толкова руса, че е почти бяла, и се спуска на дълги букли до хълбоците й. Носи бяла копринена рокля с избродирани златни цветя.

Изслушва Хю, който излага страховете си. Той не споменава за предмети със сили и неизлечими рани, а само, че един мъж идва, за да убие краля. Тя си играе със закопчалката на гривната и не дава израз на чувствата си. От мига, когато стана кралица на Англия, разни хора поставят под съмнение правото на съпруга й върху трона — обикновено с помощта на армия зад гърба си. Какво значение има още един човек?

Освен това разказът на Хю я обърква.

— Но как могат да го убият? Та той е кралят!

Това е основателен въпрос. Миналата година в битката при Линкълн императрица Мод плени Стивън и го държа месеци в плен, докато Матилда не плени нейния брат и я принуди да ги разменят. Не съм запознат с вътрешния живот на една императрица, но съм готов да се обзаложа, че на Мод дори през ум не й е минало да убие Стивън.

— Цезар не беше толкова велик, че Брут да не може да го наръга с ножа.

Кралицата е образована жена и разбира намека.

— Но това е било в езическите времена. Да убиеш монарх, благословен и осветен от Бога… — Тя поклаща глава. Идеята е не само отвратителна — а немислима.

— Тези мъже не са благородници — притиска я Хю. — Те са безбожни разбойници. Те убиха граф Дьо Пеш, а сега искат да хвърлят цялото кралство в безредици.

— Убийството на краля не е същото като убийството на граф.

Хю се съгласява с тази логика.

— А видяхте ли състоянието на нашето кралство?

Тя се вторачва през прозореца. Нощта се е спуснала, но пурпурно сияние осветява хоризонта, където нечия къща или нива гори.

— Посевите не растат, бароните заплашват арендаторите си, труповете остават непогребани, всеки син се обръща срещу баща си. Някои свещеници казват, че Христос и ангелите са обърнали гръб на Англия.

Хю кимва сдържано.

— А ако крал Стивън умре, тези свещеници ще твърдят, че сега е било благословено време — направо златен век в сравнение с това, което е настъпило след него.

В гласа му има нотки на отчаяние, които проникват през хладнокръвието на кралицата. Тя се обръща към епископ Хенри:

— Познаваш ли тези мъже? Имаш ли им доверие?

Епископът кимва.

— Тогава ми доведи Уилям.

С Хю се оттегляме в едно преддверие. От мертеците още висят връзки лук — вероятно е било склад, преди господарската къща да се превърне в импровизиран дворец. Хю крачи из помещението, а аз гледам през прозореца. Избухнали са още пожари — сякаш цялото кралство гори.

Златен век.

Вратата се отваря. Уилям от Ипър, капитанът на армията, нахълтва и поема към стаята на кралицата. Ние тръгваме подире му. Той е висок, красив мъж със силни черти и командирски поглед. Бели косми изпъстрят черната му коса, а кривата му усмивка те кара да търсиш доверието му. Познавам го по името, което си е спечелил — от години той е най-страховитият наемник на запад от Рейн. Сега е капитан на краля. Странни времена.

— Тези мъже са пристигнали от Лондон — обяснява му кралицата. — Твърдят, че един едноок наемник идва след тях, за да нападне краля. — Тя леко повдига рамо, отхвърляйки авторството на тази нелепа история. — Може ли да провериш мерките и да осигуриш пълна защита на краля?

Тя се е обърнала към Хю и епископа и в началото не забелязва реакцията на Уилям. Красивата увереност се стопява, лицето му става сиво.

— Едноокият пристигна преди час. Носи писмо от нашите съюзници в Лондон и торба със злато за нашата кауза. Искаше да помогне.

— Къде е сега?

— Помоли за аудиенция при краля. — В този миг Уилям изглежда уплашен като десетгодишен оръженосец. Почти шепне: — Помислих си, че това ще го разведри.

Повикана е стражата, запалени са фенери. Цялата господарска къща е обърната наопаки. Минава време, докато се установи съдбоносният факт.

Кралят е изчезнал.